По следите на националната памет 16.01 | 16:22

Как мислим миналото - като наследство, класифицирано в архивите и музеите, или – като съпътстващо ни битие?

Има ли в днешно време нещо, което може да се нарече "национална памет" и как тя се формира – от канона, изпълващ образователната програма от десетилетия, или този канон се модернизира, отваря се към нови внушения?

Как използваме миналото – като източник на самочувствие, или като заместител, запълващ някакви дефицити в това самочувствие? И отнасянето към миналото какво е – само колективно установено или е и емоционално-лично и интимно-съкровено?...

Това са въпроси, които по-скоро задават, отколкото да отговарят, авторите на представения преди дни сборник "Минало несвършващо" - преподаватели и студенти от три университета: Нов български университет, Американския университет в България и Софийския университет.

Сборникът се опира на социологическо изследване "Топоси* на историческата памет", направено от студенти и техни преподаватели. В проучването на терен са включени над 1000 български граждани, като уникалното в изследването е, че то е направено сред всички етнически общности – православни българи, ромска общност, турци, помаци, евреи, арменци и други. В този смисъл отговорите им за важните личности, места, събития, за тяхната памет побират целия диапазон на представи, спомени, но и очаквания, които изпълват днешната българска идентичност и действителност.

Резултатите от изследването налагат извода, че общата памет за големите събития в българската история е насочена към късното Възраждане, т.нар. комитетско десетилетие, и края на 19 век. Най-голям брой граждани (34,5%) са посочили Руско-турската освободителна война като най-важното събитие.

Този консенсус се откроява изключително силно на фона на едва 5,3% и 4,5% от отговорите, които посочват като важни събития от 20 век – съответно преминаването към демокрация през 1989 година и Втората световна война. Така се оказва, че спомените на българските граждани не само са насочени към изцяло героичния дискурс, но и не могат да прескочат границата към модерността, към днешния ден.

Същите са резултатите и при полагането на историческата памет, където топосите на преклонението ясно са насочени към далечното минало на великите деди или отново са с героичен ореол – връх Шипка, Царевец, Перперикон – каквито места посочват всички общности – и православни българи, и турци, и роми.

Така и при личностите на първо място се нареждат Васил Левски и Христо Ботев, а от по-модерните и съвременни обществено-политически деятели са включени само Тодор Живков и Ахмед Доган (последният е единственият жив представител и не влиза в обобщаващите резултати, но се откроява в отговорите на анкетата сред турската общност на четвърто място след Васил Левски, Тодор Живков и Кемал Ататюрк).

Опитахме се да идентифицираме местата, събитията, действащите лица в българската (в сравнителна перспектива с балканската и европейската) история, които са формиращи за идентичността на съвременните граждани, обяснява съставителят доцент Евгения Иванова.

Опитът за разсъждение върху ролята на историческата памет за изграждането на манталитетите в модерното общество обаче породи и много въпроси по време на представянето на сборника. Въпросите до каква степен модернизацията на българското общество в последните десетилетия контактува с историческата ни памет или между тях зее пропаст?

Дали припокриването на топоси, личности и събития в отговорите на православните българи и на ромската общност е процес на интеграция или точно обратното – даване на заучени и вменени от образователния шаблон представи за българската памет.

И дали едно такова изследване може да подпомогне процеса на интеграция на българското към европейското, процес, в който трябва да се запази и уникалното и чисто националното. Паралелно с това се навързват и въпросите за употребата на националната памет от всичките политически национализми, нароили се в последното десетилетие, които използват и в някаква степен манипулират, части от утвърдения разказ за случването на нацията.

И не на последно място възниква въпросът: не зейва ли огромната пропаст между действително запаметените събития, места, личности и тези, които се опитваме да запаметим, правейки ежегодно класации за всичко и опитвайки се да конструираме съвременна памет. И дали това се случва действително.

*топос: значещо и смислопораждащо място.