Забравената княгиня 01.05 | 10:15

И в най-мрачните епохи, когато под ботуша на чуждото иго, българщината гасне като кибритена клечица, народът на България ражда герои, чиито подвизи и до днес не спират да ни изумяват. Неизброими са тези герои в епохата на нашето Възраждане. Впечатлен от усилията на народа ни да се освободи от турското робство, Вазов пише: ".... всякоя възраст, класа, пол, занятие вземаше участие в това предприятие". Години по-късно в своето обширно изследване на Априлското въстание историкът проф. Димитър Страшимиров допълва: "Не само клетвата, но и тайната става обща. Жените не се кълнат, но леят куршуми не по-малко от мъжете, пекат пексимет, шият въстаническа носия. Върху всичко туй, те говорят с не по-малък възторг от мъжете за близката борба".

Една от тези жени е Цвета Зографска. Тя никога не получи званието "княгиня", никога не влезе в учебниците по история на достойното място, което заслужава, нито пък кой знае колко я споменават нашите историци. Тя е забравената княгиня и нейното име се крие нейде, там под идеологемите, може би защото някой някога е решил, че не може да има две княгини. И заедно с още три жени, чиито имена също трябва да бъдат обезсмъртени, в една епопея на незабравимите герои – Мария Джуджева, Мария Нейчева и Стояна Койчева, тя помага на Райна Попгеоргиева Футекова да ушие главното знаме на Въстанието.

Историята на Цвета Зографска е изпълнена с драматизъм, както и събитията в които тя участва. Цвета се ражда в бедно семейство в с. Баня, Панагюрска околия през 1845 година. Тя израства със спомените и песните на майка си за хайдутина Никола Атмаджов, но и за тежкия живот на своя народ. Когато навършва 18 години, тя се омъжва за преселника-иконописец от Мирково Иван Папазов – Зографина или Зографски. Двамата се преместват в Панагюрище, където Зографски става член на градския революционен комитет. Съпругата му веднага се посвещава и става съпричастна на освободителното движение. Ентусиазмът, завладял семейството, се проявява в участието, което двамата вземат в трескавата подготовката на априлските събития. Освен, че помага за ушиването на голямото знаме, заедно със съпруга си Иван, Цвета изработва 12 малки знамена за четите на въстанието. В своите мемоари тя разказва за тези събития с много вълнение. Поразява изключителната смелост на тази жена, превърнала дома си в сигурно убежище за революционните дейци. Често заседанията на местния революционен комитет ставали в тяхната къща. Там са отсядали апостолите Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и др.

Когато избухва въстанието и пламъци започват да обхващат Панагюрище в двора на къщата вече са се събрали жените. "Бяхме се събрали жени у нас на двора, запалили сме огън и сме турили един котел, та си ври едно – друго, и мажем платна за мушами, та да се пазят знамената и оръдията от дъжда във време на войната. Тогава дойдоха турците... ние избягахме в гората. Седем деня седяхме без хляб и вода и ядяхме кората от дърветата. Подир седем деня се завърнахме, та що да видим, всичко изгорено ограбено...". Тези, които успяват да избегнат ятагана, още на сутринта са арестувани и откарани в конака...

"... подир това предадоха ни на други по-строги и безобразни. Така тръгнахме от Панагюрище и добре и зле стигнахме до с. Бъта. Там какво се е страдало, не може да се опише. Аз забравих тогава кога съм се отделила от майка си. Тогава всичко живо плачеше от всички безобразници, дето нищо не жалеха и свиваха конете си въз нас да ни газят, после ръгаха си с щиковете ни, мъж ми на една страна, мене на друга, а ний плачем, та ни се къса сърцето от мъки... Не може да се опише как сме стигнали до Татар Пазарджик. Там ме затвориха в темница, от всякъде излизат жаби, из дуварите тече вода. Тогава аз седнах в средата, та можех с престилката да се браня чак до сутринта...", продължава разказът. Оттам арестуваните са откарани в Пловдивския зандан. Цвета и Иван са накарани да носят чували със сол и фасул, докато ръцете им били още вързани. Преживените болки и страдания били толкова силни, че Цвета извиква: "Боже, милостиви!...Най-после пристигнахме живи да чакаме да ни изпитват. Мен ми призля, като видях прангите, че влачат нашите братя и сродници...". Всички биват затворени в тъмници. Съдбата поставя Цвета и Райна Попгеоргиева в близки килии, обрича ги на едни и същи нещастия и мъки. Там, в турския зандан, обаче, тяхното приятелство и духът не се сломяват.

"Нас с Райка (бел.а. Райна Попгеоргиева Футекова) изследваха по два пъти на ден, за да кажем всичко, що знаем за въстанието. Употребиха всякакви заплашвания и обричание голямо количество пари да казваме правото. Скърцаха със зъби и викаха ми: "отде зе ти заления байряк асланлията (с лъва) и занесе го у Искрьови (И. Мачев) и мъжът ти начертал на хартия аслан, та си го занесла на Бенковски с Георги Манев, та да гледа Райка от него", спомня си Зографска.

"Като че са били там. После викат "Хе, като седеше Бенковски у вас, събираха ли се всички бунтовници, та се сговаряха кога да стане въстанието?”..., скърцаха зъби и викаха: "Въже за вас, нали не казвате право, ще видим утре”, пише още тя.

Когато идва новината за освобождаването им, всички вече са "полумъртви". "Затворът беше истински турски зандан за изтезание и по влагата, и по всичките му качества. Там се повреди здравето на тия две жени", пише Тодор Манев, който отива да ги посети.

Цвета Зографска е от тия български жени, които по изключителен начин изпълняват дълга си, с чувство на отговорност пред бъдещите поколения. Дори след тежките дни в затвора духът ѝ остава непрекършен. Думите, с които тя завършва своите спомени говорят красноречиво: "Додето сме седели в затвора, се сме били с надеждата за освобождение... Тази надежда ни е закрепила живота". "Забравената" княгиня живее до 1922 година и осъществява тази мечта.

Сега, когато се чуват критики, че още лежим на стара слава и че сме по-горди със събития отпреди векове, отколкото със съвременните си дела, може би е добре да си спомняме и такива герои. Може би, ако погледнем назад и видим, че историята ни е пълна с "княгини" и "апостоли", ще осъзнаем по-добре и нашия дълг както като личности, така и като общество. Защото България не бива да лежи върху прашни томове история, пълни с митове, кости и мъртъвци. Тя се крепи на светлите дела на своите герои-светци. Стига и нашата епоха да е способна да роди такива.