Пред кого в България постилат червен килим... 25.04 | 10:00

Те се струпват на прозорците. Махат с ръце. Викат. Смеят се. След дълго отсъствие, след операция, съученичката им се появява в училище. Събрали са пари. Купили са й подарък – огромна плюшена играчка. Голям заек от шоколад. Написали са трогателни думи на една картичка. Едно дете е съчинило стихотворение. И сред бистрото езерце на тази радост – един глас:

 Е, раздадохте ли Оскарите? Дадохте ли й Оскар?

Да наречем притежателя на гласа Нормалния. Едно момче, което винаги се държи прилично, спазва рамките на отношенията. И което единствено не застава на прозореца.

Една ръка дръпва Нормалния, сръгва го:

 Стига, де! Какво ти става, а? Престани.

Ръката е на Непослушния. На онзи, който винаги се откроява с непокорност, даже...абе шантаво се държи, казват съучениците му.

Палав, непокорен, непослушен, откачен – но същият този въртоглавко може да чувства. За разлика от изрядното дете, което вмества в едни въпрос ехидност, завист – и всичко онова, което изключва естествената човешка чувствителност, съчувствието към другия човек.

Може би е трудно, когато парите са ограничени. Когато не може всяко българско семейство да си позволи обикновени неща за трапезата. Но в една държава всичко става невъзможно, ако изчезва човечността, ако злоба, безпричинна и тежка, настига и удря в гърба.

Обаче! Цялата тази сложна територия на чувствата самите ние сме засадили със завист и злоба, с непоносимост към хората, поливали сме я със сълзите на безпомощността, със стрелите на обидата или отмъщението. Децата знаят, знаят го още от малки: не те ли забележат, не ти ли постилат червения килим пред стъпките, ти оставаш никой. Или почти никой. Защо? Защото същото това поле на изявата отдавна няма на входа си чувствителните везни за талант или възможности. Там пропуските са други – име на солиден вуйчо, на солидна партия, на ...солидна сума. Онова нормално дете е взело за мярка Оскарите – тоест – вниманието, с което може да бъде обграден един човек, отделянето му от еднаквата човешка общност, поставянето му на пиедестал. И дотолкова сме притъпили сетивата си, че децата ни вече съвсем безчувствено прехвърлят усмивките и блясъка на Оскарите върху нещо, което е твърде лично и белязано с драматизъм. Точно то остава незабелязано, стопено в този фанатизъм за внимание, за прожектори върху личността.

Но в обществото ни е насадена една неприязън към хората от първите редици. И това има своите основания – защото там, върху подиума, върху най-високите стъпала често застават не талантливите и можещите. А още по-често – посредствените. И понеже това няма как да не се свърже със самочувствието и самолюбието на едни човек, нека си го кажем: партиите, като паднат от парламента, оставят в наследство ей такива хора с увредени чувства, с оскъдни възможности. Ако следващата партия не ги изчисти, те се вкопават в едно добро професионално гнездо, излюпват там бледите си усилия и...мултиплицират себе си. Как тогава да искаме от околните да бъдат добре настроени към обществената ни среда, към усмивките ни, към бедите ни...Веднага идва скептичното – защо му постилат на този червения килим, защо му се радват, защо му посвещават стихотворение...

И както е непростимо да бъдем ехидни към получилите внимание и усмивки, още по-непростимо е, когато тази гримаса е насочена към хора, преминали беда. Завист – заради едничкото, толкова безплътно, колкото и безценно – вниманието...

Не знам кога обществото ни ще се научи да свали от пиедестала незачитащите морала, малко можещите, спекулиращите с някаква несвоя, придобита светлина...Да си позволи да махне пагоните на един генерал, защото е накарал неколцина свои подчинени да му ремонтират семейното гнездо. Това, последното, се понесе из ефира като новина. Но не свикнахме ли често да улавяме подобни стрели, а после – нищо? Ненаказаните ...калинки...победители в конкурси...и прочее меко стъпващи по мекия килим на общественото доверие ще продължават да уязвяват чувствата ни и да ни лишават от човешка топлина. Ние няма да я даваме и на тези, които трябва да я получат. Настина талантливите. Или различните. Физически различните, за които нашата добронамереност, усмивка, съчувствие означава толкова много...

ххх

Послепис: Момиченцето извади от кутийката със "съкровищата” си всичко и постави там шоколадения заек, стихотворението...

Дали онова момче, Нормалния, може да разбере защо някои деца не искат да изядат своя спомен от шоколад?