132 години от Войната на капитаните срещу генералите 14.11 | 10:34

Войната на капитаните срещу генералите, както е останала в народната памет, започва преди 132 години. Тогава Сърбия напада България. Това се случва на 14 ноември 1885 г. Първоначално изгледите за нас изобщо не са добри и никой не очаква, че възстановената само преди 7 години българска държава и младата й и неопитна армия ще извоюва блестяща победа и само намесата на Великите сили няма да позволят на нашите войници да влязат в Белград.

Съединението и Балканите

Подтикната от Австро-Унгария Сърбия ни напада изненадващо на 14 ноември /по нов стил/ 1885 г. Общият план на Сърбия е придвижване по пътя Пирот – Цариброд и чрез числено превъзходство да разбият българите в пограничните райони до Цариброд, след което да бъдат победени и пристигащите тракийски български части и да се превземат Видин и столицата на България – София, където сам крал Милан Обренович да излезе на трибуните и да продиктува исканията си за мир: 1. цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъде включена към сръбската държава; 2. сръбска окупация над останалата част от Княжеството; 3. преместване на българската столица от София в Търново; 4. огромна парична компенсация.

Сърбия разполага с 42 000 души и 800 кавалеристи за фронта срещу София (Нишавска армия) и 21 000 души на видинския фронт (Тимошка армия), както и 8 800 резерв, снабдени с пушки Mаузер-Миланович и 400 морално остарели оръдия, като се очакват още около 30 скорострелни модерни оръдия да пристигнат от Франция. По-късно сръбската войска достига до над 120 000 души, от които 103 000 редовна армия.

Българите не разполагат с достатъчно офицери, защото Русия е изтеглила своите след обявяването на Съединението. Единствената надежда са завърналите се около 40 млади български офицери от руските военни академии, които са завършили само месец преди това, а някои дори са прекъснали обучението си. Сержантите също не достигат, затова за сержанти в българските роти са назначени 30 юнкери. Общо през казарма в Княжество България и Източна Румелия са минали 86 000 души, и заедно с доброволците и опълченците, армията наброява малко над 100 000. Българската пехота разполага със стари пушки, а артилерията с 200 оръдия, които са обаче доста по-добри от сръбските антики, но 40 от тях са повредени и неизползваеми.

Сливнишката епопея

Българските военни тогава решават твърдо сливнишките височини да бъдат позицията, където да спрат нападението на сръбския военен елит, докато правителството, водено от княз Александър I Батенберг, иска да чака сърбите край Вакарел. Българските капитани обаче не са съгласни с това и въпреки намеренията на Батенберг, искат да задържат сръбската войска на Сливница.

По тази причина и първите сръбски отряди, които се насочват в местността, са неприятно изненадани, когато виждат над Сливница на хълмовете в Гълъбово, Три уши и Малово българските отряди. Другата част, която на третия ден се насочва в посока Божурище се изкачва южно от Войводино, Могила и Шезуб. Там българите разполагат с осем оръдия. Именно с техните изстрели, нашите спират сърбите, когато прииждат за два дни – 15 и 16 ноември. През тези два дни сърбите сломяват съпротивата край Калотина, Драгоман, минават през Габер. Заради тези успехи сръбският крал Милан казва, че ще си пие кафето вечерта пред турската джамия в центъра на София - нещо, което скоро разбира, че няма да стане.

Българските капитани, които се намират в позицията над Сливница, използват трикове върху сърбите. Тогава все още войската ни е била малобройна. Българските отряди се придвижват за две денонощия от турската граница до Сливница. Имало е по това време влак единствено до гара Септември, от там те са вървели пеша и на коне по трима души. Когато пристигат веднага се включват във военните действия.

Интересен факт е, че самият капитан Коста Паница с неговия малоброен отряд е правил няколко задвижвания на полето, за да създаде впечатление пред сърбите, че българската войска е по-многобройна.

Най-тежки са боевете при Сливница на 17-19 ноември /нов стил/, когато се решава и изходът от войната. Изходът от сражението е бил 50 на 50. Тогава обаче сръбският отряд на Моравската дивизия, който минава през Брезник, Гургулят и Делян, след като влиза в село Златуша, получава изненадваща атака от осемте оръдия от артилерията, която е над с. Гълъбовци. Тогава командващ артилерията ни е кап. Христо Попов. Тя внася сериозен смут сред сърбите, чието намерение е било през с. Златуша и Банкя да влязат директно в София. Затова боевете край Гургулят изиграват основна роля за хода на цялата битка, защото Моравската дивизия не успява да премине в настъпление, а 1200 души са пленени.

Ходът на войната е преобърнат сърбите отстъпват, а българите последователно освобождават всички територии и стигат до Пирот. Великите сили не позволяват по-нататъшно българско настъпление и на 28 ноември 1885 г. бойните действия са прекратени. Войната трае само 14 дни, а мирът между българи и сърби е възстановен в Букурещ.