Илиана Савова, БХК: Държавата отново спря да изхранва бежанците, къде са парите от ЕС? 01.06 | 19:01

Илиана Савова работи в БХК от 1996 г. по въпросите на убежището и миграцията. От 1997 г. е координатор на Националната правна мрежа за бежанци, а от 2001 г. е директор на Програмата за правна защита на бежанци и мигранти. Завършила е Юридическия факултет на СУ "Свети Климент Охридски", има специализации по права на човека и бежанско право в Европейския съд по правата на човека и Ню Колидж, Оксфорд.

Член на Софийската адвокатска колегия. Лектор по бежанско и имиграционно право към Центъра за обучение на адвокати "Кръстьо Цончев" на Висшия адвокатски съвет.

В момента Европа се лута в политиката по отношение на бежанците. Според вас може ли да се развива тази политика, за да бъдат зачитани правата на бежанците и да не се гледа на тях като на пришълци, които само тежат на държавите?

За съжаление европейската политика е отражение на националните политики на европейските държави. Оценката ви, че се лута напоследък, е както вярна, така и невярна, защото те се лутат, но не отсега, а от доста дълго време насам, откакто въобще започна да се формира тази политика. Тази политика се формира като опит да бъде постигнат баланс между два крайно противоречиви интереса.

От една страна, е заявената от Европа мисия за права на човека, за подпомагане и хуманитарност, за това Европа да бъде зона на свобода и сигурност, а от друга страна, са техните тесни политически, националистически интереси, които особено напоследък започнаха да намират своите проявления в политическия живот на цяла Европа. Последните винаги са залагали на една много ясна ксенофобска карта, защото те играят с най-базовите и примитивни страхове на населението, поради което тези страхове са ясно манипулируеми и от тях се чакат много ясни политически дивиденти.

Тази европейската политика се опитва да намери баланс между тези две крайности. Предизвикателствата, пред които сме изправени, произтичат от конфликти, които са много близо до нас. Това поставя въпроса с особена острота, защото тук става дума за изключително голям брой хора, засегнати по драстичен начин. А тези конфликти продължават вече няколко години и вместо да утихват, отиват в крайности и все повече се изострят.

Хората нямат друга алтернатива – те бягат, за да спасят своя живот и тези на семействата си. Точно броят на хората постави въпроса в политическия дневен ред на ЕС.

Тогава кой е големият проблем – Европа няма пари да се погрижи за бежанците, Европа се страхува за сигурността си, или просто не иска различните на своя земя?

Факторите са комплексни. Европа изобщо не е беден континент, но премина през една икономическа криза, която всъщност показа, че благосъстоянието, с което тя беше свикнала не е чак толкова безспорно. Естествено, за политиците и управниците това винаги е бил много добър аргумент, за да избягат от поемането на каквато и да е политическа отговорност и не заради нещо друго, а защото, вземайки определени действия, те винаги биха могли да бъдат обект на критика.

Те са като всеки един бюрократ – предпочитат да не свършат работата, за не объркат нещо. От друга страна, имаме, разбира се, не съвсем необосновани въпроси за сигурността, има, разбира се, и елемент на страх от новото и различното. Макар че като цяло ЕС не би трябвало да страда от подобни настроение, доколкото западноевропейските и северноевропейските държави от 50 години насам дават подслон и убежище и са свикнали да живеят и работят в мултикултурни общества.

Проблемът е, че комплексността от тези няколко фактора, за съжаление, води до острота в дебата и до опита, и то не без успех, да се създаде тази крайно негативна нагласа към бежанците и търсещите закрила. Забележете само как непрекъснато в медии, случайно или нарочно, се бъркат бежанци с емигранти, а едните нямат нищо общо с другите. Това е нарочно.

И дори политици, които би трябвало да разбират за какво говорят (при нашите може би е и въпрос на невежество, защото те никога не се подготвят добре), правят умишлено объркване и смесване на понятията. Това се прави с цел да се създаде обща картина на различните, като на тези, които едва ли не идват да ни вземат хляба. Това са крайни фашистки и ксенофобски прийоми, които за съжаление работят, но е безотговорно да се постъпва така и ние категорично като неправителствена организация заставаме против подобна реч, защото за нас това е реч на омразата.

ЕК обаче гледа по един начин на Италия и Гърция, а по друг на България. Затова у нас ще дойдат няколкостотин бежанци от тези страни, макар че места в нашите центрове няма?

Проблемът не е опростен. Италия и Гърция наистина са изложени на огромен, несравним натиск в сравнение с всички останали държави на ЕС, включително и нас. 10 000 бежанци на година не са чак толкова много. Една Унгария има далеч повече от нас. Имайте предвид, че в Италия през миналата година са влезли 80 000 бежанци, а за Гърция да не говорим.

Факт е, че тези страни са в криза и солидарността в Европа я няма в това отношение. Италия неведнъж отправя апел към останалите европейски държави, но ЕС не откликна по никакъв начин. Италианското правителство провеждаше само спасителна операция в Средиземно море цяла една година със свои собствени средства. Аз приветствам това решение на ЕК, защото Европа трябва да започне отнякъде и е вярно, че този план не е идеален.

Той има твърде много въпроси, които биха могли да бъдат повдигнати, но е първа стъпка в опит да се договори една по-голяма солидарност в Европа. Аз по-скоро го разглеждам като пилотен проект, който естествено не може да обхване всички държави, които имат нужда.

Може ли този план да заработи в полза на България?

Но ние не трябва да бъдем късогледи и най-вече българските политици не трябва да поглеждат късогледо на този въпрос, защото, ако този план се осъществи, България би могла да се ползва от него на по-късен етап. В този план ще се приложат принципи на една система, която никога преди не е използвана, за да се види какви са нейните слабости и какви са нейните силни страни. Оттам насетне квотен принцип може да се въведе не само по отношение на хората, които търсят закрила, и разпределението им между страните, които да разгледат молбите им, но и за квотен принцип между европейските държави за хора, които вече са получили закрила.

България много сериозно поставя този въпрос отдавна. От друга страна, планът трябва да бъде разгледан и от гледна точка на това, че поставя изискване към Италия и Гърция, една пътна карта те да направят промени в собствените си системи, за да имат условия да посрещат бежанци. В момента те не разполагат с почти никакъв приемателен капацитет и система, която да обработва молбите на търсещите закрила и да им се предоставят базови условия. Така че ЕК разглежда този план не само като една помощ за Италия и Гърция, но и като опит да накара тези страни най-после да поемат своята отговорност и да поставят своите бежански системи съгласно минималните норми на ЕС, в което те се провалят с години наред.

Дали обаче това ще доведе до промяна в целевото насочване на финансови ресурси?

Разбира се. Това е абсолютно задължително. За мене това е една много добра индикация, защото показва гъвкавост. Едно от основните неща, които търпят критика в европейската политика, е, че тези планове, които се разработват от правителствата на държавите за усвояване на европейските средства в новия фонд за убежище, миграция и интеграция, не са особено гъвкави. Има много тромави и бавни процедури. Освен това самата ЕК понякога много бавно и мудно реагира на ситуации, в които са необходими спешни мерки, не заради друго, колкото на основание на това, че самият правен инструментариум за тези фондове не позволява този процес да бъде бърз и своевременен.

Тук този план е съответно съпътстван с възможността за едно преразпределение при необходимост за спешни мерки. Наистина комисията много предпазливо и внимателно, но доста премислено предлага този пилотен проект. Аз мисля, че България, поради географското си разположение, поради геополитическото си значение, може само да има полза от подобен вид квотен принцип. Ние трябва да подкрепим този план категорично, защото утре той може да работи за нас.

Какви средства ни трябват сега?

Огромният проблем на нашата държава е не, че ние нямаме средства, а как ги използваме. Това е основната критика, която ние, неправителствените организации и Върховният комисариат на ООН, имаме открай време към правителството и по-специално към Агенцията за бежанците. Критикуваме начина, по който се изразходват средствата и целите, за които тези средства се изразходват, липсата на контрол върху резултатите от изразходването им.

Аз отново ще подчертая, че България получаваше от Европейския бежански фонд близо 500 000 евро на година от 2007 година, в резултат на което вие сами видяхте какви бяха условията в материалната база през 2013 година. Хората бяха държани при нечовешки условия и българското общество с дарения и с дарения отвън успя да ги изхрани за 4-5 месеца, докато най-накрая правителството, не без пряката намеса на ООН, успя да започне да изхранва тези хора. Нещо, което в момента между другото отново не се прави.

Отнеха се месечните помощи от 65 лева на хората, които са в процедура, предоставя им се храна само два пъти дневно и т.н. Ние се връщаме бавно назад. Пита се къде са и как се изразходват средствата, които Европа е отпуснала на България.

Какво е съотношението бежанци : нелегални емигранти и от кои страни на произход са те?

България е транзитна страна и никой не идва тук, за да търси работа и да остава. Ние направихме кратък анализ на данните на Гранична полиция за миналата година, които рапортуваха 6400 недопуснати граждани на трети страни на територията на България. Това са хора, които официално са отишли на ГКПП и са поискали да влязат в страната. Трите топ страни на произход на тези граждани са Сирия, Ирак и Афганистан. И трите са страни, в които има сериозни нарушения на човешките права, страни, в които насилието е на застрашителни нива.

България нарушава ли документите за човешки права?

България има още много да направи, за да осигури за основните човешки права на тези хора. Ние отдавна сме казали къде според нас са проблемните области, за да стигне България до онези правни стандарти, които тя съвсем доброволно е приела. И ги е приела преди членството в ЕС. Самата бежанска конвенция е 1951 година и България е страна по нея от началото на 90-те години.

Ние имаме много забележки за начина, по който хората получават достъп до територията на страната, по отношение на третирането на хората. Но като цяло не мога да твърдя, че България е нарушител, защото през миналата година България направи крачка напред във връзка с бежанската система. Беше подобрена системата за оценка на молбите, като срокът за отговор беше сведен в нормално време от около 3 до 6 месеца. За съжаление трябва да кажа, че тази година набраната инерция се загуби. Не зная дали е поради управлението на новото старо ръководство на агенцията, или е поради това, че този въпрос отпадна от ежедневния ред на правителството, или може би това правителство не смята, че изобщо този въпрос е в дневния му ред.

Но ние за съжаление виждаме рецидив на стари практики и отново забавяне на системата, а България не може да си позволи отстъпление от малкото, което е постигнала. Не заради друго, а защото ние сме на пътя на т.нар. средиземноморски югоизточен вход към Европа и, искаме или не, тези хора ще влизат през нашата страна. Ние трябва да сме готови за това. Колкото и бедна да е една държава, колкото и бедно да е едно общество, колкото и да няма работа, нищо не оправдава да се държиш нечовешки към други човешки същества, нищо не оправдава да ги затваряш, да ги слагаш в мизерни условия, да им отказваш храна и минимална подкрепа.

Ако българското общество се е докарало дотам в своята морална деградация, че обръща гръб на човек, който е в такава очевидна нужда, значи ние много трябва да помислим къде отиват държавата и народът ни, какво бъдеще ни очаква и на какво ще възпитаваме децата си.

Държавата възпрепятства ли вашата правозащитна дейност?

Никое правителство не обича някой да го наблюдава и да му посочва грешките. Затова и правозащитните организации са толкова недолюбвани от всяко правителство, без изключение, и се старае по всякакъв начин да държи далече от нашите очи своите неуредици.

В чисто човешки план българинът по-отворен ли става към другите, или по-враждебен?

Много труден въпрос. Да ви призная, когато преди 20 години започнах да върша тази работа, аз живеех с това, което са ме възпитавали като дете в училище – как българите сме едни много толерантни хора, как откликваме към другите, как, като ти дойде гост, ще извадиш всичко от хладилника и ще го сложиш на масата... Всички тези мои представи бяха разбити на пух и прах, защото разбрах, че ние нямаме възпитанието и културата да общуваме с различните. Били сме твърде дълго изолирани – 50 години в тоталитарно общество ние не сме били изложени на никаква имиграция.

Ние сме били сегрегирани и продължаваме да бъдем. Трябва да се възпитаваме на толерантност. До някаква степен и медиите не помагат за преодоляване на този проблем. При политиците е разбираемо. Те са готови да направят всичко в името на поредната изборна победа, да мобилизират колкото се може повече електорат и са доста безогледни в средствата, които използват, за да постигнат това. Но медиите също имат вина, защото популяризират винаги крайното и скандалното.

Дават форум на речта на омразата. И ако политиците нямат в себе си достатъчно възпитание или морал или зрялост да модулират своите послания съгласно основните морални и етични принципи, то смятам, че журналистите задължително трябва да имат. Журналистът не бива да бъде просто микрофон, през който политиката говори.

В България родители не искаха децата им да учат с децата на бежанци, в селата имаше протести, защото местните не искат в близост да се строят бежански центрове, в Германия имаше многохилядни протести срещу емиграцията, във Финдландия политици предлагат емигрантите от Африка да се кастрират... Какво е това?

Глупостта е заразна навсякъде, не само в Европа. Когато нещата се разделят на черни и бели и ние сме белите, а другите са черните, това е много лесен механизъм за самооправдание и самодостатъчност и той затова работи – защото е много прост. Въпросът е какво обществото прави, за да потърси отговорност от хората, които си позволяват подобен вид разделение и подобна експресия на омразата. Срамно е това, което правят родителите, срамно е, че хората от едно село, което няма да спомена, изгониха бежанците.

Ние трябва да повишаваме нивото на образование и информираност на хората. И тук правителството също е голям длъжник, защото то не предприе никаква стъпка да обясни на хората, че тези, които идват, са също хора като тях. Впрочем най-много протести има там, където хората никога не са виждали бежанци. На страха очите са особено големи, на незнанието са още по-големи, но на невежеството са огромни.

***

В момента в бежанските центрове у нас пребивават 3931 нелегални емигранти. От тях 2747 са пристигнали от Сирия. Това показват данните на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) към 29 май 2015 г. Капацитетът на тези центрове у нас, който е 5130 души, е запълнен 77%. Основната част от потърсилите убежище в България чужденци пребивават в трите центъра в София и в този в Харманли. В столицата са приети общо 1739 души, а в Харманли – 1823.

Според информацията на ДАБ други 799 емигранти вече са получили статут на настанени лица с предоставена закрила. Още трима пък са подалите към момента молби за получаване на разрешение за пребиваване в страната от българските власти. Нито един от тях обаче не се е опитвал да влезе незаконно у нас.