Некристален пейзаж от "Кристал" 20.09 | 15:06

Написах тези редове през 2011-та. Няколко авторитетни медии не проявиха интерес. Наскоро видях в някои медии информация за пресконференция, която засяга същия проблем. Проектът на три млади дами "Градски номади” събуди у мен доста въпроси и поисках да намеря отговори. Но изпратеното до тях писмо не получи отговор. И след като изчаках, реших да извадя от компютъра стария текст и да прикача към него тези питания...

Те

Детайл от огромната тема: преди години в мазата на кооперацията ни изгоря човек. Стъкмил си огън от спастряното в малките подземни килерчета – да се стопли. С него можеха да изгорят и други, неподозиращи присъствието на съсед за една нощ. Чуждата маза за него е изборът да избяга от студа. Негов е и изборът да избяга от семейството, от обществото, може би и от себе си. Но какъвто и проблем да гони човекът, той ще си тича или крачи с него.

Проблемите са щастливи, ако изборът е бягството – винаги си имат приемник и се хранят с наслада от страданието му. Единствената спасителна пътека е тази на решението. Но решение, което да не създава възможност за привилегированост – а поне да се доближава до лелеяното от много минали (а навярно и бъдещи) общества: равнопоставеност. Защото изборът на някой от нас да бъде един от БЕЗ ОПРЕДЕЛЕНО МЯСТО НА ЖИВЕЕНЕ (бомж), клошар, бездомник – се пресича с другия избор – на спазващите обществения ред, на хората с амбиции, с цел, на бедните с достойнство, на обедняващите с достойнство.

Причините улицата да бъде възприета като дом са различни: разочарование, загуба на близки, измама, отрицание на обществения ред, бунт срещу всичко и всеки...И всъщност малките общества или единаците от тези общества проявяват своя диктат над обществото. Изборът им поставя своя стоп пред онези, които искат да минат спокойно по улицата, да не закриват очите на децата си заради нечий гол задник, обърнат безцеремонно към потока от хора и непринудено зает с естествените си нужди или сексуални желания; поставя стоп пред свободата да се движиш – срещу теб, около теб е момчето с лепило, хвърля камъни, заплашва, гони...

Агресията в уличния дом на бездомните е и между самите тях, и срещу всички останали. А те обособяват пространствата си до ресторанти, закусвални, подлези, гари – там, където минават пътеките на работещия ден.

Кои са?

Алкохолици, наркомани – или просто бездомни. Картини от техния бит: бутилки с вино и каквото там попадне още. Цигари не липсват. Не липсват песни. Нито крясъци. Докато спят в импровизираните си легла, кучета ровят в разкъсаната вълна, в найлоновите торбички с отпадъци, хапват си...

Създадените двойки заедно бъркат в кофите за боклук, докато се карат и прибират в модерни ранички намереното. Просят. Дърпат хората за ръкавите – дай! Влизат във входовете. Ако нещо падне – падне...

Празничните дни в обиталищата им приличат на цветен карнавал, но толкова тъжен и страшен. Окачват балони, кичат елха, котките до тях си играят с балоните в краката им, изкуствени цветя стърчат из мръсотията, едри букви приканват минаващите да помогнат – и шапката недвусмислено показва как. Но стотинките и левчетата няма да отидат за хляб.

Държавата

Те не са нейните изоставени деца. В София има три центъра за временно настаняване, наскоро бе открит и Кризисен център. Според г-жа Минка Владимирова, директор "Социални дейности” в Столична община, има механизъм, който доста добре работи в тази толкова деликатна област. Тъй като стилът на кмета е работа в екип, този стил е наложен и тук: всички възможни и отговорни институции обединяват усилията си.

Това бе илюстрирано и чрез един семинар, проведен наскоро с подкрепата на Френското посолство у нас. Както е известно, опитът на Франция в интегрирането на различните общности е доста авторитетен. Спешната медицинска помощ за бездомници (за нея разказа д-р Еманюели) е организирана перфектно. У нас има мобилни екипи, които дежурят денонощно. "Обществото не е безучастно” – казва г-жа Владимирова. За две години са получени 700 сигнала, това означава, че е спасяван живот – някой измръзнал, друг болен...настанявани са в общински болници, в съответните центрове...в домове за стари хора.

Ромите не са повече от българите, тук етносът няма значение – грижата е за всички. Около 30 % от бездомните са с психични отклонения. Те биват насочвани към център за психично здраве. Прилага се и датски модел – има Българско училище за взаимопомщ. Тук се учи най-сложния урок – справяне с живота, търсят се силните страни на човека, за да открие смисъл за съществуването си.

Мечтата на г-жа Владимирова е да няма бездомни деца. Когато пътувала преди време и видяла в друга страна мрачната картина на бездомните, си казала: "У нас няма да е така”...Но административните усилия никога не са достатъчни. Срещу тях е човешката съдба. Неочакваните завои в тази съдба.

Наблюдавали дълго време един бездомник. Искали да са намесят в начина му на живот. Но си задали въпроса: защо не зачитаме неговия избор?

Обществото

То проявява разбиране. Човечност. Дава старите си юргани. Понякога и новите си дрехи. Купува някоя и друга кифла. Сигнализира... Създава своите неправителствени обединения, чрез които подкрепя бездомните – кога 100 порции храна, кога нещо друго. Сиреч, то също си има своята "служба” социално подпомагане.

От едно гражданско общество се изисква не просто милосърдие. Не само човечност. Не само разбиране. А и търсене на решения. Извън административните. Сред бездомните има много пристрастени към алкохола. При някои зависимостта е генетично предопределена. Но и изборът да пиеш до забрава може да бъде пряко свързан с пропуски на държавата тук или там... Безработицата, която обезверява и води, освен до улицата, и до самоубийство. Условията за корупция, за измама, които могат да отнемат нотариалния акт и да зачеркнат изцяло нечий досегашен живот. Не може да се каже, че обществото не е крещяло срещу тези и други явления. Но...

Семейството

То е скъсало пъпната си връв с бездомния свой близък. Оставило е главоболието на държавата и на милосърдието човешко. В разказа на проф. Вихра Миланова обаче то се появява. То подава ръка и извежда от картонената кула жената – жена, получила много обич от непознати в друга държава. Не ни ли връща времето семейството като ценност? Но колко семейства ще се върнат към своя близък? И колко ще предпочетат тихомълком да го остават на "държавата”? На нейното училище за взаимопомощ.

Кратки въпроси

За бездомните има правилници. Те определят задълженията на онези, които в центровете се грижат за тях. Определят и техните задължения: да спазват реда, да не хвърлят боклуци през прозорците. Това е вътре в "центъра”. Това е заковано с много точки и алинеи. С писмени договори.

А навън? Извън "центъра”? Бездомните изваждат от кофите за боклук всичко – вземат потребното. Другото остава да тече, ароматизира пространството, летят найлони и ... (да си спестим подробностите, които виждаме всеки ден). Но има ли изисквания към тях в общественото пространство?

И още: те обитават необитаеми къщи, запустели бирарии и други подобни. Ако те са на държавата, нека тя се погрижи за тях. Ако са дадени някому под наем – нека той изпълни съответните задължения – или да бъде глобен. Като всеки, който създава условия за нещо... противообществено, да речем.

Може ли да се създадат обиталища за бездомни, където те ще имат възможност да общуват по друг начин? Не легло за сън. Една германка разказва как запустяла тоалетна, огромна, е била превърната от грижлива обществена организация в такова обиталище. Скромни средства – приспособени към техния бит. Но могат да се изкъпят, да си поговорят, да си помислят за някаква друга пътека в живота. До входа има направени от дъски полички – и там са имената на всички, всеки има своя "поща”, където може да получи писмо или...защо не? – покана за работа.

Никой не знае чий е този ресторант на "Кристал”, под чиито крака се палят огньове, пие се и се пее (това не е лошо!, ако част от обитателите не са агресивни). А те са. Направили са своя избор – имат право на него, не се нарушава личната им свобода. Останалите – какви права имат? И дали и те не трябва да получат своята порция...свобода. В интернет пространството, а и не само там, се разхожда една "Милостиня”:английският писател Джон Стив, изпаднал в немотия на старини, получил позволение да проси – чрез указ – защото 45 години описвал историята на своята страна, на Лондон. Е, може би и поданиците на Нейно величество България, работили повече или по-малко години добросъвестно, имат правото да "просят” поне своята мъничка порция свобода...от диктата на едно общество, избрало да бъде такова, каквото е.

Бездомници с психични заболявания

Проф. д-р Вихра Миланова:

Повечето изследвания показват, че почти половината от бездомниците са с психични разстройства. Най-голяма част от тях имат употреба/злоупотреба с алкохол и психоактивни вещества (40%). На второ място са болните с афективни разстройства, най-често депресия (около 36%), следват болните с психози – около 34%, личностови разстройства – около 25%. Повечето от тях са с 2-3 диагнози, напр. - злоупотреба с алкохол, депресия и личностово разстросйство.

През последните години, както по света, така и в България, нарастна броят на психично болните сред бездомниците във връзка с намаляване броя на психиатричните легла, по-краткия болничен престой, нарастналия брой на измамените с имоти и не на последно място липсата на ефективно действаща извънболнична система – психиатрична и социална.

Психично болните бездомници имат повече телесни заболявания, по-кратка продължителност на живота (60% са с хронично недояждане, 40% - употреба/злоупотреба с алкохол и психоактивни вещества в сравнение с болните, които имат домове). Тези болни са нуждаят от медицинска, психиатрична и социална грижа.

В момента има социални служби, като приюти, домове, с легла и храна, които са недостатъчни и не са привлекателни за бездомниците.

Смятам, че църквата има много голям неизползван ресурс.

Друга възможност е откриване на психосоциални служби в общността, като дневни центрове, защитени жилища и други форми за болни, които могат да живеят извън институциите.

Бих искала да разкажа за един случай от моята клинична практика. Преди няколко години журналистка от БТА ме помоли да приема в клиниката болна с психично заболяване, която идваше от Италия. Жената, условно да я наречем И.Д., напуснала България преди 1год.4 месеца. Близките й нямали никакви сведения за нея. След като обиколила с колело почти цяла Европа, харесала един площад в Рим, в богат квартал и отседнала там. Направила си малка къща от картони. Постепенно се опознала със съседите. Те започнали да се грижат за нея, за храната й, за облеклото, за външния й вид, дори й помагали в поддържане и обзавеждане на "скромния й дом”. Канели я на обяд, водили я на фризьор, полагали всестранни грижи.

След като се опознали по-добре, на една от добродетелките й направило впечатление странните писания и чертежи. Предложила да постъпи на лечение в клиника, но тъй като нямала постоянен адрес, започнали да издирват близките й и попаднали на журналистка в БТА, а тя намерила дъщеря й, която живее в САЩ. Свързали се с нея, поканили я да дойде в Рим, посрещнали я любезно. Погрижили се И.Д. да изглежда добре за срещата с дъщеря й (с прическа, маникюр, нови дрехи). Изпратили майката и дъщерята за България. Раздялата между И.Д. и съседите била много вълнуваща. Даже си взели за спомен камъни и кашони от къщата на И.Д.! Ето един пример затова как се отнасят в Рим към бездомни хора с психични заболявания.

Послепис от 2015 г. Сега...

Разбра се кой ще строи на "Кристал”. Построи се кристалният дворец...Но преди това: в остатъците от кафене, барче...стана убийство. Всъщност, ние, съседите, непрекъснато сигнализирахме. Но продаденият някому имот стоеше като безстопанствен. И когато започна строежът, в още неизчистените остатъци от барчето една жена уби друга жена. Заради мястото – коя да спи там.. Едната имаше любовник, с когото ни поднасяха в дневно време сексуални сцени, без да им мигне окото. Резултатът се виждаше, русата дърпаше всички за ръкавите, имали нещастието да минат по малката "кристална” уличка, свързваща "Раковски” и "6-ти септември”: дърпаше и чужденците, тупаше се по корема, искаше пари...Едната умря от нож, другата отиде в затвора, работниците от строежа измиха кръвта, върху нея после посадиха трева. Стана чисто, строежът свърши, стана дом с охрана, поддържан, със свежи тревни площи в тази част на градинката – имаш пари, можеш всичко. Както се знае, историята завърши печално, собственикът изчезна в чужбина, опашката от случвалото се в банката се обви около врата на много хора, охраната изчезна, тревата пожълтя...Но бездомните се завърнаха триумфално с бутилките вино, с пиянството си, с диктата си. Под колоните на "Кристал” особено тържествено ни тормози Симо, вечно пиян, мръсен, танцуващ, агресивен доста понякога. Викам на един полицай – цяло министерство, община, толкова институции – няма ли как да се справите с един Симо? Няма как, казва ми той.

Няма как. И трите дами поискаха да стъпят върху нашето съчувствие, предполага се да го имаме. Имаме го. Но нашият живот се превръща в ад. Тези дни ми разказваше таксиметров шофьор как мъж и жена, млади при това, силни – го помолили да ги качи за метри разстояние. Няма как да си стигнат у дома от налягалите и диктуващи живота им бездомници.

И питам: проектът, който открива Америка, стъпил върху тезата за събирането и рециклирането на боклуци, защо иска от нас да даваме лепта за нечии животи, които не се интересуват от нашия живот? Защо ние да ядем боклуците от некачествени храни, но това да не намира решение, защо ние да търпим ровенето в кофите под прозорците ни, пикаенето там, миризмите...Защо сутрин да се събуждаме и да виждаме пред прага си неадекватен човек? Кой потърси близките на някои от тези хора – за да ги задължи да се грижат както трябва за тях или да понесат глоба за безпристрастието си? Защо тези, на които са откраднали домовете с измама, не получат дом от държавата, или работа. Някои просто не искат друг живот освен улицата. Е, ако ние, другите имахме разкошни домове, прилични средства за нормален живот, сигурно бихме избягали в полите на Витоша или в затворена обител, където има стени и птиче не може да припари.

Но мнозина в България сега живеят бедно. И психичният тормоз от диктата на избралите да живеят на улицата става все по-ярък и ни лишава дори от капките спокойствие в собствените ни домове. Не си спомням да е поискана сметка от нотариусите, измамили толкова хора и ги изхвърлили на улицата. Не съм видяла близък на бездомник, дошъл да го види на улицата. Не виждам напоследък и полицаи по улиците. Вярно – много са проблемите в България и "малкият” проблем с бездомните потъва сред тях. Управляващите не се притесняват, че центърът на столицата е превърнат в свърталище на какво ли не. И с основание не се притесняват – високопоставените им гости не ходят пеша, не минават покрай мръсотията и запоите, мръсните дюшеци и юргани.

Докога? Но...защо ли питам. Животът ни – такъв, какъвто е, се превърна в "приказка без край”. И от тази приказка "инициативни” някои вадят теми за проекти, за изложби от живота на бежанците...Цъфтят натруфени проекти, стрелят по милосърдието ни. Никой не пита дали училият толкова години лекар трябва да проявява милосърдие, като вади червеи от краката на пиян бездомник – и това срещу мизерната си заплата. Той е давал клетва. Ние сме давали клетва пред себе си да бъдем човечни. Но и търпението има граници.

И никой не знае какво още може да се случи утре на улицата...