Вечната рана Газа 16.11 | 18:58

"Войната не е естествено състояние. Тя е нещо наложено, и адски нездравословно. С нейните правила ние съзнателно предаваме своята човечност. Не ми говори за каузи и за благородни цели. Ние отнемаме живот.” "Спомени от лед”, Стивън Ериксън 

Всичко започва с малко по-неконвенционално начало – убийството на лидера на ХАМАС Ахмед Джабари от страна на израелската армия. Лидери на ХАМАС са убивани и преди, но това не е прекалено честа гледка. Продължението обаче е напълно конвенционално, напълно обичайно, стотици ракети от Палестина към Израел и от Израел към Палестина. Обобщението на един от най-символичните, най-тежки и най-дълги конфликти в модерната история, който така и не може да намери своето разрешаване.

Технологични сблъсъци

За много хора събитията от сряда насам навяват спомена за ескалацията покрай Ивицата Газа от 2008–2009 година. Операция "Облачен стълб”, както назова офанзивата си израелската армия, набързо припомни призраците на войната, които са почти ежедневие в Газа, и ги качи в едно по-високо и стряскащо измерение.

Този път има една малка разлика, която за някои е куриозна (въпреки сериозността на ситуацията), а за други е показателна за все по-голямата роля на технологиите дори в сферата на пиара при интервенциите. Това е Twitter, или по-точно кибер-войната, която се разрази из бойното поле на "синята птичка". ЦАХАЛ, или Израелските отбранителни сили (ИОС), обявиха смъртта на Джабари в Twitter и дори качиха клип на взривяването му в YouTube. Мултимедийният марш на смъртта не спря дотам, като следващият туийт от страна на ИОС гласеше следното: "Препоръчваме нито един член на ХАМАС – независимо дали е от по-ниските рангове, или пък е от лидерите на терористичната организация, да не се показва където и да е в следващите дни."

Бригадите Изедин ал Касам, които са военното крило на ХАМАС, не остават по-назад технологично и дават своя отговор: "Благословените ни ръце ще достигнат до вашите лидери и войници, където и да се намират те. Отворихте Вратите на Ада."

Това, което мен лично ме удиви – наред с размяната на удари в микроблогинг среда, бе, че нито админите на Twitter, нито тези на YouTube премахнаха съдържанието, което далеч не е подходящо.

Политически игри на покер

Реалността не е толкова куриозна. Политическите карти бяха раздадени мигновено след избухването на конфликта и ръцете не са кой знае колко изненадващи. Министърът по външните работи на ЕС Катрин Аштън, в един глас с президента на САЩ Барак Обама, уточни, че Израел има право на отговор, за да опази нацията си, но този отговор трябва да е пропорционален. Иран и Катар обвиниха Израел в "терористична дейност”, а Египет отзова дипломатическия си корпус в страната в знак на протест. На по-ниско ниво – гражданското, активисти проведоха мирни демонстрации във Великобритания, Франция, Турция, дори в самия Израел, както и на редица други места.

Египет е големият коз в ситуацията, поради традиционното влияние на страната в района, и особено в условията на израелско-палестинския конфликт. Неслучайно от САЩ мигновено се появи полу-молбата, полу-заповед "Египет да използва влиянието си, за да спомогне за деескалацията на конфликта”. Мохамед Морси обаче не е Хосни Мубарак, който бе известен с прозападната си политика. Умерено-ислямистки настроеният текущ президент клони малко повече към другия лагер, както се изразяват някои наблюдатели. Въпреки това политикът поне за момента свърши добра работа в конфликта, наблягайки не на заплахите, а на тихото дипломатическо предупреждение с изтеглянето на посланика си от Израел. Настояването му за спешно свикване на сесия на ООН, както и на Арабската лига, също са показателни за балансираната му, ориентирана към всеобхватни политически преговори позиция.

Настроенията сред египетския народ обаче са малко по-различни, което важи двойно за Партията на свободата и справедливостта (ПСС), която Морси оглавява. ПСС е политическо крило на Мюсюлманското братство и, въпреки своята умереност, Морси ще има тежка битка с по-радикално настроените си колеги – за това сочат и засилващите се протести, осъждащи гневно "тероризма” на Израел при атаката над Газа.

Вечната Газа

Въпреки че съм пропалестински настроен, ситуацията в този конфликт винаги ме е натъжавала изключително много и за двете страни. На религиозния екстремизъм, идващ от Палестина, се противопоставя политическия екстремизъм на Израел, особено в лицето на крайнодесния радикален лидер Бенямин Нетаняху. На параноята и агресията на ХАМАС твърде често противостои не по-малката параноя и желание за офанзива на Нетаняху и водения от него кабинет.

Вечните губещи, както винаги, са цивилните. От сряда досега са загинали трима израелтяни и вече двайсет палестинци. Числеността им не е правопропорционална на броя изстреляни ракети, защото палестинците разполагат с много по-остаряла и немощна техника в сравнение с модерната армия и оръжия на Израел, които са на едно от първите места в света по този критерий. Израелтяните разполагат и със своя "Железен купол”, система за противоракетна отбрана, която улавя достатъчно атаки. Палестинците имат само голото небе над себе си.

Газа е вечнокървяща рана, чиято плът периодично се отлепва изцяло. Раната не е пулсираща трагедия само заради ужаса на войната, а и поради факта, че близо 50% от населението на ивицата са момичета и момчета под 18 години. Те живеят в постоянния страх от ракетите, сигурно много от тях не подкрепят и обратните ракети, които ХАМАС праща из Израел. Бедността и безработицата са ежедневие. Палестина е постоянната жертва на безмилостната икономическа блокада на Израел, и това не е само мое лично мнение, а факт, констатиран от редица неправителствени организации (НПО).

През август доклад на ООН изтъкна, че при продължение на блокадата и нечовешките условия в Газа, районът ще бъде "невъзможен за живеене” до 2020 година. Посрещнато на нож от израелците, изследването контрира, че Газа не разполага с износна политика и е откъсната от света под стените на израелската окупация. Това е придружено с огромни пробойни в сферата на комуналните услуги (особено водните запаси и използването им), санитарните и медицински условия (в момента Египет отвори границата с Газа, за да осигурява поне базисни такива), чисто демографския ефект на пренаселването (жителите на Газа са затворени като в зайчарник, а по данни на ООН се очаква увеличението им с почти 1/3 до 2020 година, или 5800 души на кв. км) и редица други утежняващи фактори. Предупреждаващия хладен тон отговаря и на моите виждания относно случващото се в Газа, но е лишен от експлозивния, емоционален заряд, с който бих обрисувал картината.

Химерата на изпълнимото решение

Израел обвинява Палестина, и Палестина обвинява Израел. Западният свят подкрепя (в по-голямата си цялост) Израел, макар и пускайки дежурните, вяли предупреждения за внимателен подход. Арабският свят (ако си позволим такова обобщение, което не е напълно точно) подкрепя Палестина, ръководен от омразата си към израелтяните. Двата блока са като два монолитни воденични камъка, които обаче не мелят каквото и да е брашно между себе си. Конфликтът остава.

Максимумът, който израелците могат да предложат, е минимумът, който палестинците искат. Западът си затваря очите за нарушаването от страна на Израел на редица резолюции на ООН (като например Резолюция 194 относно неоспоримото право на бежанците да се завърнат в предишно обитаваните от тях земи с осигурени компенсации), някак вяло е прието и осъждането на незаконните израелски заселници в района на Западния бряг, осъждане, предприето не от кой да е, а от Международния съд в Хага. Другият монолитен камък пък често е склонен да оправдава терористичните актове на радикален ислямизъм, вместо да спомогне за деескалация на конфликта, и засипва ситуацията с още повече сляпа омраза.

Решението да се обособят две държави, всяка със своя територия, икономика и присъщи на една нормална страна компоненти е най-разумното нещо. Осъществяването на такава мярка обаче ще остане нещо трудно, дори невъзможно, докато радикализмът се лее на вълни и от двете страни, докато палестинската икономика е поставена в крайна зависимост от желанията и политиката на Израел, и докато вместо думи на форуми, между двете страни летят ракети и взривове. Дотогава кръвта ще плащат цивилните - майките и бащите, синовете и дъщерите, пацифистите или агресорите в кутията на своята индивидуалност. Никой друг.

* Автор на мнението е Александър Димитров, журналист от Econ.bg.