Никола Вапцаров - трагиката на идеалиста 07.12 | 11:10

От враговете – кур­шум в гла­ва­та, от друга­ри­те­ – изобилие от "броне­бойни патрони”

От iNews.bg

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и...

                                                      толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

 

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

                                                                  "Предсмъртно" 

                                                             14 часа – 23 юли 1942 г.

 

Никола Вапцаров е роден на 7 декември 1909 г. в град Банско. Израсъл в богат­ска къща в цен­търа на града. Баща му Йонко е авантюрист, по­ли­тикан и комита. Къщата им в Бан­ско е била местната резиденция на царствени особи (цар Фердинанд, кайзер Вилхелм, цар Борис ІІІ) и видни интелектуалци като по­­­­­етите Яворов и Багряна, художниците К. Щъркелов, Иван Пенков и много други от първата половина на ХХ век.

От своя страна фами­лия­та Вап­­­царови през 1920-те и 1930-те години има достъп в двореца на царя, запазени са групови снимки на юноша­та Никола с цар Борис ІІІ и обкръ­же­ни­ето му на екс­кур­­­зия в Пи­рин, с царския самолет фамилията от Банско е пътувала за София. Вап­царов е потопен в кипежа на събитията, с трескава бързина по­пива ритъма на епохата, за да я изрази с езика на поезията. 

Завършва висше техническо образование в Морското машинно училище (ММУ) във Варна (1926-1932 г.), по-късно наречено на негово име. На прощалната вечер в училището хвърля предизвикателно ръкавицата на своите началници, афиширайки бунтарството на младото поколение срещу системата, а всъ­щ­ност своето вътрешно недоволство от всичко - от сбъркания професионален път, от незабелязания литературен дебют и неутолените копнежи по далечината.

Преди да е напра­вил крачка в цивилния живот и в полето на отговорно­стта, без да е участ­вал в градежа на страната си, младият Вап­царов започва да чер­тае линии на раз­деление и противопоставяне. Недо­волства от прави­лата и тради­ци­и­те, от дисци­пли­ната и йерар­хията в ММУ. Мрачни соци­ални пред­чув­ст­ви­я, про­тести и отрицания, не и нещо градив­но и оптими­стично пред­опре­делят пътя му. Още тогава отхвър­ля оста­ре­лите според не­го патриотични идеали и про­тиво­поставя родината на хля­ба. Речта му в ММУ може да бъде определена и като пясъчна осно­ва за мито­­по­ла­­гане в кому­ни­сти­че­с­кото бъде­ще.

По­ка­зателен е фактът, че никой друг от 26-ти випуск на ММУ не е поел по него­вия път. На 22 години, с престижни дипломи и професии, мла­дежите от този випуск са надежда за проспери­тета на отечеството си. Съсипана от три войни, държавата ни е успяла да се въздигне. И Ни­кола, ако е жела­ел, е мо­гъл да продължи уче­ни­ето си – Йонко Вапцаров е оси­гурил царска сти­пен­дия за сина си в Гер­ма­ния. Щял е да се върне ка­то ценен специа­ли­ст – тех­но­крат, строител, а не рушител на бур­жо­азна Бъл­га­рия. Да­на­­ил Крапчев му отваря страни­ци­те на прести­ж­ния всеки­днев­ник "Зора”, ка­ни го за сътрудник, до­ри една пу­­бли­кация се появява там – есето "Мирът на Щъркелов”. 

Но не, ра­бо­ти за хляба си в примитивни фабрички и заводи. Постъпва на работа във фабриката на "Българска горска индустрия" в село Кочериново - като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците; вероятно по това време става член на БКП. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Борбата с оскъди­ца­та и вечната българска мизерия му докарва заплахата от туберку­лоза - Вапца­ров е на ръба на болестта.

Т.е., обживял е социалното дъно, обгледал е и висшето общество на своето време. Силна и оригинална личност, непримирим с би­тието на масовия човек. Не приема безличието и сивотата като своя мяр­ка, таи изгаряща амбиция да се изтръгне от баналността и неизвестността. Търси излаз към по-ви­со­ко равнище на социобитието. Не наследява генетични родови за­ложби, самоизгражда се с цената на целеустременост, труд и само­­­образование.

Огняроинтелигентът не иска цял живот да хвърля с ло­па­та кюмюр, болят го ставите от умо­­ра и без­сънието го измъчва, а той е уверен, че светът чака словото на не­говата поезия. Между моряшките сти­­хо­тво­ре­ния на Вапцаров и пред­смъртните такива разликата е огромна. Извървял е дълъг път на самоусъвършен­стване, на есте­ти­чески търсения и преодо­ля­ване на етапи в лите­ратурното си съ­зряване. 

Естетическото му верую е отговорност към поезията като висше изкуство, също и отказ от поръч­ковата плакатна литература. Поезията е автономната територия на Вапцаров, тя е него­вото съз­нание за екзистенциална самостойност, скритата му надежда за безсмър­тие. Затова ревниво я пази от външни посегателства.

Никола Вапцаров е един тъжен човек. Неслучайно сред стотиците снимки от всички му­зеи и частни колекции на нито една не се вижда усмивка. В моряшките портрети дори (от 1931 г.) ясно се откроява настръхналата сериозност и упорство, служещи като броня между него и света.  

През 1936 г. се премества в София, където дълго време остава без работа; тогава умира синът му Йонко. В периода 1936-1938 г. работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж. Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. "Летец" със стихотворението "Романтика". През 1938 г. Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок (МЛК) в София. 

През 1939 г. подготвя единствената си стихосбирка "Моторни песни", излязла от печат през 1940 г.

След като не намира изход от ударите на съдбата (загуба на двете му деца), от тегобите на битието (недоимък, квартири, убийствен труд), от дълбоко затаената самотност, Вапцаров се включва в нелегалната борба с властта ка­то еди­­н­­­ст­­вено поприще за значима, макар и опасна употреба на Аз-а - да е таен бо­ец в могъща въоръжена конспирация, а не неизвестен и не­нужен чо­ве­чец­, загубен в задушни коптори, в облаци дим и смрад. Това е решаващ из­бор между живеене и креене в неговото тога­вашно поло­жение.

През 1940 г. събира из Пиринска Македония подписи в подкрепа на т.нар. Соболева акция. Заловен за това, той е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела вече в качеството си на ръководител на Централната военна комисия при ЦК на БКП. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири, за което е арестуван през март 1942 г. 

В сфе­рата на по­ли­ти­ката обаче други дик­ту­ват темите и правила­та. Там Вап­­царов е в глуха пози­ция - не само от­стъпва, а и се подчи­нява на авторитети и док­три­­­не­рски инструк­ции. Дока­за­телството за тази зависима позиция са до­кла­дите, из­не­сени пред МЛК и дейността му в мин­ноподривната коми­сия на БКП. Това са двете големи политически грешки, които проблематизират нравственото му вели­чие като надпартийна, национална фигура.

(Раз­бира се, за много хора в нашето общество - преди и сега - тези "дре­б­ни фа­к­­ти” не съще­ст­ву­ват, по­неже са неудобни, а който им обръ­ща вни­ма­ние и ги ин­тер­­пре­тира, е най­-мал­кото неграмотен, инкви­зитор, ако не уби­ец на пое­та.) 

И през нелегалния си период Вапцаров си остава по­ет. Тогава създава своите големи стихо­­­­­­­тво­­­­­­­­ре­ния, пише, ре­да­к­тира и размножава стихове дори в ареста и в затвора. При всичко това си умира непризнат, дори от своите бли­з­ки и от съ­ми­шлениците най-вече. По­следната му молба е другарите да се по­гри­жат за стиховете му след победа­­та, за да се види, "че е има­ло и такъв поет”. То­ва желание е заветът му в паметта на нацията да остане него­вото сло­во, а не участието в миннопо­д­ривните ак­ции на БКП.

Никола Вапцаров е осъден на смърт за терористична дейност на 23 юли 1942 година по дело 585/1942 срещу членове и сътрудници на ЦК на БКП и разстрелян същия ден на гарнизонното стрелбище на Школата за запасни офицери в София.

Последните си сти­хове "Про­щал­но” и "Пред­смъртно” Вапцаров запи­сва на листче след про­­из­насяне на смъртната при­съда - в 14 часа на 23 юли 1942 г. Този, който съхранява сакралното листче и го предава след разстрела, е капитан Ди­ми­тър Радев, ко­мендант на Гар­ни­­зон­ното стрелбище. На 9 септември 1944 г. "черният" капитан се самоу­бива, но име­то му оста­ва в ис­то­ри­ята на ли­те­ра­турата - без жес­та на врага и без вто­рия си ку­плет "Пред­смърт­но” ще­ше да се брои за фрагмент, ня­маше да е тази разтърсваща рав­но­смет­ка и уни­кал­на твор­ба в българската литература.  

С последните редове, запи­са­ни с трепет­ната ръка на осъден, оставя ироничен знак за горчивото си разочарова­ние, надсми­ва се над пом­поз­ните претен­ции за епичност пред же­сто­кото лице на реал­ността. Разбрал е накрая, че зад краси­вите доктри­нер­ски лозу­н­ги се крие презрение към отделната личност – безиме­нен чер­вей, хвър­­лен в ира­ци­онална­та мелница на световните гео­по­литики.     

Ед­но десетилетие след смъртта на Никола Вапцаров започва ерата на повсе­ме­стното му ге­роизиране, изстраданата му поезия и погу­бения живот са то­тално превзети и упо­тре­бени за нуждите на партий­но-пропагандната мито­ло­ги­зация, за лични облаги.

Мечтаното от него бъдеще не идва на белите криле на про­лет­та, а на чужди окупа­тор­ски щикове. Жадуваната ”про­лет” се състои само като "бурна, страшна, огнено­метежна” - вместо да из­мие кър­ва­вите рани, раз­ви­хря бру­тални линчове и кръ­вопролития. Пло­ща­дите ожи­вяват от тълпи, кря­скащи за смърт и разправа, не и за обич между хо­рата. Никоя от него­­ви­те химери не се сбъдва, победила­та идео­логия опровергава най-съкрове­ни­те му надежди.

Всичко, което се случва две години след гибелта му – на­род­ни съди­лища и убийства, концла­­гери, пропъждане на селяните от земята, национали­за­ция на всяка малка хлебарничка, унищо­жение на вярата, култ към вождо­вете, забрана на свобо­дата и под­мя­ната ѝ с по­все­местен страх, патрици­ански привилегии за партийната номенкла­тура, безкон­тролна власт на БКП над всички сфери на живота, отказ от на­ци­онална незави­симост – няма ни­що общо с въз­ви­шената му вяра в "дните честити”. 

От враговете – кур­шум в гла­ва­та, а от друга­ри­те­ – изобилие от "броне­бойни патрони” за ра­зстрел на скъпоценното зрън­це Вапцаровска вя­ра в справед­ливостта и добро­то. 

Водещи

Най-четени