Доц. Иво Христов: Възможна ли е демокрацията в България? - 2 част 26.06 | 16:45

Двадесет и пет години след началото на "прехода" съществуващият български политически модел е обект не просто на критика, а на откровена омраза.

-    От страна на "масите", защото не ги представлява и следователно не защитава техните интереси.

-    От страна на "политиците", защото те са принудени да играят псевдодемократична игра, в която залозите нямат нищо общо с интересите на "електората".

Бързам веднага да добавя, че този политически модел е абсолютно закономерен резулат от "светая светих" на т.нар. "преход" – преразпределението на собствеността, концентрирането й в ръцете на малък кръг от "богоизбрани" и същевремено лишаване на огромни маси от хора от всякакви икономически и социални шансове.

Естеството на "прехода" е такова, че той произведе нарастваща маса пауперизирано население, което имаше два основни изхода – или да емигрира, или да резигнира икономически и социално, оставайки в страната в качеството на маргинализирана работна сила и политически резерв на "повикване" на различните олигархични клики в условията на т.нар. "демокрация".

Това е така, тъй като демонтирането на индустриалната държава и нейните социални елементи, прикрито зад рефрена за пазарни "реформи" доведе до демонтиране на цели професионални социални групи, които задаваха съвършено различен социален, образователен и цивилизационен профил на българското общество преди 25 години.

Тук няма как да не си припомним думите на Улрих Бек, че "Само хора, които имат дом и надежна работа, а следователно и материално обезпечено бъдеще, могат да бъдат граждани, способни да възприемат демокрацията и да я въплътят в живота. Истината се състои в това, че без материално обезпечение няма нито политическа свобода, нито демокрация и следователно всички се намират пред опасността от нови и стари тоталитарни режими и идеологии."  

Същевременно следва честно да се отговори на питането: възможен ли бе друг сценарий?

При всички възможни сценарии винаги се изхожда от допускането, че като активен субект на промяната или липсата на такава се очертават номенклатурните и партийни елити на късния социализъм и техните наследници.

Дали е възможно ситуацията да бъде поставена по обратния начин – доколко са съществували социални групи вън от партокрацията, които да са били способни да произведат съвършено друг, различен "преход"?

Този въпрос не е поредната ситуативна спекулация. Отговорите имат пряка връзка с идентифицирането на подобни алтернативи понастоящем 25 години след началото на промените у нас.

Бързам веднага да отговоря: не, не е било възможно.

Въпреки наличието на оформени професионални съсловия със солиден експертен потенциал, градско население и модерна социална инфраструктура, етатисткият модел на социалистическа модернизация на българското селско общество дава своя напълно неотстраним отпечатък. Българската модернизация по съветски образец, въпреки своите безспорни впечатляващи резултати, имаше за резултат производство на население, което не бе агент на собствената си съдба. Неговият социален статус бе изцяло рожба на сили, стоящи вън и над него. Това произведе социална пасивност, политическа инфантилност и липсата на критически сетива за алтернативи за социална промяна.

Накратко, въпреки своите безспорни достижения, българският социализъм произведе социална маса, която бе обект, а не субект на собствения си живот. Този й генезис, съчетан със селските атавизми, произведе удобния социален "материал" за последващите социални трансформации – зависим, манипулируем, без адекватна представа за себе си и за света.

Резултатът бе и е, че този доминиращ социопсихологически профил на основни групи от "населението" няма как да произведе критическа субектност и трайно, осмислено алтернативно политическо поведение.

Всъщност социалната пасивност и лесно поддаващата се манипулируемост на големи социални групи, е базисната предпоставка за липсата на реална алтернативност на номенклатурния преход у нас. С активните мероприятия "масова приватизация", касова приватизация, "работническа" приватизация  и няколкото имитации на народни "революции" у нас, съответно в 1989 –1992-1993, 1996 – 1997 г., както и мероприятието "протести" в по-ново време, допринесоха в решителна степен за недопускане на реална поява на други социални алтернативи. 

Същевременно, лишаването на страната от т.нар. "средна класа", т.е. от маса от собственици със свой икономически гръб и самостоятелно политическо поведение, също далеч не е случайно. Това е закономерност на "прехода", имащ за задача изчистване на властовия терен от икономически и социални аутсайдери, елиминиране на потенциална конкуренция в лицето на алтернативни социалноикономически групи и концентриране на социалните и икономическите шансове в един олигархичен връх. Тези процеси протичаха с нарастващи темпове в годините и понастоящем е разчистена не само основата на социалната пирамида, но вървят последните ариегардни боеве вътре в олигархичния кланов връх.

Оттам вторият привиден "дефект" на политическата система - нейната пълна непредставителност и неавтентичност.

Всъщност не би могло да бъде и иначе – при очертаване на основната логика на обществената трансформация. Ако политическата система е представителна за широк кръг интереси, то това веднага би влязло в челен сблъсък с доминиращите властови клики. А ако тя не представлява широки интереси, ясно е, че т.нар. "демокрация" ще е само театро за непосветената публика, откъдето закономерно произтече и третият глобален ефект на българския "преход"

Отлив на "масите" от политиката.

Кои са ефектите от това?

Политическа резигнираност.

Политиката става излишна, тя не оправдава очакванията на големи групи от хора, които не виждат пряка връзка между това, което се представя за "политика" в България, нейните правила и възможности и подобряване на тяхното непосредствено икономическо и социално положение. Закономерният резултат е мащабен отлив на големи социални групи от политическото театро и излизането на преден план на активни манипулируеми малцинства.

Ако в първите години на "прехода" свръхполитизацията бе основна черта на българското общество, то сега последното нещо, което може да мобилизира големи групи от хора е тъкмо политиката, политическото действие и различни политически проекти. Ето защо практическата непригодност на политическото действие бе закономерно подменено с клиентелизъм и политическа корупция на всички нива на обществото. Демагогията става абсолютно задължителна, манипулациите на големи маси хора – също. Като самата манипулация има две основни задачи – да елиминира критически мислещи и действащи групи и замяната им от маргинализирани слоеве, които изпълняват ролята на електорални групи "на повикване" срещу дребни социални рушвети.

Ситуативно редуциране на "политиката" до циклични избори, с нарастващ елемент на купения и дирижиран вот

Всъщност съкровен интерес на властващите клики е избори да няма въобще. Т.е. дори тази примитивна мимикрия, която се разиграва понастоящем, да бъде заменена от властово договаряне или елиминиране в и между отделните властови групи. В случая обаче следва да се плаща дан на обстоятелството, че страната е геополитическа подмандатна територия и като такава е принудена от външния фактор да имитира демократическа фасада.

Капсулиране на самовъзпроизвеждаща се кохорта, самонарекла се политически "елит" по пътя на негативната селекция, генериращо политическа корупция

Това доведе чрез последователна отрицателна селекция до редуциране на управленските елити до общо примитивно цивилизационно и политическо ниво. Установеният модел има своя собствена логика – той маргинализира не само широки групи от хора, трансформирайки ги в манипулируема клиентела на силните на деня, но и така наречения от слугинските медии политически "елит". Едно персонално сравнение на елитите от началото и края на прехода ясно сочи, че качеството на управляващия "материал" също драстично пада: образно казано, ако тогава ни управляваше пяната на прехода, то сега това е тинята на прехода. Няма как да е иначе – отрицателната селекция върви в двете направления. При "масите" като функция от общото икономическо и социално дегенериране, при "елитите" – доколкото там върви жестока борба за оцеляване и елиминиране на конкурентите. И тъй като "системата" не се базира на предимства, изискващи социален опит, финес, обща и специална компетентност, а на примитивно овладяване и преразпределяне на "ресурс" през вертикалните канали на властта, ясно е какви антропологически типове и каква човешка флора и фауна ще изплува на властовата повърхност.

Трансформиране на политическата система в патримонаиално –клиентелистки мрежи

Основен мотив за участие в "политиката" не са идеологически или други мащабни социални и идейни  проекти, а откровената политическа корупция, клиентелизъм и непотизъм. България се срива обратно към образци, характерни за младото българско княжество след 1879 г. и последващия период до средата на 20 век, както и в Третия свят понастоящем.

Отваряне на поле за произволно политическо инжинерство

Тъй като политическата система не представлява действителни мащабни интереси на широки групи от хора, а и не може по своя изначален замисъл и дизайн да извършва това, всеки електорален цикъл води до производство на партийнополитически хомонокулуси с кратък срок на годност. Те имат за основна задача да оберат това, което неудачно е наречено "протестен вот" и по този начин да стабилизират системата, представяйки се за антисистемни играчи. Впоследствие те или се разтварят в статуквото, или изчезват от политическата сцена след един, максимум два политически сезона.

Както се казва: Мавърът е свършил своето дело, Мавърът следва да се оттегли (Отело).