Професор Огнян Сапарев: Виждам какви успехи жъне у нас популизмът 19.07 | 10:11

Професор Огнян Сапарев, дфн, е ярък представител на българската литература, учен, общественик, талантлив творец. Една по-различна академична личност, обичана от студентите, уважавана от обществото...Философският му поглед към факти и събития, сериозният научен анализ, артистизмът и предизвикателството го открояват не само в професионалните кръгове. Обаянието му е свързано с духовния живот, с онова излъчване, което имат само личности, съчетали талант и почтеност. Всяка от книгите му привлича с интелектуалната си енергия, с различността си, с аргументите и изводите:”Изкуство и масова култура”, "Литературни проблеми”, "Литература и интерпретации”, "Фантастиката като литература”, "Хроника на илюзиите”...Всяка позиция, която заема – асистент, ректор на Пловдивския университет, изпълнителен директор на БНТ, депутат в 39-тото Народно събрание, професор – е поле, на което той води своята човешка и гражданска битка. Разнопосочната си дейност възприема като мисия, насочена към по-доброто бъдеще н България.

Ако поискаме да продължим "Хроника на илюзиите”  сега, днес – какъв ще е списъкът на илюзии...А понеже и илюзията е смъртна, кои от старите ти илюзии вече ги няма...Защо?

– Безкраен е списъкът на илюзиите. Страх ме е, че тяхната смъртност се засилва.  В момента все по-малко вярвам, че  "ще се оправим”. Все по-ясно става, че сме един умиращ народ и една изчезваща държава. Всичко това е толкова тъжно, че донякъде се радвам на възрастта си, благодарение на което няма да доживея това, което ще се случи следващите няколко десетилетия.

Ти си едно от потвържденията, че талантливата и умна личност може да заема висока и отговорна позиция...Понеже обикновено тези позиции се заемат от посредствеността. Никога няма да си обясня достатъчно добре защо посредствеността е така покровителствана.

– Благодаря за високата и незаслужена оценка...

Не  е незаслужена и не е само моя. Клюката не е имала възможност да си свие гнездо край теб, не си я предизвиквал. Възприемат те като последователно почтен човек... 

- За посредствеността: страх ме е, че завистта и уравниловката се отразяват зле на българската кадрова политика. Единственият безотказен рефлекс винаги е бил популизмът. И виждам какви успехи жъне той у нас. Тъкмо популизмът ми е бил винаги противен.

Коя от позициите ти  донесе радост, коя  - огорчения, коя не успя да превземе сърцето ти? Генерален директор на  БНТ, ректор на Пловдивския университет, депутат, да поставим тук и "професор”...

– Най-лошото място, на което съм бил, е генерален директор на БНТ. Може би защото попаднах там в период на сътресения и демократични промени. Мой основен принцип в живота винаги е бил колегиалността. Тя има място в университета, но се оказа, че няма място в телевизията, където цари суета, подмолни взаимоотношения и неблагодарност. Радвам се, че бях ректор на Пловдивския университет, където успях на направя няколко полезни неща. Разбира се, погледнато от по-късна дата, на човек му става тъжно –   колко книги му е коствало това! А бяха точно годините на преоценка, в които вместо да види по нов начин живота и литературата, човек трябваше да слуша десетки оплаквания всеки ден.

Споменах, че си от онези личности, които хората уважават, не ги вписват в клюки, не размахват имената им в общественото пространство. На какво, мислиш, се дължи това?

– Не се отнасям прекалено уважително към себе си, но смятам, че ако съм проявил някои достойнства, те се дължат на домашното възпитание и на достойния пример на моите родители. Мой прапрадядо по майчина линия е бил ятак на Левски, а прабаба ми (неговата дъщеря) беше виждала Левски като малка. Тя беше жива  в ранните ми детски години и ни разказваше интересни истории. Баща ми има сложна биография и преди, и след Девети септември, но не е тук удобно да я разказвам. Баща ми и майка ми бяха безкомпромисно честни хора, имаха неприятности, особено баща ми, който беше по-буен. Баща ми,  въпреки че беше адвокат, беше нетипично за тази професия честен и принципен човек. Защото критикуваше началниците си, беше пенсиониран по-рано и с по-малка пенсия.    С брат ми станахме студенти `в момента, в който майка ми и баща станаха пенсионери. Това доведе до много трудно и бедно студентство. Но така се калява характер.

Защо си кръстен Огнян?

–  Роден съм във време, когато е горял огънят на войната...Майка ми проявяваше интерес към личните имена и има няколко статии за това. Беше учителка, знаеше латински, старогръцки...Да, роден съм в София, помня и къщата, в която сме живели. Изнесли сме се към Северна България, където има някакви имоти по бащина линия. Живели сме в Разград. Помня едно страхотно наводнение, бил съм в предучилищна възраст, помня как реката влачеше хора и животни, хората пищяха...Подобни неща сега могат да се видят по телевизията. Учил съм в Пловдив, където сме се преместили и където родителите на майка ми, баба и дядо, имат един етаж в центъра. Там завърших гимназия, ходих по разни кръжоци...

Например?

– Един любопитен кинокръжок, воден от Костадин Костов и д-р Янев, пловдивски ентусиасти.

Хубаво е, че споменаваме такива хора, че ти ги споменаваш след толкова години. Когато се връщаме в детството, в ученическите години,  обикновено случката, фактът, са със свой аромат, може би акация, може ми люляк, може би ухание на привечер, капка вода...Или личност, която е предизвиквала духа ни. А сега – за  мечтата  – стигна ли до нея, тръгна ли към нея – или остана зад някой хълм на детството, приспана и далечна. Докога човек продължава да търси мечтата си?

– Исках да построя яхта, даже помагах в строежа на една яхта в подземието на профсъюзния дом. Но тогава това беше невъзможно. В момента, в който завърших училище, си купих един двуместен каяк и с него дълги години се борих с вълните.

Кои вълни?

– Черноморските. Даже завърших любителски капитански курсове, но не се наложи да използвам тапията.

Спомням си разговори с теб от студентските години, така майсторски рисуваше във въздуха "твоята” яхта, че си те представях и с бялата шапка – не знам дали си спомняш, но ти виках "капитане...” А как доплува до литературата?

- Литературата винаги ми е "вървяла” в училище, имах добра учителка, другарката Анастасова. Всъщност, кандидатствах литература и биология (тя също ми беше интересна). Приеха ме и на двете места, но предпочетох литературата, тя беше писана на първо място. Тогава така се случи, славянска литература беше възможност да се научи полски език. Много бях доволен, защото благодарение на полския език прочетох интересни преводни книги, които иначе нямаше да бъдат достъпни. Преведох малко полска фантастика. Правих интервю със Станислав Лем и писах за него. Един мой постоянен интерес от гимназиална възраст беше научната фантастика. Факт, който лесно се вижда в моите писания.

Какво усещане остави у теб общуването с писателя?

–  Доста всестранно развита личност. Невероятно ерудирана личност с конструктивно мислене, умение да създава конструкции. Конструираше светове. Полската фантастика беше щастлива, защото в разцвета й присъстваше точно творец като Станислав Лем. Той има и много интересни и продуктивни разсъждения върху възможните светове и човешката природа.

Общуването с млади хора – твоят поглед към тях, твоята преценка, кое надделява – одобрението или отрицанието. Или?

– Дори по професионални причини ми се налагаше да общувам с млади хора, все пак станах асистент на 31 години и оттогава няколко десетилетия ми се налагаше да общувам с млади хора.  Със студентите се разбирахме много добре, радвам се, че създадох и водих литературен клуб "Гео Милев”, в който имаше доста поети – известно е името на рано отишлия си Добромир Тонев...Но там пишеха и дискутираха, участваха поети като Минко Танев, Ели Видева, критици като Емилия Каменова и др. Мисля, че грижата за младите хора някога имаше и строг характер, почти насилствен, но имаше такава. Сега има едно страхотно разгащване, което минава за демокрация и ще доведе до още по-лоши резултати. Университетът е място, където общуването с младите хора е ежедневие. Но постепенно годините си казват думата – и това общуване намалява или става служебно. Пък и тези, които се интересуват по-специално от проблемите на твоята област, намаляват.

Постоянно усещаш едно затваряне на кръга около себе си...

– Така е. Човек се самоизолира и бива изолиран, това е естествен процес и от него не трябва да се прави драма. Защото е много смешно един белобрад професор да се прави на младо момче.

Нашето общество: една картина, нарисувана от теб – какви са цветовете в тази картина?

– Страхувам се, че цветовете в картината на нашето общество са много мрачни. Не се забелязва просветление.

Какво е писането за теб? Процесът – от идеята до думата, която се появява първа, пътят до последната. Стивън Кинг има интересни разсъждения за общуването между твореца и творбата.

– Писането е удоволствие, мъка и отговорност. Просто всеки човек има някакви доминантни идеи или посоки на мислене; за мен това са били научната фантастика, масовата култура и литературната комуникация. Още като студент започнах да пиша литературни и кино рецензии и това продължи няколко десетилетия. Демокрацията ликвидира българското кино, така че остана литературата. Но днес процъфтява преводната литература, защото носи печалба. Българската литература е в бедствено положение. На пръв поглед тя би трябвало да процъфтява, защото всеки може да издаде каквото иска, без някаква цензура и проблеми. Само че: трябва да заплатиш лично издаването (най-често в минимален тираж) и да не се разчита на никаква печалба. Второ: днешната културна атмосфера е крайно неблагоприятна – хората четат все по-малко, масмедиите изместват писаното слово. Самите книги са неприлично много скъпи. Държавата не намалява данъците, липсва елементарно засрамване. Колко книги сте в състояние да си купите в месеца? Тук трябва да споменем и за т.нар. творчески съюзи. При всичките си недостатъци някогашното СБП проявяваше някакви грижи за писателите. Сега всичко се разпада по  най-демократичен начин, писателите се разцепиха в няколко обединения, които воюват помежду си, вместо да потърсят сътрудничество за обща кауза. Литературната критика умря или е в кома по обективни причини. Литературният живот в точния смисъл на думата липсва, има отделни литературни мероприятийца, някои от които са достойни за уважение, разбира се. Самият обществен престиж на писателя отдавна е слязъл под нулата. Медиите хвалят и рекламират две-три съмнителни имена...

Като Георги Господинов...

– ...не ми е удобно да коментирам.

Когато стана дума за  удоволствието от писането, ми се искаше да чуя и това –  "поръчката” като социален факт. Ако искаш, спри се на една поръчкова история.

– "Поръчкови” писания – да, естествено, медиите са свързани с определени групировки и тяхната дейност е поръчкова. Всеки историк на българската литература ще се сблъска с повече или по-малко откровени групови интереси и поръчки. Част от нашумелите обществени оценки и преди, и сега са били поръчкови. Разбира се, като минат години, страстите утихват и нещата идват на мястото си. Но нервите са похабени, а хората – отровени.

Имаш едно такова определение: черноземна природа на българския писател. Все още ли има чернозем на литературното поле?

– Вече не е актуално. Днешният писател се  ражда и ходи по паваж, гледа телевизия (българо-американска), забравил е чернозема.

Моля те да посочиш няколко имена на творци, които си струва да бъдат четени. Тук  ми се ще да поговорим за литературните митове. Кои са сега? И...вредата от подобно обожествяване?

– Обожествяването винаги е вредно, защото идва момент на преоценка. Изключенията се броят на пръстите на ръцете. Но съществуват, затова трябва да бъдем внимателни. Има някакви изключения, които показват, че хора, останали далече във времето, сега са обожествявани повече или по-малко. Смирненски, да речем, Гео Милев, преди в Пловдив живееше Георги Алексиев, черноземен писател в най-точния смисъл на думата и който осъществи на българска почва фантастичен реализъм – произведения на фантастичен реализъм, при това самобитно, а не привнесено, не импортно.

Но той не беше обожествяван.

– Не беше, защото беше в Пловдив и защитаваше пловдивската литература там,  когато големият писател трябваше да бъде в София и задължително в ръководството на СБП. Но личните страсти винаги са съпътствали литературния живот.

Кои са сенките, с които се бориш – ако, разбира се, искаш да ни ги покажеш?

– Много сенки има около човека. Те имат различни степени на агресивност, тяхната агресивност се променя с годините. Естествено е, че човек трябва да се бори с тях. Но тук нещата стават много индивидуални.

Опитомяваш ли страховете си? Можем ли да опитомим страха на близък човек?

– Старая се с променлив успех.

Какви книги четеш? Сега – коя? Кое е предизвикателството в тези страници за теб?

– Чета книги, които са ми професионално нужни.

Другото, което е твоят живот, извън критиката, извън литературата – пътуване? Театър? Кино? Кое от тях те обсебва...Ето нещо, което искам да те попитам – като "силна зодия” – много е трудно да се преодолее едно обсебване, да не му се позволи да притисне със силата си всичко останало. Или това е естествено? Как живеем, обсебени от някои чувства, как намираме равновесието? Всъщност, това е нашият вътрешен мир и той е доста сложен, макар и невидим понякога за другите.

- Другото? Киното някога, заедно с   литературата...Но киното изчезна, повече или по-малко, с годините става все по-трудно да се ходи далече, интересът към киното се преориентира към телевизията. Телевизията е една важна медия, която определя нашето съвремие и чрез критическия интерес на която можем да направим доста изводи за живота. Важното е да не зяпаме наивно в телевизионния екран, а да имаме едно наум за манипулация, която се извършва чрез нея.  Винаги съм избягвал обсебването. Стремя се да балансирам, защото обсебването е винаги едностранчиво. Като погледна назад, не мога да не забележа своята наивност – социална, политическа, личностна...това, че съм се доверявал повече, отколкото трябва, че съм бил прекален оптимист за нашенските процеси, прекалено доверчив за дребнавия българин.

Природата – какво ти носи общуването с нея? Кое предпочиташ – самотно общуване, само ти и тя - или споделено с близък, с приятел...

– Природата е нещо, което човек трябва да съзерцава, когато може. Аз лично обичам наоколо да има вода. Макар че...гребането става все по-трудно и уморително.

Разочарованията?

– Проблемът за разочарованията е в това, че те непрекъснато се променят и обновяват. Разочарованията вчера са по-различни от разочарованията днес и от тези утре. Не може без разочарования. Но не трябва да им робуваме. Трябва да приемем, че това е нещо неизбежно за човешкия живот.

"Незначителното, приятелю, стои в основата на съществуването. То е с нас навсякъде и винаги...Трябва да обичаме незначителното, да се научим да го обичаме...” казва Милан Кундера чрез един от героите си. Как да разчетем това послание?

– Може да се тълкува по различен начин. Бих го изтълкувал в следната насока: човек е склонен да превръща своята незначителност в многозначителност. Склонен е да смята себе си за по-велик, отколкото е и дребните неща, които му се случват, да приема като ужасно важни. В този смисъл трябва да си дадем сметка, че не сме толкова важни и това, което се случва с нас – също.

Е, да се гледаме отстрани ли?

– Значи трябва да се гледаме едновременно отвътре и отстрани. Това дава един баланс, едно равновесие, което ни помага да не изпадаме нито в прекален оптимизъм, нито в прекален песимизъм.

Да умеем да посрещаме ударите и да опитомяваме гнева си, да вървим напред?

– Стоицизмът е този, който осъществява равновесието. Негова е най-голямата роля. Но често не го забелязваме. Вече говорихме за баланса между значителното и незначителното. За това става дума.