Доц. Иво Христов: Възможна ли е демокрацията в България? 30.05 | 16:33

Вместо увод

В прочутия си доклад, предназначен за Трилатералната комисия "Кризата на демокрацията" - авторите М.Крозие, С.Хънтингтън и Й. Ватануки посочват като най-голяма опасност за съвременната демокрация ... възходът на средната класа и експанзиращите претенции, които тя има за пряко и реално участие във властта и в процесите на вземане на управленски решения. Разбира се, няма нищо по-парадоксално от това. Едно от клишетата на съвременната политология гласи, че средната класа е гръбнакът на демокрацията. Това е социалният слой, който осигурява реално партийнополитическо представителство, уравновесява ексцесите отляво и отдясно, а със своя солиден икономически гръб и политическа уравновесеност, гарантира икономическата обезпеченост и политическата стабилност на съвременната демократична държава. И точно тази социална група бива посочена от изтъкнатите автори като най-голяма заплаха за демокрацията.

Разбира се, първо трябва да се има предвид, кога е писан докладът: първата половина на 70-те години на 20 век. Това е времето на пика и началото на края на "щастливото тридесетилетие" на западния свят, свързано с възстановяването от ужасите на Втората световна война, поредица от "икономически чудеса" – германско, японско, италианско, бразилско. Средната класа, тази своеобразна "социалистическа буржоазия", състояща се от служители, работническа аристокрация, добре платени менажери на средни нива и пр. е съставна част и продукт от това чудо. Появата на този социален слой и превръщането му в основа на политическата пирамида, гарантира чрез механизмите на държавата на всеобщото благоденствие възпроизводството на демократичния процес.

И точно тази група е нарочена за опасност за демокрацията. Защо?

Защото тя има претенции за реална власт. Основен проблем при анализите на различни аспекти на демократическите модели е, че те се разглеждат изолирано, взети в тяхната институцинална статика и динамика. Проблемът е в това, че демокрацията е режим, в който определени социални групи с определени исторически възникнали особености и характеристики създават и управляват демократичните механизми и процедури, за да реализират своите интереси. Това обикновено става на полето на политиката, чрез основните политически институции – политическите партии.

Въпреки широко разпространеното клише т.нар. "демокрация" нито се създава по учебник, нито е резултат от точно спазване на нечии политически рецепти. Преди двадесет и пет години България започна мъчително да променя икономическия и социалния си модел, прие нова конституция, въведе разделение на властите, многопартийна система, частна собственост и прочие атрибути, които съгласно широко разпространеното клише би следвало да бъдат базови предпоставки за успешно функциониращ демократичен политически модел. Колкото повече България "напредваше" по пътя на демокрацията, толкова по-видим ставаше следният парадокс: колкото повече се възприемат едни или други формални елементи на "демокрацията", толкова повече тя започва да изчезва, разбирана като реална социална практика. Накрая този процес завърши с това, че на седмата година от членството в ЕС и на двадесет и петата година от началото на "прехода" имаме политически модел, отличаващ се с такива "прелести" като политическа непредставителност, "кухи" политически партии, диво беззаконие, корупция, непотизъм, дирижирани избори, пълзящ авторитаризъм, декоративни институции, формално разделение на властите, тотална гражданска апатия, политически непукизъм. Така се стигна до вярната констатация, че България е страна с фасадна демокрация, зад която се прикрива олигархическо кланово общество, имитиращо демократични рефлекси.

Оттук и мъчителните въпроси как се стигна дотук и какви са пътищата за излизане от ситуацията?

В общественото мнение се оформят (или му ги оформят чрез средствата за масово развращаване и манипулация, съкратено СМРАД - по А.Фурсов) няколко устойчиви модела – клишета, опитващи се да дадат обяснение и решение. Общото при всички тях е, че те не разбират и не виждат проблема точно като такъв – системен и обществено всеобхватен, а го редуцират до редица технически "дефекти", чакащи също такива технически решения.

Така според най-популярното от тях, драмата на нестаналата българска демокрация е резултат от функциониращата дефектна избирателна система. Т.е. тежките дефицити на цялостния политически модел могат да бъдат решени ако се смени действащата избирателна система: от пропорционална на мажоритарна, съчетана със задължително гласуване. Скритият подтекст на това обяснение се свежда до семплото разбиране, че системният проблем на българската не/демокрация е всъщност проблем, произтичащ от "лоши" персони и техните действия. Оттам изглеждащите подвеждащо лесни решения – трябва да се "измисли" такава процедура, която да "произвежда" "правилни" хора и те ще произведат "правилни" действия. Т.е. системният проблем се редуцира до качества на отделни хора, а техният подбор до вида на процедурата, като се изхожда от допускането, че порочните изборни процедури продуцират порочни персони. Същевременно капсулирането и практическата необвързаност на тези персони от избирателите се привижда като основно зло, а лекът срещу него се нарича императивен мандат – т.е. право на отзоваване на депутати. Така под страх от отзоваване – "слугите на народа" ще се трудят за благото на народа...

Че това е илюзия не подлежи даже на доказване. Имеративният мандат е нещо, което не случайно е преодоляно още с първата френска конституция след революцията от 1789 г. От друга страна обаче на български терен устойчивостта на това популярно клише не е случайна – тя разкрива макар и в уродлив и неадекватен вид нещо много важно – непредставителността на политическата система като цяло, нейната капсулация, което я прави не институционална трансмисия на съществени обществени интереси, а свят, съществуващ сам за себе си. Следователно това е индикация за болест, но не е болестта. Което далеч не е случайно.

Според други мнения следва да се действа още по-радикално – чрез въвеждане на нова конституция. Това е типичен пример за обсесия, при която се опитваме с думи да създаваме реалност. Няма нито един сериозен анализ, който да доказва, че сегашното жалко състояние на българския демократичен живот е продукт на действащата конституция или има някакво отношение към нея. Инфантилната представа е, че новата конституция щяла да "преустрои" държавата наново и изцяло и като с магическа пръчка ще създаде нова демократична реалност. Но както е известно законът не действа, човекът действа (Хегел). Прочее този подход доказа пълната си несъстоятелност в контекста на целия процес на реципиране на европейско законодателство в хода на присъединяване на страната към ЕС. Очакванията бяха, че имплементирането на европейските регламенти и директиви ще доведе до европейски политически, икономически и пр. реалности у нас. Всъщност формалното адаптиране на писани правила и процедури не произвежда автоматично социално действие, а често служи само като имитация и параван за практики, нямащи нищо общо с приеманите правила.

Друга популярна "фундаментална" причина за катастрофата на българската демокрация е набеденият особен български "характер", "манталитет", които по естеството си били "недемократични". Оттам и подвеждащо лесното решение – възпитание трябва. Смяната на манталитета ще произведе щвейцарска демокрация на балканска почва. Само дето балканците ни пречат, така че ще ги отменим. По този начин, когато не си в състояние да видиш и обясниш системния обществен проблем, тогава набеждаваш за всички видими външни дефекти "манталитета".

Веднага бързам да кажа, че обществените ментални нагласи са нещо много важно, но тези нагласи не са фактор, взет сам за себе си.Те са част от цялостния социален контекст, чийто продукт са и в чието създаване участват. Упражняването върху удобните теми за "психиката", "манталитета" и прочие, освен че разкрива социална неграмотнодст, всъщност прикрива нещо много важно – липса на реален интерес от социална промяна и прехвърляне на обществения дебат върху удобната беззъба почва на манталитетните нагласи, квалифицирани като причина за всички наши обществени неудачи.

И не на последно място следва да се посочи най-влиятелното клише: че т.нар. "демокрация" е власт на "народа". Идеологическото клише – властта, функция на "народа" задължава да направим известно по-пространно обяснение. Теорията и практиката за "народа-суверен" има над двестагодишна традиция. По същество фигурата на "народа" замества тази на монарха – суверен, който до този момент е упражнявал властови и легислационни прерогативи. Сега тези прерогативи принадлежат на "народа", който притежава чудното свойство на народния "суверенитет".

Както отдавна вече е станало традиция – задава се въпросът: а кое и кой собствено е "народът"?