Проф. Кирил Романски: Не приемам апатията, безразличието и примирението с човешката мъка 14.03 | 18:06

Интервю на журналистката Юлия Пискулийска с едно от светилата на родната медицина – неврохирурга проф. Кирил Романски.

Неврохирургията ме плаши. Не бих могла да се справя с всички сложности, които я изграждат като цяло. Много вяра в себе си ли трябва да има човек, за да й посвети живота си?

Изучаването на медицината е много трудоемко, изисква посвещаване на цялото време, за да получи бъдещият лекар достатъчно знания за практиката, на моменти много воля и издръжливост, стоицизъм и постоянство, отлагане на времето на някои потребности (например студентско бохемстване), а след това се оказва, че моментът е отлетял. Имах щастието да бъда обучаван от отлични преподаватели, с невероятен талант да обучават и индуцират желание да им се подражава (тогава не можеше да се имигрира вън от Желязната завеса и те оставаха в България). В продължение на всичките години от следването работех по три следобеда седмично в секционните зали на Катедрата по анатомия под ръководството на проф. Кирил Илчев (вече покойник). Той бе пример за подражание за мен и многото акумулирани знания, умение да представя учебния материал увлекателно чрез връзката на анатомичните факти с клиничната практика, неподражаем финес в дисекционната техника (всички структури, които демонстрираше на студентите, откриваше с виртуозно дозирани движения, беше практикувал и като хирург), скромен, уравновесен, с постоянство и изследователски интереси и постижения.

Тъй като ставам по правило в 5,25, обикновено около 5 часа започвам да планирам в съзнанието си предстоящите операции, варианти за справяне с възможни усложнения.

В неврохирургията има операции с императивни индикации и операции с относителни показания, където оперативното лечение има превантивна роля или известни предимства пред алтернативни методи. С първите като вземане на решение е ясно, но там, където показанията са относителни, се налага съобразяване с индивидуалните показатели на конкретния пациент, задължително обсъждане на пациента на всички опции за лечение и запознаване със статистиките от изхода на подобни операции, с оглед избягване на нереалистично оптимистични очаквания и последващи разочарования. Много висок процент от болните с депресия не се повлияват добре от операции по повод болки, колкото и безупречно да е осъществена. Напоследък има стремително нарастване на съдебни искове за компенсация във връзка с усложнения или неблагоприятни резултати. При намиране на опитни адвокати и "услужливи” и податливи на изкушения вещи лица, често резултатът е във вреда на болниците и хирурзите. Това води до отдръпване на хирурзите от високорискова патология.

Някои от личностите, съпътствали професионалното Ви развитие?

Имах шанса да работя с проф. Л. Карагьозов (също започнал кариерата си от Катедрата по анатомия), изключителен професионалист, съчетаващ виртуозна оперативна техника, задълбочени знания, импровизатор, с вечен стремеж към новото и прогресивното, отдаден на професията. Остави великолепни, илюстрирани от него класически ръководства по оперативна неврохирургия. Спокоен и уверен в операционната и извън нея. Пример за подражание. В следващите години развитието беше в постоянно съревнование с амбициозни интелигентни и целеустремени колеги. Това определено помага за развитието и напредъка, но имаше и моменти на "unfair competition”. Накрая всеки получава мястото, което е логично и заслужено да заеме.

Помня Ви като млад лекар. Впечатлихте ме тогава с уравновесеност, неприсъща на младостта. Излъчването Ви беше на човек, застрахован от предизвикателства – спокоен, уверен. И същевременно – имах усещане, че съм срещнала един мечтател. Така ли е?

Хирургът задължително трябва да бъде спокоен и уверен в изхода на операцията. Хирургията не е брутално действие на храбър мъж (който безцеремонно реже тъканите, премахва болните тъкани и така лекува). Тя трябва да се провежда като внимателно преценено поведение, подкрепено от задълбочен предоперативен анализ на изследванията, възможни трудности и усложнения и мерки за тяхното преодоляване, перфектна ориентация в анатомията и патологията, без паника при критични ситуации. От всяка ситуация има изход, но намирането му е резултат на опит и знания, на уравновесен характер.

Преди десетки години неврохирургията в "Свети Наум” не беше ли доста скромно оборудвана? Предлагаше ли необходимите условия за намеса в толкова деликатния човешки мозък? Промени ли се нещо в тази посока? Какво?

През 70-те години все още в целия свят не бяха навлезли модерни диагностични средства като скенер и магнитен резонанс. Диагностиката беше с инвазивни методи и свързана с доста рискове, поради което и болните идваха в напреднал стадии на заболяванията си. Реанимациите не разполагаха със съвременната апаратура за мониториране и лечение. За постигане на добри резултати имаше необходимата техника в операционните – операционен микроскоп и операционен микроинструментариум. Смятам, че за времето си нашите резултати или не отстъпваха или се доближаваха до тези в Европа. Тогава колаборацията бе предимно със специалисти от СССР. Резултатите на лидерите им (Москва, Ленинград, Киев) бяха впечатляващи, което бе обяснимо с големите контингенти в малко центрове, позволяващи трупане на значително по-голям опит, отколкото това бе на Запад, където има прекалено много университетски болници. С навлизането на новите високи технологии, роботика, навигационни устройства, ултразвукова интраоперативна диагностика и аспирация, интраоперативен магнитен резонанс, стереорадиохирургия и др. западните клиники се откъснаха стремително напред и едва в последното десетилетие има условия за наваксване на изоставането.

Амбициозен ли сте? Има хора, които не осъзнават това си качество... Отстрани една успешна кариера понякога изглежда като късмет... А всъщност зад тази стена има толкова усилие, толкова упоритост, толкова ... лишения от нещо, толкова сблъсъци. А може би и компромиси?

Като студент според състудентите ми съм се справял с лекота и много ми е вървяло, но така е изглеждало отстрани. Половината от ваканциите прекарвах в четене на учебниците за следващата година, бях убеден, че многото знания означават и много възможности да се справям като лекар. Явно съм бил доста амбициозен, защото на първите страници на основните учебници от онова време, които открих преди да се предадат за претопяване, прочетох: "per aspera ad astra”, "per angusta ad augusta”, "Felix qui potuit rerum cognoscere causas” и други подобни.

След завършването на медицина започнах като асистент в Анатомията, а работех доброволно като сътрудник в Неврохирургията. В катедрата по Анатомия се сприятелихме с д-р Камен Узунов (единственият ми приятел в истинския смисъл на думата, за съжаление покойник). Имахме изследователска "мания”, силно непреодолимо желание за търсене на отговори как са структурирани мозъчните ядра и какви взаимовръзки имат, как функционират, подкрепена от присъщата за млади ентусиасти енергия, издръжливост, клокочещ вулкан от идеи и проекти. С него работихме повече от 20 години в областта на експерименталната невроанатомия. Той бе човек с енциклопедични знания, неповторим талант на преподавател, блестящ изследовател, винаги добронамерен, с човешки слабости (умело експлоатирани от завистливи съперници на позиции и титли и звания), които доведоха до преждевременния край. Публикувахме и интересни резултати в елитни международни списания, които се цитираха позитивно десетки и стотици пъти. Някои от тях в класически ръководства (в това отношение има и малко суета, разбира се – удовлетворението от успеха, признание на авторитети и т. н., но главното бе да се намери отговор на неизвестни факти и тяхното предполагаемо значение за работата на мозъка). Имаше и много разочарования – месеци наред експериментална работа с пълен провал или нищожни спрямо очакванията резултати. Такава е експерименталната работа – каторжен труд и един миг на тържество и удовлетворение. Според мен това е истината, а останалото е художествена измислица.

Специализациите – и възможност у нас да се прилага наученото от световно известни учени и школи.

През 1974-1975 г. бях стипендиант на фондацията Макс Планк – институт за мозъка във Франкфурт на Майн. Покани ме директорът на института проф. Ролф Хаслер след едно мое представяне на конгрес по невронауки. Това стана след много перипетии. (По онова време имаше "опасности” млади хора да се поддадат на "изкушенията на Запада” и да не се върнат обратно, но някои хора гарантираха за мен). В този институт имаше авангардна техника, никакви ограничения за ползването й и интернационален тим от изследователи от най-висок ранг. Всеки четвъртък световно известен учен изнасяше 30 минутна лекция и след нея се провеждаше 15 минути дискусия. Гост лектори бяха и двама Нобелови лауреати, поразително скромни учени, дори малко стеснителни, без никакво високомерие или арогантност, приятелски беседващи с младите експериментатори. Получих интересни и значими резултати едва в последните три месеца на проекта ми. Първите девет месеца бяха кошмарен труд – по 18 часа – и неуспех след неуспех. Поради сроковете бях много потиснат, все пак – с мъждукащ оптимизъм. В лабораторията работеха и двама американци, млади, но известни с постиженията си учени – много общителни, отворени към дискусии, непосредствени, приятелски настроени, готови да помогнат във всеки момент. Забелязаха мрачното ми настроение след серията неуспехи и като се върнаха от уикенд в Лондон, ми подариха чаша за чай с образа на Чърчил (не ми харесва особено, защото е правил неприятни коментари за българите, но на другата страна имаше негова мисъл: "Success is the ability to go from failure to failure without loss of enthusiasm”). Основното правило в изследователската работа, от което се ръководеше проф. Хаслер и което аз възприех за бъдещето, бе: "Ако търсим само там, където очакваме, едва ли ще открием нещо ново”.

Няколко години след това, вече в България, реших да проверя възможността за връзки между двигателната зона на мозъка и едно важно за двигателната активност ядро. Подобна връзка бе категорично отричана от предишни невроанатоми. Оказа се, че такава съществува и резултатите бяха посрещнати с голям интерес от мозъчните изследователи. Когато отидох при него към края на престоя си с окуражителни нови резултати, ме попита: "Колко пъти провери дали това е сигурно? Направи още допълнителни експерименти и тогава да го обсъдим отново.” В крайна сметка резултатите се оказаха верни, публикацията позакъсня, но никой след това не ги опроверга. Сегашните "грантови учени”, притиснати от срокове, бързат да публикуват все още несигурни резултати, в очакване на нови, по-високо платени програми. Това води и до фабрикуване на недостатъчно проверени резултати, или със съмнителна достоверност. Разбира се, може да има и неверен резултат като заблуда или неправилна интерпретация, но научната измама е пагубна за бъдещето на изследователя.

Пациентите Ви обичат. Какво е за Вас тази любов. Има видни специалисти, които се капсулират и не реагират на думите за признание. Остават при операционната маса, в кабинета, общуването е извън погледа им. Спомням си Ваша пациентка – преди много години оперирана от Вас – чудеше се какъв пуловер да Ви изплете, нищо не можело да изрази благодарността й... Притеснява ли Ви това... обожествяване, така бих определила чувството на оперирани от Вас хора.

По принцип не обичам да бъда център на внимание, изпитвам някакво вътрешно неудобство.

Актьорите преди представление качват кръвно. Напрежението е огромно. Как се чувствате, преди да застанете пред операционната маса? Вие, който лекувате човешкия мозък, как се справяте с командите към своя... Колкото и да сте информиран за конкретната ситуация, понякога има изненади. Кое е по-важно – физическата издръжливост или знанията – или са равностойни?

Напрежението, откровено казано, съществува при първите операции от определен тип, когато хирургът не е наблюдавал или участвал в достатъчен брой такъв вид интервенция, но мой принцип е да съм ги проучил внимателно в литературата и оттренирал в секционните зали. Стотици часове, прекарани в дисекции на мозъци под микроскоп, както и експериментална работа върху животни дават увереност и редуцират пред- и интраоперативното напрежение. За съжаление, оскъден брой от съвременните наши неврохирурзи го правят, а няма и задължителни критерии за лицензиране, един изпит за специалност и това е всичко. Има проведени проучвания с мониториране на пулса и кръвното налягане на хирурзи по време на операции като индикатори за реакции на напрежението, стреса и т.н. В почти всички случаи реакция има, но тя е резултат на мобилизацията за активна, съсредоточена и отговорна, изпъстрена с рискове дейност. Лично моите показатели не показаха особено отклонение от физиологичните нива (но опитът ми е десетилетен). Неврохирургията има специфика – често е необходимо "мазохистично” търпение, способност за многочасова концентрация, за да се предотврати неблагоприятен за пациента изход. Основните рискове са от травма на съседната здрава мозъчна тъкан и поражения на мозъчните съдове (само 5 минути липса или недостатъчен приток на кръв в определена зона са достатъчни за предизвикване на мозъчен инфаркт и следоперативна инвалидност). Който не е подготвен за подобни условия, по-добре да не практикува специалността. Не смятам, че и потни, зачервени, ругаещи сътрудниците си ("гюрултия” в операционната) лекари са избрали правилно професията си.

И физическата издръжливост, и знанията са важни. Човек с изчерпан физически ресурс трудно може да се мобилизира за трудна и продължителна операция и е на прага да вземе неоптимално решение. От друга страна, големият обем от знания и умения, старателното изучаване на чуждия опит, описаните усложнения, точният предоперативен анализ позволява да се намери по-верния път, а той най-често е по-директен и кратък. Анализирайки собствените си неблагоприятни резултати, почти всички са били при операции, които съм започвал вече безкрайно уморен, но е било невъзможно да се отложат или не е бил налице колега, който да ги осъществи. В това няма нищо уникално. В скоро публикувани резултати на невро-хирургични клиники в САЩ, грешки и неблагоприятни резултати са основно при спешни случаи, лекувани от лекари в самия край на дежурствата.

Всеки хирург е имал и ще има неблагоприятни резултати, усложнения и дори катастрофи. Разликата е, че при добре подготвените, внимателни, концентрирани и опитни хирурзи те са оскъден процент. Неблагоприятният или лошият резултат, както и отличните и добри, разбира се, в хирургията са много по-директно свързани с оператора (неговите решения по време, преди и след операцията), отколкото при другите медицински специалности, където при правилно поставена диагноза лечението почива на общоприети стандарти и/или препоръки.

Ръководител на катедра: признание и отговорност. Как се чувствахте на тази позиция? Това е един твърде горещ стол. Бих казала – разделителна черта – проверка за характера, за принципите, за качествата на личността. А и столът често предизвиква завист.

Бях ръководител на катедрата от 2000 до 2008 г. Смятам, че беше успешен период за изследователската и преподавателската дейност. Публикуваха се интересни съобщения и се защитиха стойностни дисертации. Съдействах за хабилитирането на по-младите сътрудници, покриващи критериите. За съжаление, многообещаващи и талантливи сътрудници се насочиха към Западна Европа – всеобща тенденция. Бъдещето ще им покаже дали е по-важно да бъдеш или да имаш. Според мен в клиничната неврохирургия и в България може да се постигне добра реализация. Изключителните таланти принадлежат на света. Но те са изключения. Това, което съм се стремял да препоръчам на преподавателския състав, е да не отрупват преподаването с прекалена фактология, а да представят предимно причинно-следствените връзки (връзката болна структура – клиничен симптом), да илюстрират информацията от учебниците с болните в реанимациите и стаите. Непременно да отразят съвременния прогрес и тенденции в диагностиката и лечението, да индуцират ентусиазъм в изучаването на професията, което е умението да поддържаш интерес и предадеш значимост на преподаването за живота и здравето на пациентите.

Не смятам, че са ми завиждали за позицията. Считам, че притежавах необходимото съчетание от добър неврохирург, преподавател и изследовател. Освен това, преподаването и изследователската работа не носят доходи и отношението към тях е коренно различно от това преди промените. В доста случаи това е считано за досадна дейност. Сегашните нагласи са за бързо постигане на високи доходи – т.е. – битов комфорт. Когато в разговори съм подчертавал, че са важни постиженията, а финансовите ползи са естествена последица, някои откровено са ми отговаряли "Да, но не и в България” или "Кога, все пак... когато прехвърлим 50 ли...” Според мен новият закон за научните звания и степени превърна университетите (особено тези с трудности при лицензирането) в "лавки” за дипломи. Много снижени критерии и никакви филтри за агресивната посредственост. Неврохирурзи с нищожна оперативна активност, минимална научна продукция със съмнителен принос и раздути справки за учебна натовареност, без impact factor или с нищожен, от вливане в някой колектив, без дисертация д.м.н. получават звание професор.

Да се върнем към времето, когато сте били просто Кирил. Защо сте кръстен Кирил?

Роден съм в Плевен на 24 май 1943 г. Затова съм кръстен Кирил (дошъл съм с името си, както са казали дядовците ми пред съществуващия потенциален конфликт на кой дядо да нося името).

Родът: корени, атмосфера, запомнен за цял живот детайл от детството, юношеството... До кое коляно знаете предците си?

Родът на баща ми е от Плевен, но няма по-стари данни от тези за пра-прадядо ми Роман, който загинал сравнително млад, опитвайки се да спаси жена си при наводнение. Фамилиите на дядо ми и баба ми по бащина линия са практикували най-разнообразни професии, но преобладават занаятчиите: шивачи, кроячи, дърводелци, кожухари, ковачи, тенекеджии, обущари и т. нат. Имаше и свещеници. Занаятчиите не бяха много религиозни, а някои, участвали във войните, откровени атеисти. По линия на майка ми (родена и израснала в Троянския балкан), както е типично за Балкана, енциклопедични занятия: от обработката на малкото земя – най-различни занимания, основно дървопреработка, грънчарство и отглеждане на животни – до изработване на дрехи, обувки, сапун и каквото друго е възможно. Дядо ми беше образован за времето си човек, работеше в общината. Патриархален бит. Когато леля ми имала предложение за женитба от съселянин, който се върнал от САЩ в 30-те години с цел да си вземе жена – и обратно в Америка – отговорът бил: както каже татко...Така и станало. В следвоенните години било много трудно да се отглеждат деца, но родителите ни са се справяли. Около 50-те години в бедняшкия квартал около гарата хората бяха бедни, беше или непроходима кал, или пряхоляк, транспортът бе с конска тяга, върлуваше туберкулоза (нощем се чуваше през отворените врати упорита кашлица) и доста съседи на моя дядо, млади хора, умираха от тази болест. Но имаше работа за всички (работеха на три смени), нямаше никаква престъпност (не се заключваха портите на къщите и спяхме на отворен прозорец). Децата прекарваха цял ден в игри на открито независимо от сезона. Понеже нямаше топки за футбол като съвременните, си приготвяхме от парцали, натъпкани в чорап и пристегнати. Въпреки огромните, от гледище на съвременния живот трудности, хората ги приемаха с убеждението, че създават един нов справедлив свят. После постепенно всичко се промени. Всъщност, дължа живота си на една циганка на име Петранка, която в последния момент, минавайки покрай железопътната линия (заиграл съм се с камъчета между релсите) ме издърпала встрани от прииждащия маневриращ локомотив.

Баща ми беше стенограф, по цяла нощ тракаше на пишеща машина. Имаше удивителна памет. Веднъж беше си изгубил стенограмите (след поредната разпивка с приятели) и възстанови всички изказвания от тричасовото заседание и никой не намерил нищо пропуснато в предоставения им за подпис текст. После смени много професии, леяр, шлосер и какво ли не. Много обичаше да чете, основно класика и философия ( фаворит му беше Маркс). Типичен пример за човек с нереализиран потенциал поради непроявена воля и постоянство, честа смяна на намеренията. Небезразличен към алкохола. Добряк, лековерен до наивност, малко флегматичен. Майка ми – невероятно дейна, светкавично усвояваше нови сръчности, тотално поела грижите за домакинството, но никога не се оплакваше. Извънредно комуникативна, непрекъснато влизаха и излизаха хора от къщи. Оказваше помощ на всички съседи (локалната Майка Тереза). Много състрадателна, работлива и ефективна, реалистка и много трудно може да бъде заблудена.

Как съжителстват двама души с утвърдени имена на професионалисти? Обикновено един в семейството държи диригентската палка...

Двама лекари, извънредно амбициозни...Условие: все пак единият да разбира другия. На моменти припламване на искри, тежки обвинения, че съм абдикирал от семейните грижи и задължения, всички са жертви на кариерата ми в неврохирургията, болните по-важни от близките, заплахи за развод (ами както в повечето семейства). Когато напрежението ескалира, й казвах: "Харесваш ми, когато си гневна – разхубавяваш се...” Отговорът е посягане към чиния или друг предмет, но никога до хвърляне. И все пак, надделяваше разумът, а и поради дежурствата, специализациите в чужбина имаше паузи, нямаше време да акцентуираме битовите скандали. Освен това, бурята отминаваше бързо. Спомням си, дъщеря ми, която е по-малка, разтревожено сподели със сина ни: "Майка и татко жестоко се скараха...” Той я успокои: "До сутринта пак ще се сдобрят”. Децата определено предпочитаха нейните дежурства, защото аз им предоставях свободата да избират какво да правят, а тя, поради властно-разпоредителния си характер непрекъснато им коригираше и програмираше действията и поведението. С удоволствие и облекчение съм предоставял диригентската палка на жена ми за решаване проблемите на бита. Първо, тя има талант за вземане на прагматични и логични решения (много точна в преценките на това, което е необходимо да стане), а и аз, откровено казано, в много ситуации съм лишен от "common sense”. Е, както обикновено... "гледай бе, гледай мъжът на съседката как непрекъснато върши полезни за къщата неща”. Моят отговор е: "Ама ти от мъж ли се нуждаеш, или от иконом...” и т. нат. В заключение: ако не бяха отговорните и загрижени баби, не знам как щяха да протекат нашите кариери и възпитанието на децата.

Децата: на кого са кръстени, каква е съдбата им... Какво определи избора на тяхната професия?

Децата в такива семейства са "ограбени” откъм достатъчно внимание. Може би им дадохме добър пример като трудолюбие и старание, но това не е достатъчно – трябва демонстрация на обич и посвещаване на време. Синът ми (Роман) последва нашата кариера. Започна като мен в анатомията и избра пластичната хирургия подобно на майка си. Дъщеря ми (Цвета) предпочете правото. Не сме се опитвали да налагаме мнение при техния избор.

А Вие защо избрахте медицината?

В училище бях с отличен успех, харесваха ми точните науки. Имахме невероятно добър преподавател по математика, от който разбрах силата на логичното мислене. Увличах се по спорта.. През всичките ваканции работех по два месеца в трактороремонтен завод, строителство, хладилник, парен котел... Приеха ме за студент по химия и по медицина. Избрах медицината (още не знам дали е бил по-добрият избор, защото не знам къде би ме отвел другият път). Известно отношение към избора ми може би изиграха емоционални нагласи, свързани с прочетени книги на Кронин, на Ремарк и други.

Книги: предпочитани. Препрочитани. Незабравени. Споменахте Кронин. Той е един от любимите ми автори. Понякога, когато мисля за него, съжалявам, че обърнах гръб на медицината. Всъщност, разкажете малко повече за това общуване – Вие и книгата.

Определено обичам четенето. Сега, в залеза на кариерата, мога да отделям повече време за неспециализирана литература. Предпочитани автори: Достоевски, Чехов, Толстой, Лермонтов от руската класика, френски класици – Балзак, Зола, Мопасан, Флобер, Доде. Една от най-препрочитаните ми книги е Дон Кихот, разкази на Чехов, "Престъпление и наказание”. Разбира се – и Фауст. От по-късните Кафка, Ремарк, Екзюпери, Камю, Сартр, Стайнбек, Фицджералд, Вонегът и др. В последните години (вероятно поради възрастта) предпочитам философия. През лятото препрочетох Сенека – Нравствени писма до Луцилий – бях приготвил маркер за по-съществените крилати мисли, но се оказа, че трябва да маркирам целия текст. На съвременния етап от развитието на невронауките потокът от информация е толкова обемист, а в същото време нищо значимо не трябва да се пропуска, ако лекарят иска да диагностицира и лекува, че остава много малко време за художествена литература. Това си е професионална деформация. Но е по-добре болният да се оперира при компетентен професионалист, отколкото при енциклопедист с повърхностни и остарели пропедевтични знания.

Интереси извън професионалния кръг – музика, театър, кино, поезия, туризъм, живопис, графика, карикатура – какво Ви привлича. Кое от тях е бягството от огромното напрежение в хирургията на мозъка?

Обичам театъра, но пак трябва ограничения, защото работата ми е по 10-12 часа, а в събота и неделя, ако няма спешност, трябва да се отдели време за четене на последните броеве на списанията, да се пишат или рецензират статии и т. н. Предпочитам филми на историческа тематика или шедьоври, макар и стари. Обичам да слушам симфонична музика, особено концертите за пиано на Бетовен, Чайковски, Брамс, Григ, разбира се, Моцартовите концерти и симфонии. Но зависи от настроението – понякога Рей Чарлз, Армстронг, Висоцки. Опера не посещавам, не съм подготвен да възприема това изящно изкуство. Харесват ми импресионистите. Един от най-хубавите моменти за мен бе възможността да разглеждам изложеното в ММА в Ню Йорк.

Ако искате да избегнете конфликт? Баба ни учеше да броим до сто, преди да кажем или направим нещо, което да предизвика сблъсък.

С пациенти съм имал извънредно малко конфликти. Поведението им е повлияно от заболяването или заболяването на техен близък и е по-добре да бъдат успокоени, ако имат претенции или обвинения. Обидите да бъдат преглътнати и след като се успокоят спорните моменти, да бъдат спокойно дискутирани. А и разгневеният човек трудно може да бъде успокоен с ответна гневна реакция и само се получава ескалация. Най-често възникналите скандали са поради липсата на предварителен диалог и ограниченията на лечението като резултат...Със средния и нисшия обслужващ персонал също рядко сме разменяли думи на висок глас. Има достатъчно начини за санкциониране на хора, които са невнимателни или небрежни в изпълнението на задълженията си. На младите лекари нерядко съм повишавал тон, ако имат пропуски, но без квалификации и обиди. Изключително рядко съм излизал от равновесие.

Връзката с природата.

Предпочитам разходките в планината. Сега, в залеза на кариерата си, мога да го правя един-два пъти в месеца. Но си спомням, че между 1976-та и 1998-ма г., когато защитих втората дисертация (д.м.н), съм гледал Витоша само откъм прозореца на болницата или от улицата, чакайки тролея. Два уикенда дежурства и един уикенд на разположение за спешност в провинцията, един уикенд за писане на статии, глави от учебници. Не остава време за хармонизиране с природата. През лятото две седмици с децата на море, но предимно под чадъра с новите броеве на списанията. Сега е по-интересно с внуците. Изобщо... скучен човек (както ме характеризира жена ми). Без професионален аскетизъм няма постижения и прогрес. Не рядко се цитира епизод, в който физикът Ръдърфорд, срещайки през нощта един от сътрудниците си да излиза от лабораторията, му казал – като толкова продължително работиш, кога мислиш? Истината е, че често е казвал на сътрудниците си:”Дайте нови и повече факти – и аз мога да мисля.”

Сънувате ли?

Всеки човек сънува. Много рядко си спомням какво съм сънувал. Не отдавам значение на сънищата, защото познавам механизма на възникването им. Случайни асоциации без или с недостатъчен селектиращ и инхибиращ ефект на центровете високо в йерархията на мозъка... Веднага заспивам и никога не се излежавам. Когато съм много уморен спя (или по-точно дремя) на каквото ми попадне за 10-15 минути и това ми е достатъчно за възстановяване.

От какво се страхувате?

От болест, която да ме направи непродуктивен – по-добре да не съм жив, отколкото хленчещ за съдбата си и неспособен да създаде нищо с ръцете си и да сътвори нещо с мозъка си. Но кой знае. Човек е удивително адаптабилен.

Казват, че умният човек е способен и да сглупи. Случвало ли Ви се е ?

Разбира се. Не в смисъла на Еразъм, но като вземане на погрешни решения поради липса на концентрация, фокусиране в ненужни детайли, вместо най-същественото, инерция на мисленето, превес на емоциите (но пък иначе човек не може да започне връзка с жена), лековерие до наивност, предоверяване на сътрудници от екипа, игнориране на важни условия и обстоятелства.

Състраданието е част от живота на всеки, полагал Хипократовата клетва. Или поне би трябвало да е така. Ако погледнете гилдията "отвън”, какво бихте казали за това. Или е вярно, че лекарят свиква, чувствителността към чуждия човек изчезва. Доста филми поставят акцент върху това – непрекъснато виждаме как някой закусва, обядва, хапва си най-хладнокръвно в... моргата. Е, свиква ли се с чуждата болка?

Без качества като състрадание и съчувствие е трудно да назовеш някой лекар. Когато всички възможности за лечение са изчерпани, това е единственото, което може да облекчи страданието, отчаянието, безнадеждността. Не приемам апатията, безразличието, примирението с човешката мъка. Но състрадание и съчувствие, неподкрепени със знания и висок професионализъм също е недостатъчно. Състрадание и утеха могат да приложат духовници и хора с други професии, но ефективното лечение е продукт на знания, умения, опит, мотивация, постоянство, упоритост, непримиримост.

Когато сте насаме, връщате ли се към съдби, с които Ви е срещнала болестта? Преследва ли Ви доброто и лошото от тези срещи?

Когато съм насаме... Естествено, дори твърде често в паметта ми се появяват хора и събития, свързани с професионалната кариера. Обикновено ретроспективният анализ е на случаи с много трудности при операциите и/или с лоши, понякога катастрофални резултати. Вечният въпрос: дали ако не беше взето това решение, изходът нямаше да бъде по-добър, защо беше игнориран определен симптом... дали реакцията не беше закъсняла или прибързана, дали усилията бяха обречени на неуспех и всичко бе започнато в очакване на резултат, който би изненадал дори най-големия виртуоз... Интересното е, че отличните резултати или не се помнят, или се възстановяват в паметта при опит за публикуване или среща с пациента на контролен преглед.

Не обичам ласкателствата. Добрият оперативен резултат е задължителен или поне усилията за постигането му. Позитивната оценка на професионалист с високо ниво все пак ме радва.

Спомен от моето студентство – студент, за когото всички смятаха, че има проблем с психиката, след една катастрофа почина и тогава откриха доброкачествен тумор в мозъка. Сега, във века на информацията, би ли могло да се случи подобно нещо? Диагнозата да дойде след аутопсия.

Доброкачествените мозъчни тумори имат бавно, коварно протичане, пациентите игнорират някои проблеми като намален слух, проблеми с обонянието, намалено зрение, поведенчески отклонения, нарушения на паметта, сексуални разстройства... Поради което и сега има закъсняла диагностика.

Може ли у нас да се печели с интелектуален труд?

Разбира се, че може. Ако се занимава с медицина, може да се очакват прилични за страната доходи, но несравними с тези например в САЩ, Канада, Австралия (там важи принципът стимулиране на съвършенството). Поради гротескните интердисциплинарни диспропорции в резултат на активно лобиране съотношенията в България не отговарят на универсално възприетите в чужбина – т. е – несправедливо заплащане. Все пак, активно частно практикуващите лекари, лекари, работещи в повече от една клиника, изявени специалисти, имат по-добри възнаграждения и така трябва да бъде.

Фраза, която си повтаряте, когато Ви е трудно. Как преодолявате трудностите?

Ако наистина е трудно или на пръв поглед непреодолим проблем... От всяка ситуация има изход. Включи логиката и ще се получи. Както тежкия за вдигане камък лесно се премества с лост, търси и намери начина да се справиш.

Едно Ваше "прочитане” на символите в нашия живот. Вие получихте златен скалпел...

Обичам изображенията на птици. В стаята ми има фигурки на орли и бухали. Определено имам предпочитание към спиралата на прогреса.

Какво в живота остарява? Остарява ли идеалът?

Всичко, освен духа, идеите.

Вярвам в научно-техническия прогрес и че ще има хора с непреклонна воля, непоколебимо преследващи високи и разумни цели, със стремеж към съвършенство и самоусъвършенстване и че стоически ще отстояват на съблазните и изкушенията на консумативизма. Хора, за които постиженията ще са смисъл на съществуването.

Реплика: В живота ни винаги се появяват разстояния. Но имаме щастието да не усещаме тази далечност. Някога младият Кирил Романски лекуваше скъп за мен човек. И после съм го срещала – като журналист, който пита, като човек, разтревожен за някого и очакващ съвет от професора... И сякаш разстоянията никога не са били. В моите представи той си остана онзи спокоен човек, уравновесен, онзи търсещ дух, който не понася показност и е във вечната симпатична дреха на естествеността. Не отговори на въпроса ми дали се е променил. Както и не постави акцент върху приносите си на учен. Което не значи, че не се усеща самочувствието му на човек, постигнал исканото. Просто за разлика от мнозина при него липсва непрекъснато танцуващото из изреченията "аз” За мен той си остава онзи млад лекар, обрекъл себе си на професията, жаден да знае, за да спасява. Само дето сега много хора свързват името му с перфекционизъм, знания, "златни ръце”. А духът му не остаря.