Мерилин Монро – как започва всичко 25.07 | 17:22

През август се навършват петдесет години от смъртта на Мерилин Монро. По този повод английското издателство "Constable & Robinson" издава биография на прочутата кино легенда – "Мерилин Монро. Поверително и лично" (Marilyn Monroe. Private and Undisclosed), с автор Мишел Морган.

Във Великобритания книгата е издадена през май. В България тя ще бъде публикувана през август от издателство "Ентусиаст".

Изданието съдържа сензационни фотографии, непобликувани досега, разкрива непознати факти и подробности от личния живот на най-голямата кинолегенда.

Книгата ще ви запознае с важни моменти от ранното детство на звездата и младежките ѝ години: отношенията ѝ с Ана Лоуър – жената, която я е отгледала; сиропиталището, в което е живяла като дете; живота с първия ѝ съпруг Джим Дохърти; ресторанта, където за първи път среща Джо Димаджо.

Тук са събрани повече от петдесет интервюта - спомени на семейството, приятелите и колегите. Изненадващи за читателите ще бъдат разкритията за неколкократните опити на Мерилин да роди, които се оказват неуспешни.

Неуспешни се оказват и опитите да осинови дете - в нощта, в която умира, получава телефонно обаждане с отказ за осиновяване, което може да я е подтикнало към самоубийството. Изданието не само разкрива нови факти за живота ѝ, а едновременно с това съхранява вече известните на всички, превръщайки тази книга в красив спомен за една незабравима жена.

Ето и откъс от третата глава на книгата, наречена "Norma Jeane, Human Bean", любезно предсотавена от ИК "Ентусиаст":

Безкрайно много се е изговорило за това колко дълго всъщност Норма Джийн е живяла в сиропиталището на Лос Анжелис, като повечето автори са на мнение, че престоят й е бил около две години – от 1935 до 1937 година. Според съдебните архиви обаче последното плащане от Грейс Годард за сиропиталището е извършено на 21 юни 1936 година и през октомври 1936 година тя със сигурност е извела Норма Джийн оттам, тъй като именно тогава започва да получава пари за грижите за нея.

Норма Джийн се преместила в дома на семейство Годард на "Барбара Корт” № 3107 и след прекараното време в сиропиталището безкрайно се радвала на новото си семейство. Грейс обичала да е с Норма Джийн и тъй като и двете били почитателки на Джийн Харлоу тя започнала да формира характера на детето по образа на своя идол. Заедно със сестра си – Енид Кнебелкамп, Грейс насърчавала младата си подопечна да помисли за професия като актриса, както си спомня приятелката на Енид, Катрин Ларсън: "Леля Енид и леля Грейс винаги са знаели, че Мерилин ще стигне до Холивуд; бяха един вид сигурни в това, защото я смятаха за красавица.”

Подтиквана от мечти за слава, Грейс водела Норма Джийн в "Кълъмбиа Студиос”, където самата тя работела във филмотеката и се хвалела с нея пред колегите си. Една от тях, Лейла Фийлдс, по-късно разказва на биографа Морис Золотов, че Грейс обожавала Норма, навсякъде я водела със себе си и я убеждавала, че един ден ще стане прочута звезда. Филдс отдава на Грейс цялата заслуга за успеха на Норма Джийн и заключава, че "Грейс се беше вманиачила”.

Друг колега, Олин Глийсън Мърфи си спомня: "Госпожа МакКий понякога водеше едно момиченце в лабораторията около час-час и нещо преди обедната почивка. Запознаваше работниците с нея, винаги по един и същи начин: "Миличка, искам да се запознаеш с Олин. Олин, това е Норма Джийн, красива е нали? Норма Джийн, стисни ръката на този мил човек, добре, сега се обърни и покажи голямата панделка отзад на роклята си.” Това упражнение се повтаряше отново и отново, като Грейс караше детето да разказва на всички, че като порасне ще стане филмова звезда.”

Мърфи го описва като "промиване на мозъка”, продължило през цялото време, докато Норма Джийн е била при Грейс.

Домът на семейство Годард на "Барбара Корт” не бил съвсем идеален, но поне не бил сиропиталище. Грейс отглеждала кокершпаньоли и Норма Джийн прекарвала часове в игри с тях. Животът започнал да се нарежда отново, но финансовото положение на семейство Годард било доста лошо и на Грейс и Норма Джийн неведнъж се налагало да чакат на дълга опашка за мухлясал хляб. Както си спомня дъщерята на Док, Бебе, "Татко не беше особено надежден тип що се отнася до изкарването на прехрана.”

През 1937 година към паричните проблеми се прибавят и други неприятни събития. През януари Гладис създала паника, като избягала от охраната, докато я транспортирали от Щатската болница на Норуок до Портланд, Орегон. Не казали на Норма Джийн за случката, но на 21 януари вестник "Лос Анжелис Таймс” я отразил.

По-нататък през годината дошли и две тъжни новини. Първо, Норма Джийн била потресена от внезапната смърт на своя идол Джийн Харлоу на крехката възраст двайсет и шест. След това през септември 1937 година Грейс получила скръбна новина от Лас Вегас. Чичо й Кърби Уилет тъкмо възнамерявал да се пенсионира от работата си към железницата "Юниън Пасифик” и да се премести със съпругата си Мини във ферма в Сан Диего. Дълги години бил работил в железопътния транспорт и заедно със съпругата си с нетърпение очаквали да се махнат от Лас Вегас и да заживеят сред спокойствието на провинциална Калифорния. За съжаление, по време на едно пътуване до Калифорния на 16 септември Кърби катастрофирал и загинал на място. Грейс и Док се били оженили именно в дома на Уилет в Лас Вегас и били шокирани и съсипани от новината за смъртта на чичо Кърби.

Новината само задълбочила трудностите на семейство Годард по това време и не след дълго Грейс взела решение двете с Норма Джийн да се изнесат от дома. Отишли при сестрата на Грейс, Енид Кнебелкамп, и Норма Джийн се сприятелила с малката й дъщеря Даян, която по-късно споделя спомените си със своята дъщеря Джо: "Норма Джийн била много добра и винаги се държала мило с майка ми. Каза ми също, че освен това тя била и много интелигентна и семейството негодувало, че навсякъде я описвали като тъпа блондинка.”

***

Когато отишла да живее при семейство Атчинсън, Норма Джийн за пореден път сменила и училището; този път с това на "Вайн Стрийт", където ходела, докато живеела в сиропиталището. Само че още преди да свикне, през септември 1938 година Грейс я предала на постоянните грижи на жената, която щяла да окаже най-голямо влияние върху живота й - Ана Лоуър.

Едит Ана Лоуър (известна на всички като Ана) била леля на Грейс по бащина линия и на петдесет и осем години, когато Норма Джийн отишла да живее при нея. За известен период от време била женена за господин на име Едмънд Х. "Уил” Лоуър, с когото закупили различни недвижими имущества, благодарение на които успявали да си докарат скромен доход. През 1938 година Ана била вече разведена, но продължавала да получава пари от някои имоти. Живеела в двуетажна къща-близнак на "Небраска Авеню" № 11348, където използвала горния етаж, долния и другата половина давала под наем. Сутрин често я виждали на тротоара да измита множеството нападали смокини точно пред имота й. "Имаше приятна външност, малко като добра баба – спомня си приятеля на Мерилин й Бил Пърсел. – Много будна, държеше къщата много чиста, без боклуци навън.”

Когато Норма Джийн се озовала за пръв път пред дома на леля Ана, очаквала най-лошото. И преди била идвала, по време на брачните проблеми на Грей, така че предположила, че става дума за първия от поредица чужди домове и приемни майки. Още щом влязла в къщата на Ана Лоуър обаче настроението й се подобрило и тя открила един "прекрасен човек”, който променил целия й живот и й дал по-голяма увереност. Леля Ана дарила Норма Джийн с грижа и любов – нещо, с което тя рядко се била сблъсквала в миналото – и детето разцъфнало под нейните всеотдайни грижи.

Ана вярвала в християнската наука с цялото си сърце и през 1935 година ходила до Сан Франсиско, за да се грижи за сестра си Хети, докато тя се борела безуспешно с рака. Ана водела Норма Джийн на служби на християнската наука. Тъй като по-рано Гладис Бейкър също практикувала тази религия, тя не била изцяло нова за Норма Джийн, но и не й помагала особено. "Чела съм госпожа Еди (основателката на християнската наука и автор на "Наука за здравето, тълкувание на Библията) и съм се опитвала да приложа някои от идеите й в живота си, но при мен не се получава" - споделя по-късно Мерилин.

За съжаление още почти пристигането си в къщата на Ана, тя навлязла и в пубертета, който донесъл на младата девойка още проблеми. Менструацията й била толкова болезнена, че често лежала на пода и хълцала в агония. Леля Ана, която вече отдавна била отминала "проклятието”, правела каквото можела да й помогне, но безрезултатно. Като привърженичка на християнската наука, за нея лекарствата не били вариант, така че използвала вярата си, за да донесе облекчението на девойката: "Леля Ана се молеше заедно с мен, но моята вяра в болката изглежда беше толкова силна, че тя не успяваше да я преодолее” - спомня си Мерилин. Така започнал един живот на болезнена менструация и ендометриоза, които щели да господстват над живота на Мерилин до деня на смъртта й. Ако се изключи менструацията, животът на Норма Джийн с Ана бил сравнително устроен и мирен; тя боготворяла възрастната дама, която от своя страна й давала любовта и закрилата, които преди тъй често й липсвали. И отново училището се оказало проблем за девойката и по-конкретно фактът, че тя заеквала доста силно, разполагала с ограничен гардероб, за който децата редовно й се подигравали. Норма Джийн изкарала седми клас в училището "Сотел”, без да си намери почти нито един приятел и в постоянно чувство на изолация: "В училище бях много кротка. Никога не съм била душата на компанията. Всички говореха толкова сладкодумно; всички знаеха модерни думи и интересни истории, а аз висях като идиотка – все не знаех какво да кажа.” Чувството й за изолация се засилвало и от това, че била висока и слаба, а оттам ставала повод за приказки между учениците. С детска жестокост те й сложили прякора "Норма Джийн, Human Bean" и я обявили за тъпа и безлична. Ужасно наранена се почувствала, когато едно момче от класа й казало: "Надявам се някой ден краката ти да се поналеят." Поне се радвала на съчувствие от страна Ана у дома вечер - нещо, което в миналото си рядко била изпитвала.

В началото на 1939 година Норма Джийн получила писмо от Грейс, в което й казвала, че има полусестра на име Бернис. Разбира се, Грейс знаела за съществуването на Бернис и покойния Робърт от много години, но не смятала, че на нея се полага да каже за това на Норма Джийн. Но Грейс получила писмо от Бернис, с което тя я уведомявала, че Гладис й писала от Щатската болница на Агню, където по това време била настанена. Гладис й разказвала всичко за полусестра й Норма Джийн и я умолявала да я изкара от психиатричната клиника. Подтикната от това, Бернис (която до този момент нямала представа, че има сестра и смятала майка си най-вероятно за мъртва) писала на Грейс, която от своя страна препратила писмото на Норма Джийн.

Детето, което цял живот било търсило стабилността на семейството, било безкрайно развълнувано от новината, че има сестра и искало да научи всичко за нея. Бернис се била омъжила за Перис Миракъл на 7 октомври 1938 година и след като се заселила със съпруга си в Пайнвил, щата Кентъки, сега била бременна с първото си дете. Грейс веднага й написала дълго писмо, за да й разкаже как е Норма Джийн, а също и да й разкрие, че Гладис винаги е искала децата й да бъдат при нея. След това Норма Джийн също й писала; приложила и снимка и по този начин положила началото на важна връзка, която щяла до продължи до самата й смърт двайсет и няколко години по-късно.

Междувременно, още щом Бернис се появила на хоризонта, в мислите на Грейс започнал да препуска въпросът дали има начин да изпрати Норма Джийн при новата й сестра. Пред този план обаче имало два проблема: първо, Гладис винаги била против Норма Джийн да напуска щата Калифорния и второ, Бернис нямала нито пари, нито място за още едно дете. По-късно Грейс лично се убедила в това, когато се отбила в Пайнвил по време на пътуване към Западна Вирджиния.

Една година след пристигането си в дома на Ана, Норма Джийн отново сменила училището. Математиката й била проблем, но по английски и литература се справяла наистина добре, като веднъж дори есето й за Ейбрахам Линкълн било обявено за най-доброто в класа. Това на пръв поглед малко постижение било голям стимул за увереността на Норма Джийн и тя вече не се чувствала толкова глупава. Освен това някога кльощавото й тяло започнало да се налива и неизбежно привлякло вниманието на някои нейни съученици: "Момчетата нямаха коли, а велосипеди. Минаваха покрай къщата и свиреха или дрънчаха със звънците си. Някои разнасяха вестници и аз винаги получавах безплатен брой.”

В повечето случаи Норма Джийн се радвала на вниманието, но имало и моменти, когато то било нежелано и ненужно. Един ден на връщане от училище забелязала на ъгъла по-голямо момче, което започнало да й крещи неприлични неща. Тя не му обърнала внимание с надеждата, че това няма да се повтори и се прибрала. За съжаление на следващия ден той пак бил там и не след дълго започнал да я тормози до такава степен, че тя споделила с една по-голяма приятелка, че вече се страхува. Проблемът в крайна сметка бил решен с помощта на приятел собственик на магазин и местния полицай. "Пуснаха младежа да си ходи само със строго предупреждение – спомня си бъдещата й снаха Илайда Нелсън, - и оттогава нататък Норма Джийн вървеше из квартала, без никой да я закача.”

Скоро момчетата взели да я изпращат след училище и често стояли да си говорят с нея пред дома на леля Ана. Идвали и други деца и постепенно на тротоара се събирала голяма група, която леля Ана в крайна сметка пускала в къщата, мърморейки, че вече са заприличали на "тълпа”.

Цялото това внимание дало на Норма Джийн увереност да изпита първото си – макар и не съвсем уместно – влюбване в двайсет и две годишния мъж, който живеел отсреща на улицата и който често й казвал здрасти и я галел по главата. Един ден, докато Норма Джийн седяла пред къщата, той минал на път за киното. Попитал я дали иска да отиде с него, а Норма Джийн не можала да повярва на късмета си; поискала разрешение от леля Ана, скочила в колата и потеглила на романтична среща. Мигом се опитала (безуспешно) да се държи изтънчено, което по-късно описва така: "Пулех се, кикотех се, държах се като глупачка” - и след като му се присмяла как кара, отворила вратата и изпаднала от колата на път за киното, младежът я върнал у дома, без намерение да я кани да излязат отново. (По всеобщо мнение този мъж бил бъдещият актьор Хауърд Кийл, с когото тя има кратка връзка в края на четирийсетте години.)

Самочувствието на Норма Джийн пострадало болезнено след провала на първото й влюбване и далеч не се подобрило от коментарите на някои от момичетата в училище, че дрехите й не са толкова красиви и модерни като техните. Един ден се прибрала разплакана заради жесток коментар на едно от момичетата, а леля Ана седнала с нея да я утеши и да й даде кураж: "Няма значение дали ти се подиграват на дрехите или на дома – казала й. – Важно е това, което си. Продължавай да бъдеш самата себе си, само това има значение.” Вдъхновяващите думи на леля Ана – които се състояли преди всичко в насърчение да не се тревожи какво мислят другите за нея, да приема нещата такива, каквито са, и да работи усърдно за нещата, които иска да постигне – бавно, но сигурно помогнали на Норма Джийн да натрупа самочувствие. Съвсем скоро започнала да носи грим в училище, което й давало увереност да се съгласява да излиза със съученици. "Така някак неусетно започнах да излизам на срещи” – споделя по-късно тя.

Норма Джийн започнала много да харесва актрисата Джинджър Роджърс и едно съседско момиче от улицата й подарило нейни снимки. Тя решила, че иска да е точно като Джинджър и за нейно изумление леля Ана не само търпяла тази идея, ами и я поощрявала да чете реплики на глас, без нито веднъж да критикува неоформения й талант. "Отнасяше се с голямо търпение към огромната ми амбиция да стана актриса” – споделя по-късно Мерилин.

За жалост здравето на леля Ана се влошило, но тя прекалено много обичала Норма Джийн и не искала да я тревожи, тъй че се опитвала да се крепи колкото може. "Беше мила дама на шейсет и няколко години, всяваше уважение, беше мъдра – спомня си Мерилин. – Имала е проблеми със сърцето, но така и не ми каза.” Вместо това Ана продължила да й говори и да я вдъхновява, само че започнала да добавя и теории за това как самотата не е най-лошото нещо на света, да повтаря на Норма Джийн винаги да бъде себе си и да не се предава. "Не осъзнавах, че ме подготвя за смъртта си” – казва след години Мерилин. Скоро станало ясно, че независимо от волята и желанието на сърцето, тялото на Ана просто не можело да се справи с грижите около едно дете и се налагало да се намери нов дом за Норма Джийн. Семейство Болендър не били спирали да я посещават, но нямало как да отиде отново при тях. Вместо това през февруари 1940 година било решено Норма Джийн отново да се премести при своята попечителка и някогашна приемна майка Грейс и съпруга й Док Годард.

Когато Норма Джийн пристигнала в дома на Годард на "Арчууд Стрийт” № 14743, дъщерята на Док, Бебе, вече се била нанесла при семейството. Бебе била прекарала особено трудно детство в приемни домове и с психически нестабилна майка, така че двете деца веднага намерили общ език.

Започнала да посещава училището "Емерсън Джуниър Хай”. Много години по-късно архиварят Рой Търнър интервюира няколко нейни съученици, като повечето си спомнят с добро за времето, прекарано с Норма Джийн. Една забележка се повтаря отново и отново по време на интервютата – а именно, че около нея витаело усещане за самота: "В училище не я виждах много често – спомня си Мариан Лосмън, - но когато я мернех, винаги беше сама.” Рон Андерууд си спомня: "Беше малко срамежлива и затворена, изглежда имаше малко приятели”, а Том Ишии споделя: "В повечето време беше сама.”

Помнят се и "обикновените й дрехи” и "светлосиния костюм, който често носеше” , но всичко това се променило, когато Норма Джийн изведнъж разцъфнала. Започнала да отделя особено внимание на грима и прическата си. С Бебе прекарвали дълги часове в измисляне на дрехи и прически; някои от кройките си изпращали на полусестра й Бернис, а други Бебе запазила до края на живота си. Социалният й живот също се променил: станала член на клуба "Емерсън Гърлс Глий” и се сприятелила с Боб Стотс, Бети Дюгън и Бил Хейзън от горния клас в училище.

Стотс се запознал с Норма Джийн малко след преместването й в "Емерсън Джуниър Хай” един ден, когато вятърът разпилял учебниците и тетрадките й. Двете деца се заговорили и скоро започнали да прекарват повече време заедно, да ходят на екскурзии, да играят "Монополи” в дома на Стотс и да разговарят с майката на Боб – Дороти Мюър.

"Беше много мила – спомня си Боб Стотс, - лесно бе да я харесаш, мислеше за другите. Никой никога не е казвал нещо лошо по неин адрес; беше весело дете и не съм я виждал да плаче или да се цупи. Помня няколко пъти, в които приятелите ми идваха у дома за танци и да хапнат след училище. Норма Джийн помагаше на майка ми да измие чиниите и чак след това идваше при нас да танцува. Обичаше да танцува и много я биваше.”

Норма Джийн решава да научи момчетата на най-новите танци и се превивала от приятелски смях, когато те оплитали краката. Всъщност тя доста често се смеела в тяхно присъствие, както си спомня Дороти, майката на Стотс, през 1973 година: "Никога не беше груба, винаги много мила. Бих я описала като кротка и сдържана, но каквото и да й кажеше човек, тя се смееше.”

Освен това била доста притеснителна: "Само за един час Норма Джийн успяваше да оплеска какво говори толкова пъти, колкото на човек му се събират за година, а после се изчервяваше до болка – спомня си Дороти. – Не бих казала, че е живяла при нас през всички онези години, но със сигурност използваше всяка възможност да идва.”

На 25 февруари 1940 година Норма Джийн, Бети Дюгън и Бил Хейзън предприели пътуване до езерото Грийн Вали заедно със семейство Стотс-Мюър, където всички се снимали как играят в снега. Пътуването обаче не минало без произшествия и на връщане огромен къс скала се търкулнал по склона и се забил по средата на капака на колата. Норма Джийн седяла на подвижната седалка отзад и когато Дороти Мюър й казала за колко малко им се е разминало да загинат изпод скалата, тя се засмяла: "Моята глава е прекалено твърда. Онази скала щеше да отскочи, без даже вдлъбнатина да остави.”

Зимата отминала, дошла пролетта и излизали по-често – сега навътре в пустинята, за да гледат диви цветя. Дороти Мюър си спомня как Норма Джийн набрала огромен букет и го прегърнала "сякаш прегръща бебе”. "Никога не съм виждала нещо тъй красиво” – казала Норма Джийн на Дороти. Любовта й към цветята потвърждава и едно от гаджетата й по-късно – Бил Пърсел, който си спомня колко обичала да гледа как вятърът ги клати и колко "свободни” й изглеждали.

Вече устроена в новия си живот, Грейс обещала на Норма Джийн, че никога повече няма да й се налага да се тревожи; че домът на семейство Годард винаги ще е и неин дом. Грейс слушала внимателно всичко, което Норма Джийн споделяла, и така с установяването на все по-голямо доверие, девойката се сближила с цялото семейство.

Мерилин присъствала на много семейни сбирки и започнала да прекарва повече време със сестрата и зетя на Грейс, Енид и Сам Кнебелкамп. По-късно е заснета как пробва ново кожено палто и позира с други членове на семейството пред дома на Кнебелкамп.

"Доколкото разбирам, с нея се отнасяха добре и беше щастлива” – спомня си Боб Стотс, а майка му добавя: "Норма Джийн прекара юношеските си години в много добър квартал и среда и то с възрастен човек, който се грижеше за добруването й, както би го правил родител.”

Гърбът на къщата на "Арчууд Стрийт”, където Норма Джийн се е установила с Грейс и Док, бил залепен за къщата на семейство Дохърти – близки приятели на семейство Годард. Етел Дохърти често си говорела с Грейс през задната ограда, а през годините двете сътворили не един план заедно. Синът на Етел бил едър младеж на име Джим, с пет години по-голям от Норма Джийн, и смятал Бебе и Норма Джийн за деца, към които нямал особен интерес.

По това време Джим излизал с млада жена на име Дорис Дренън, Майската кралица на окръг Санта Барбара за 1940 година. Запознали се, докато тя живеела при сестра си Джоан и зет си Джон Инграм, който бил също и учител на Джим Дохърти в гимназията "Ван Нийс”. Ето какво си спомня Дорис: "Норма Джийн беше две години по-малка от мен. След училище идваше в дома на Джими и чакаше приемната й майка да я дойде да я вземе след работа. Виждах я, когато с Джими се отбивахме, за да се преоблече или да си вземе нещо. Обикновено седях в колата и го чаках. Тя си играеше с топка пред къщата му. Тупкаше я, подхвърляше я във въздуха и я ловеше, после ме поглеждаше и я хвърляше отново.”

По това време двете момичета все още не знаели, че Дорис щяла да се превърне в доста неприятна тема за Норма Джийн през следващите няколко години. Всичко започнало през 1941 година, когато семейство Годард решило да се премести в по-голяма къща на "Одеса Стрийт” № 6707, където били живели в началото на трийсетте години. Грейс и Док бързо се заловили да ремонтират мястото и дори направили снимки, на които се вижда уютен дом с трапезария с голяма маса, люлеещ се стол, пиано, много книги, шкаф с порцеланови сервизи и огледало в цял ръст. През септември 1941 година Норма Джийн и приемната й сестра Бебе се записали в гимназията "Ван Нийс”. Това се оказало малко проблемно по отношение на транспорта, така че Грейс, която все още поддържала връзка с Етел Дохърти, я попитала дали Джим може да изпраща момичетата след училище вечер. Той се съгласил, макар и без особено желание, и така се разбрали Бебе и Норма да ходят от гимназията до дома на семейство Дохърти и там да чакат Джим да ги закара вкъщи.

Първият път Джим тъкмо спял, защото бил нощна смяна в "Локхийд”, където работел. Норма Джийн и Бебе пристигнали и били толкова шумни, че събудили побеснелия Джим, който веднага им се скарал. Гузното държане на Норма Джийн след избухването му обаче го спечелило и той престанал да им се сърди.

Малко преди това Джим бил предложил брак на приятелката си Дорис, която веднага му отказала. По-късно споделя, че му казала, че той нямало да може да й осигури живота, който тя искала, и връзката им приключила. Неговото нещастие обаче било добре дошло за Норма Джийн и тя решила да флиртува с хубавия младеж. По време на пътуванията в колата, винаги седяла по средата, докосвала го по коляното и се смеела на шегите му. Всъщност станало толкова напрегнато, че Бебе често се чувствала излишна: "Доколкото си спомням, имаше доста флиртуване, докато Джими ни караше от училище” – разказва тя пред клуба "Всичко за Мерилин”.

Флиртовете в крайна сметка довели и до първо излизане на двойката, което било "поощрено” от Грейс Годард и Етел Дохърти и се състояло на Коледното празненство на фирмата на Док – "Адел Пресижън Продъктс”. Там двамата танцували заедно и Джим с изненада установил, че се забавлява, а на Норма Джийн изглежда също й било приятно и тя се притискала по-близо по време на бавните танци.

Започнали да излизат, но макар да имали високо мнение един за друг и да обичали да излизат заедно, Джим се тревожел за петте години разлика във възрастта им. Връзката била пред опасност да се разпадне, когато семейство Годард съобщили потресаваща новина: планирали да напуснат Калифорния и да се преместят в Западна Вирджиния – само че без Норма Джийн.