Ами, ако Търново беше столица? 03.04 | 12:37

На 3 април 1879 г. Учредителното събрание, което заседава във Велико Търново, обявява София за столица на Третата българска държава. Това решение оказва решаващо влияние за развитието както на българската държава като цяло, така и на отделните региони в нея.

Макар и ролята на инициатор за избиране на София за столица да се приписва на големия български възрожденец и учен Марин Дринов, идеята за това битува в средите на българския интелектуален и революционен елит още от времената преди Освобождението. Тогава като естествени кандидати за столица изпъкват няколко града. Разбира се, на първо място ще поставим Търново – историческият център на българите, споменът за славното минало и символът на приемственост от средновековното царство.

Пловдив – много важен търговски и културен център, изпъкващ пред останалите "претенденти” с благоприятното си географско положение, способстващо връзките му с най-големите икономически средища на Балканите по онова време – Истанбул, Солун, Одрин и Атина.

Русе – "Малката Виена”, както е наричан градът, обаче може да се конкурира с Пловдив по стратегическо положение. Докато градът под тепетата е "отворен” за търговия и влияние към Средиземноморския басейн и Османската империя, Дунав свърза Русе с едни от най-напредничавите градове на Стария континент – Виена, Будапеща и останалите търговски и културни средища на Централна Европа. Именно той е "вратата” за навлизане на всички новости в българските земи както от този регион, така и от Русия.

София също е приемана от много възрожденци за подходящ избор за столица на България, след като страната възстанови независимостта си. Безспорно нейно предимство е географското ѝ положение, което я поставя приблизително в центъра на Балканския полуостров. По този начин тя се явява естествено средище на всички пътища, които пресичат региона. Градът е относително голям и за разлика от Пловдив и Русе има по-добра естествена защита срещу евентуални вражески нападения.

Бурните събития около Руско-турската война и последвалото разделение на българските земи от Берлинския договор (1878 година) обаче пречупват избора на столица през нова призма. Пловдив отпада като вариант, защото изобщо не се намира на територията на Княжество България. Русе също не е подходящ поради непосредствената си близост с румънската граница и липсата на каквато и да било естествена защита, освен лесно преодолимия за тогавашната военна техника Дунав.

По този начин да си оспорват титлата "Столица на Княжество България" остават Търново и София. И двата града имат солидни аргументи в своя подкрепа. Освен безспорното си предимство в исторически аспект Търново притежава солидна защита, защото от считаната за основна опасност тогава Османска империя го делят мощните склонове на Стара планина, а и останалите граници на младата държава са достатъчно далеч, за да има армията възможност да защити града дори и при изненадващо нападение. Не трябва да се забравя и близостта (спрямо София) на Търново до основните пристанища, разположени на тогавашната територия на България - Варна и Русе, която безспорно би способствала развитието на търговията и международните връзки. В естествен аргумент се превръща и фактът, че именно тук заседава Учредителното събрание, което трябва да постави основите на Третата българска държава.

София обаче не отстъпва на Търново. Макар и никога да не е бил столица на значимо държавно формирование, градът притежава забележителна история и преобладаващо българско население, а след като на Берлинския конгрес земите, населени с българи, са разделени, тя придобива още един силен "коз" за избор на столица - намирайки се в близост до Македония, Западните покрайнини и имайки лесен достъп до Източна Румелия, София се явява естествен център, от който да бъдат ръководени евентуалните военни действия за обединяване на разпокъсаната народност. Не е за пренебрегване и фактът, че Временното руско управление, което ръководи страната в преходния период на изграждане на български институции, се премества именно тук, след като е принудено да напусне Пловдив заради откъсването на Източна Румелия. Сред предимствата на София се нарежда и силното "лоби", което тя има в лицето на Временното руско управление и княз Александър Дондуков-Корсаков.

В крайна сметка при гласуването на 3 април 1879 година (22 март стар стил) в Учредителното събрание патриотичният плам надделява над историческото съзнание и София е избрана за столица на Княжество България, макар и само с два гласа преднина. С население от около 12 000 души и тотална липса на инфраструктура (много съвременни пътешественици описват улиците на София като кални коловози) градът е изправен пред много предизвикателства и в края на XIX и началото на ХХ век претърпява бурно развитие. От своя страна Търново губи голяма част от стратегическото си значение и постепенно икономическото му значение намалява. Елитът на Старата столица се пренася в новата и спомага за развитието ѝ. В културно и историческо отношение обаче старопрестолният град запазва безспорното си предимство дълги години.

Днес е трудно да се отсъди еднозначно доколко изборът на Учредителното събрание е бил удачен. Местоположението на София не успя да помогне за присъединяването на населените с българи територии в Македония и Западните покрайнини, а в днешния геополитически контекст то е меко казано неподходящо.

Българската столица се намира далеч от всички съществуващи и потенциални търговски центрове на страната - Черноморското крайбрежие е на около 400 километра, за да се достигне до Видин, Лом и Русе (основните дунавски пристанища) е необходимо да се мине през неудобните старопланински проходи. Пътната артерия към Средиземноморския басейн по долината на Струма е все още само мечта, а политическата обстановка отвъд най-близката граница, западната, е такава, че едва ли в обозримо бъдеще пътищата оттам ще могат да бъдат изпозлваеми за пълноценна връзка с европейските ни партньори. Да не говорим, че струпването на значимите икономически центрове в южната част на страната и по Черноморието десетилетия наред обрича Северна България на нищожни темпове на развитие и я превръща в (не)изчерпаем източник на мигриращи към столицата и чужбина човешки маси.

Можем само да гадаем какво би се случило, ако Търново бе избрано за столица. Предпочитаме обаче да оставим това за по-задушевна обстановка, в която бюрото е заменено от маса, а клавиатурата - от питие. Сега само бихме си позволили да акцентираме върху два факта, с които искаме да успокоим не малкото търновлии, които и досега смятат, че градът им е ощетен на онзи 3 април 1879 година.

Ако беше станало столица, в момента Търново нямаше да е запазило и една десета от очарованието и характерността си, които му дават облик пред света и привличат туристи в него. И още нещо - сега (по неофициални данни) София наближава 2 млн. души население. Търново няма природни дадености да осигури пространство за живот дори на част от толкова хора. А и едва ли има "кореняк" софиянец, който да харесва това, в което се е превърнал родният му град. От своя страна Търново (макар и да преживя бум на строителството) все още е място, на което хората могат да живеят човешки...