Протестният вот е вече и футболен 04.12 | 17:42

Протест – с идването на кризата по света и у нас явно тази дума придобива все по-голямо обществено значение.

Протестът често се дефинира като основен инструмент за изразяване на гражданска позиция. Виждаме го вече навсякъде около нас – БДЖ, зърнопроизводители, синдикати. Протестират и в Европа – срещу пенсионна реформа във Великобритания, срещу свирепите реформи в Гърция, срещу икономическата ситуация в Унгария, протестират и срещу липсата на действия за защита на околната среда.

Най-интересната форма на протест обаче възприеха гласувалите в анкетата "Футболист на годината". Днес е последният ден, в който всеки фен може да даде своя вот. За пръв път, откакто съществува анкетата, запалянковците могат да гласуват и по този начин определят финалната рамка, от която журналистите ще избират най-добрия български футболист за 2011 година.

Ако не живеете в България, щом погледнете резултатите от допитването сред феновете, можете да си глътнете езика – премиерът на страната Бойко Борисов води с почти два пъти повече от седемкратния победител Димитър Бербатов. За всички ни е ясно – вотът е протест. Но е ясно ли е за какво?

Като всеки нормален българин и аз се интересувам от спорт и конкретно футбол. И съм говорил с много хора на тази тема. Протестът срещу състоянието на футбола ни е ясен – 0 вкарани гола като домакин в последните квалификации за Евро 2012 не се нуждаят от коментар, те са просто апогей. Както се казва – за мъртвите или добро, или нищо. И без това националите доста често обвиняват медиите, че им пречат, затова няма да коментирам представянето им.

Дали обаче вотът за "Футболист на годината" е протест само срещу футбола? Дали не е протест и срещу живота у нас? Дали няма тънка ирония към тези, които държат съдбата ни в ръцете си посредством решенията, които вземат с правото, делегирано ни от нас? Всеки, дал вота си за първенеца в анкетата, може да отговори сам за себе си – аз няма да го правя, защото не гласувах. Просто се възползвах от правото си да не го правя и няма да критикувам – безчестно е. Защото си спомням за САЩ'94 и квалификациите за Англия'96 – двете първенства, на които никой не искаше да срещне нашите футболисти. Клиширано е, знам, но това е човешката душа – помни хубавото. Особено когато ѝ дойде до гуша и ѝ писне от всичко ежедневно лошо – от мизерията, от липсата на пари, от шефа, от управлението у нас, от ЕС, от МВФ, от САЩ, от Иран, от ООН, от НАТО и т.н. и т.н. Тогава съзнанието излиза на протест – този, най-страшният, в който ти е все тая кой за какво протестира.

И за да не бъдем твърде мрачни, нека пожелаем успех на колегите, които ще трябва да определят кой е най-добрият футболист у нас. Защото този избор е доста тежичък откъдето и да го погледнеш. Пред него какво значи там някаква си криза, дори и две, когато топката не идва за воле?!