Михаил Екимджиев: Целта на съдебната реформа трябва да е справедлив процес в разумен срок 04.05 | 11:18

Адвокат Михаил Екимджиев е магистър по право от СУ "Св. Климент Охридски". Специализира по линия на Съвета на Европа и Дирекцията по правата на човека и Адвокатската колегия в Страсбург. През 1997 г. основава Асоциация за европейска интеграция и права на човека, която се утвърждава като една от водещите неправителствени правозащитни организации у нас. Адвокат Екимджиев има десетки спечелени дела срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Много от тях представляват прецеденти, довели до промени в българското законодателство.


Адвокат Екимджиев, процесът на хармонизация на българското законодателство с европейското започна още преди присъединяването на България към ЕС. През 2014 г. обаче Европейската комисия е образувала срещу България 47 наказателни процедури - двойно повече, спрямо предходната година. Защо вместо да намалява, техният брой се увеличава?

- Не може да очакваме формално хармонизираните правни норми да бъдат адекватно прилагани от магистрати, градили кариера в условията на зрелия социализъм. Дори законодателството ни, разбирано като буква на закона, да е европеидно, духът на правоприлагането е тоталитарен и балкански. Европейското право не може да бъде тълкувано и прилагано пълноценно от хора, изградени професионално в съвсем различна ценностна и понятийна среда.

Парадоксално е, че точно върховните ни съдии, които създават задължителната за всички тълкувателна практика, с малко изключения, са поколенчески и манталитетно несъвместими с традициите и принципите на европейското право. Затова не е никак чудно, че българската съдебна система често дерайлира при досега си с правните стандарти на Европейския съд по правата на човека в Страсбург и с тези, произтичащи от правото на ЕС.

Наистина, и правната рамка не е добре хармонизирана, има дори неточности в превода при имплементацията на европейското право в законите, приети след 1 януари 2007 година. Това обаче е преодолимо, за разлика от фундаменталния проблем с тълкуването и прилагането на европейските стандарти. И най-добрият закон може да бъде опорочен от некадърен съдия, както и най-лошият закон, прилаган от мъдри и ерудирани съдии, чувствителни към проблемите на хората, може да бъде очовечен и европеизиран. Клишето е, че няма лоши закони, а има лоши съдии. Драмата е, че дефектите на съдебната система лансираха на челни позиции предимно лошите, които станаха нейни символи и лица.

Кои са най-нереформираните области?

- Най-уязвимите сектори са правосъдие, вътрешен ред, околна среда и транспорт. При транспорта най-големият проблем е състоянието на БДЖ, държавният монопол върху железниците и непрестанната държавна помощ въпреки нерентабилността им. Друга слабост е изоставането на магистралите, които са част от трансевропейски транспортни коридори. По отношение на околната среда, криза има с битовите отпадъци, с тяхното депониране и рециклиране, с наличието на нерегламентирани сметища, както и със забавеното изграждане на заводи за преработката им. Остро стои и въпросът със замърсеността на въздуха с фини прахови частици. Според Евростат дишаме най-замърсения въздух в целия ЕС. Това ни разболява и влошава качеството на живот.

Заради безхаберието на държавата Европейската комисия е започнала наказателна процедура срещу България. Има сериозен риск тя да доведе до осъдително решение и тежки санкции от Съда на Европейския съюз. Проблем има и с таксата смет. Противно на европейския принцип да се определя според количеството и вида на отпадъка, у нас тя се изчислява спрямо данъчната оценка на жилищата и се превръща в имуществен данък.

Има ли наказателни процедури срещу страната ни в сектор правосъдие?

- В този сектор има друга форма на контрол - т. нар. механизъм на наблюдение, който се прилага само за България и Румъния. И тук проблемът е много тежък, защото само истинското правосъдие създава усещане за свобода и защитеност от произвол. Правна сигурност означава ясни правни норми с предвидими правни последици.

Целта на съдебната реформа у нас не може да бъде нищо друго, освен справедлив съдебен процес в разумен срок. Т.е. всички да са равни пред закона и еднаквите случаи да бъдат решавани по еднакъв начин.

Ситуацията у нас прилича на нелеп хазарт - аналогични казуси получават диаметрално противоположни решения. За съжаление, съдебните институции бягат от уеднаквяване на правните стандарти, защото това би занижило корупционния потенциал на тяхната дейност. Когато има ясни правни стандарти и тълкувателни критерии как да бъдат решавани еднотипните дела, всяко отклонение от тях ще бъде много по-видимо и ще постави на фокуса на общественото внимание дейността на отговорните за него магистрати. Когато всеки съдия решава делата, както си иска, никой не може да бъде упрекнат, че се е отклонил от правната норма.

Точно тази "независимост" на магистратите от духа на законите обезсмисля правосъдието и лишава хората дори от илюзията за справедливост. Загубата на доверие в съда, като гарант за справедливост, води до обществен и ценностен разпад.

Кои съдилища у нас засяга този проблем?

- Засяга всички, но върховните съдилища, съгласно Конституцията и Закона за съдебната власт, са длъжни чрез тълкувателни решения да унифицират практиката на регионалните. Затова отговорността е най-вече тяхна. И докато във Върховния касационен съд през последните години има известна тълкувателна активност, то във Върховния административен съд почти нищо не се прави за унификация на тълкувателната практика. Както вече споменах, по чисто генерационни причини, някои върховни съдии нямат дори понятийна ориентация в европейското право. За разлика от тях, млади магистрати, преборили се за местата си в тежки конкурси и преминали солидни обучения, имат завидна международноправна подготовка. Така се ражда поредният парадокс, при който незнаещи упражняват инстанционен контрол спрямо знаещи.

Как оценявате доверието на българите в нашата съдебна система?

- Социологически проучвания показват, че то трайно е под 10 на сто. Индикативен е и напливът на български жалби към европейските институции. Някои казват: "Българинът вечно се оплаква". Дори да е така, все пак той е разумно същество - ако получаваше бързо и качествено правосъдие от своите съдилища, защо ще плаща адвокатски хонорари и ще чака 10 години справедливост от Страсбургския съд, който в последните години беше "побългарен" и стана почти толкова ненадежден, колкото са нашите съдилища.

Какво имате предвид?

- Европейският съд по правата на човека изпадна в тежка институционална и морална криза преди 4-5 години, когато се оказа затрупан със 130 000 висящи жалби, произведени главно от няколко държави "рецидивисти" от бившия Източен блок - Русия, Украйна, Беларус, Румъния, България, Сърбия. Когато рационалните очаквания бяха този съд да втвърди тона към тези държави, той направи точно обратното - за да намали жалбите, той се обърна срещу жалбоподателите и техните адвокати.

Срокът за решаване на делата достигна 10 години, а десетки хиляди жалби бяха обявени за недопустими без мотиви, с бланкетни писъмца от половин страница, които дори не са подписани от съдия. В тях просто пише, че жалбата е обявена за недопустима и това не подлежи на обжалване. За да оцелее, Съдът в Страсбург хаотично отстъпи от своите принципи, капитулира пред арогантната решимост на някои държави да не спазват Конвенцията за защита правата на човека и да не изпълняват неговите решения, изискващи промени в законодателството и във властовите им практики.

Намаля ли, вследствие на тези процеси, броят на българските жалби в Съда в Страсбург?

- Висящите дела срещу България в Европейския съд по правата на човека намаляха, защото няколко хиляди от тях, без мотиви, бяха обявени за недопустими само през последните 3-4 години. Осъдителните решения също намаляха. От всички регистрирани жалби не повече от 3-4 на сто оцеляват и успяват. Това усложни защитата на правата на човека в България, която сега е по-трудна, отколкото преди 10 години. Националните съдилища знаят, че вече нямат коректив в Страсбург, а след влизането ни в ЕС отпадна и оздравителният предприсъединителен натиск за същинска съдебна реформа.

Доколко е алтернатива за хората, които се борят за справедливо правосъдие, Съдът на Европейския съюз в Люксембург?

- Той не е същинска алтернатива, защото за разлика от Съда по правата на човека в Страсбург, Съдът на ЕС в Люксембург не може пряко да бъде сезиран с жалби на граждани срещу държавите - членки. Уникалността на механизма на Европейската конвенция за правата на човека е, че освен международен договор, той създава и органи, които позволяват на всеки да се обърне към Европейския съд по правата на човека, а Съветът на министрите следи за изпълнението на неговите решения.

Типичният начин, по който се стига до Съда в Люксембург, е чрез т. нар. преюдициално запитване. По своя инициатива или по искане на страните, националният съд отправя запитване относно приложимостта на правото на ЕС към разглеждания казус. Съдът на ЕС в Люксембург образува дело, постановява решение, което е задължително (обуславящо) решението на българския съд. По изтъкнатите вече причини върховните ни съдилища избягват преюдициални запитвания. Поради това Съдът на ЕС в Люксембург е трудно достъпен за българи.

А кой и как защитава интересите на държавата ни по делата в Страсбург?

- Държавата се представлява от правителствени агенти към Министерството на правосъдието, където има дирекция "Процесуално представителство пред Европейския съд по правата на човека". Те получават всички страсбургски решения, които често показват системни несъответствия между националното право и Конвенцията за правата на човека. Въпреки това служителите в тази дирекция не могат да инициират законодателни промени и политики, които да преустановят нарушенията. Поради това държавата просто плаща присъдените обезщетения с нашите пари, без да предприема генерални мерки, произтичащи от страсбургските решения, изискващи корекции на законодателството и на властови практики. Така системно се възпроизвеждат едни и същи нарушения на Конвенцията. Нерядко България плаща по няколко обезщетения за едни и същи нарушения, допускани от едни и същи съдии и прокурори, спрямо едни и същи лица. Досега от никого не е потърсена отговорност за този абсурд.

Доколко проблемите в съдебната ни система са обвързани с качеството на юридическото образование у нас?

- Тежката криза на българската съдебна система се дължи на множество фактори, сред които е и висшето юридическо образование. Нароиха се твърде много правни факултети в цялата страна, а шепа преподаватели, като хвърковатата чета на Бенковски, обикалят тези ВУЗ-ове, без да учредяват и поддържат академична общност и традиция, без да полагат темелите на истинско висше юридическо образование, без да залагат авторитета и името си. Когато правото не се преподава от ерудити, олицетворяващи академичния дух на университета, а от кервани пристигащи и заминаващи професори и доценти, няма как да се получи истински университет или академия, като средище на знанието и изкуството. Затова у нас правото е само занаят и професия, а не изкуство на доброто и справедливото. Затова българската Темида борави по-добре с меча, отколкото с везните на правосъдието, а превръзката на очите й не символизира безпристрастие, а прикрива тежко увреждане, грозота и дезориентация.

Интервю на Екатерина Терзиева, БТА