ПРОШКА И НАКАЗАНИЕ 31.12 | 13:06

...

От Юлия Пискулийска

В границите на понятието доброта поставяме и прошката. Така сме учени. Така учат сега и децата, които по някакъв начин опознават християнските добродетели.

Обществото като цяло не се трогва от никакви определения за добротата, не я обвързва нито с религия, нито със съвсем човешки себеизисквания за морал. Всеки има своя подстъп към живота, с Бог или без Бог, има пътеката си, по която минава през живота и където се среща със себеподобните си. Но тъй като погледът към света е различен, различни са и действията ни към хората, които срещаме случайно или с които сме в определен социален или професионален кръг.

В последно време, откровено казано, все повече съжалявам за онези отстъпления, които съм направила, прощавайки. Защото да прощаваш непрекъснато за чужди действия, ръководен от добротата, означава да даваш сила на нечии действия, насочени към нас като общност, като нация.

Под едно лъжливо знаме за всеопрощаване и състрадание всъщност вървим в посока, която няма да доведе до добро. Дребните сблъсъци в дневната ни пътека не са малко. За да бъдем добри, ние унижаваме себе си. Прощаваме, когато ни обиждат. Прощаваме, когато ни удрят. Прощаваме, когато ни отнемат хляба. Когато не ни плащат. Когато ни гледат високомерно от някое гише и не зачитат правата ни, не изпълняват елементарните си служебни задължения.

Тези отделни действия са под шапката на държавата и често се отказваме, защото знаем, че няма смисъл. Да водиш дело? Боже опази! Да напишеш писмо до инстанция! Същото. Та и аз съм прощавала не веднъж, за да не пострада човек.

Наврамето счупих лошо ръка, минавайки по пазарния (иначе с претенции за лъскавост "Граф Игнатиев”). Стъпих върху плодове на тротоара и когато потърсих в дървената постройка отговарящите за този пазар, получих куп обяснения как женицата, дето мете, ще си изгуби работата, та не бива да се оплаквам.

Жената беше там и сладко си говореше с пазарна компания. Всеки знае колко болки, време и притеснения струва едно счупване на ръка или крак. Същата тази община, която маха будки за вестници и книги, уж мести подобни улични магазина на подходящи места, но те все са там, където са тротоарите и трябва да минеш.

С уважение към всеки, който превръща уличните площи в място за бизнес, все си задавам въпроса за другите, които трябва да минат спокойно по тези общи места... Улиците са пълни с коли и от двете страни, ни количка, ни сакат човек с бастун може да се провре, но опитай се да поискаш правата си от институция или пък милосърдие от паркиралите (често снажни юнаци), получаваш определения за същността си от рода на "пача”, "говедо”...

Сред снажните юнаци има и шофьори на височайши особи, те пък изобщо не те забелязват, дори са отворили вратите на колите и люпят, та люпят семки...Ние минаваме, молим за път и продължаваме да се движим в това объркано с представите и намеренията си българско наше общество. Примери много. За всеки отделен човек. За всяка професия. За всеки град. За всяка улица. Ето така в съдбите ни се наслагват огорчения, прегръщаме и продължаваме, състрадаваме и прощаваме – на познати, на случайно срещнати, на чиновници и администрации. И на порядъка в държавата ни.

Е, спестяваме си писане, огорчение, тичане, разправии с отговорни лица...Но си спестяваме и възможността за наказание на онези, които го заслужават. И затова в кривото огледало на страната ни се мъдрят наказания, които също служат на някаква измислена национална кауза. Използват всяко наше мълчание, всяка наша умора , за да ни натоварят като общество с несправедливост.

Една илюстрация само – защото е актуална и защото би трябвало да предупреди съвестта ни. Наказват Петър Волгин. Свалят предаването му. Ако махнем името, спокойно можем да кажем, че това е наказание, защото умееш да говориш, защото си интелигентен, защото имаш висока култура, тя е съчетана с етика...Това е наказание за професионализъм и интелигентност. Измислените оправдания за едностранчивост просто няма как да бъдат преглътнати. В диспута по радиото между Волгин и Лозанов Лозанов се открои със своята неизяснена позиция. Отричайки и обвинявайки някак неуверено и запъвайки се, Волгин, той всъщност потвърди що за личност е Волгин.

Страшно е у нас да има наказание за мислещите. Но вината си е у нас. У нас може да се търпят различните само като лорд Минчев, могат да му дават гръб за всичко, да търпят неговите определения за хора и народ, да търпят да ни дава акъл...

Той може да измине една лека и добра пътека със своята различност, а мислещите различни – за тях наказание.

И си остава въпросът: защо ние търпим и защо гласуваме винаги за онези, които не виждат истинските двигатели на това общество? И пак ще гласуваме безропотно, по инерция, или пък няма да гласуваме – и така избраните с малко гласове, но повече от някои други, ще ни ръководят към осъществяване държава от послушковци, обезверени, неуважаващи себе си хора.

Какво прекрасно бъдеще за децата ни...  Както ми каза един известен професор в интервю – но съм на години, които ще ми спестят болката да видя какво се случва по-нататък в тази наша България. 

Обаче това, че аз няма да видя, си е моето успокоение. А тази красива наша страна не заслужава това бъдеще. Нито огромна част от хората.

Водещи

Най-четени