Да бръкнеш в раната на Белград, не те прави герой, нито победител! 16.10 | 14:59

Във футбола, както във всяко друго нещо, съществуват различни начини за мотивация. Докато беше начело на Барселона например, Гуардиола нахъсваше играчите, като им пускаше специално видео с кадри от филма "Гладиатор". Христо Стоичков пък подвикваше на националите на България, че са пияници и да тичат по-бързо. А преди години Юрген Клинсман дори монтира статуи на Буда в тренировъчната база на Байерн.

Методи много и все различни, странни и нетипични. Но едва ли някога на някого бе хрумвала блестящата идея да пусне собственото си национално знаме на стадиона на противниковия отбор и да очаква това да действа мотивиращо за нещо друго освен поредното балканско меле, каквото си спретнаха играчи, треньори и фенове снощи в Белград. Това бе демонстрация, която целеше една друга победа и за всеки неутрален наблюдател е ясно каква бе тя.

Защото Балканите са странно място. Балканите, неслучайно отбелязва Чърчил, произвеждат повече история, отколкото могат да консумират. Сигурно и на вас не ви е много приятно да си признаете, че в думите на сър Уинстън се съдържа голяма доза истина.

Ще се запитате: какво общо имат футболът и думите на Чърчил? Ако сте гледали двубоя между Сърбия и Албания обаче, сами ще можете да си отговорите. Как едно знаме може за по-малко от 3 минути да предизвика масови безредици на 32-хилядния стадион "Партизан"? Може, ако това е знамето на Велика Албания и то се спусне над игрището, докато се играе квалификация между историческите врагове в политиката и футбола Албания и Сърбия.

И понеже напоследък е модерен въпросът "Кой?" и той насочва с особена тежест към виновност на определено (или пък не) лице за извършено деяние или бездействие, си струва да поразсъждаваме наистина кой носи вина за инцидента на стадион "Партизан" и кой носи вина за продължаващата провокация след него. Може би трябва да се видят политическите аспекти на този балкански двубой.

Проалбанските медии са във възторг от националния отбор. Пишат, че играчите им са посрещани като национални герои. Твърдят, че мачът е бил прекъснат, защото запалянковци и играчи от противниковия тим са нападнали техните национални герои. Ако трябва да сме честни обаче, реакциите на тези колеги са, меко казано, неадекватни. Нима е подвиг да се включиш в масово сбиване, застрашаващо здравето и живота на десетки хиляди хора? Едва ли.

Любопитно е как тази провокация ще се отрази на и без това хладните отношения между Албания и Косово и Сърбия. В края на октомври бе планирано посещение на премиера на Албания Еди Рама в Белград. Жестът, който Александър Вучич направи, като го покани, бе недвусмислен сигнал към Европейския съюз, че Белград продължава напред и иска да зарови томахавката за Косово. Това щеше да бъде историческа визита – първата на албански премиер от 70 години насам.

От друга страна, в Белград усетиха, че причината за инцидента може да е и още едно важно посещение. Руският държавен глава Владимир Путин ще бъде посрещнат с грандиозен парад, какъвто Белград не е виждал от десетилетия. Дали това топло отношение между руснаци и сърби не подразни някои? Сърбия отдавна знае, че по-скоро Русия е зад гърба ѝ, когато става дума за нещо, свързано с Косово и Албания, и не очакваше голяма защита от ЕС. Затова и отговорът на Белград бе незабавен.

Съвсем очаквано външният министър Ивица Дачич постави въпроса "Как ще реагират ЕС и УЕФА, тъй като, ако някой от Сърбия развееше знаме на Велика Сърбия в Прищина или Тирана, това щеше да е точка в дневния ред на Съвета за сигурност на ООН". Сърбите ясно разбират смисъла на политическата провокация.

Европа обаче се направи, че не разбра, и закъсня с позицията си. Намеси се дотолкова, че да осъди инцидента и разбира се, да опровергае всички твърдения на сръбски медии, че европейски дипломати са помогнали на албанци да влязат на стадиона. ЕС не взе страна в спора, но похвали сръбските власти, че са проявили професионализъм.

Нещо странно се случи с този мач. Като че ли всички бяха обхванати от някаква амнезия за събитията, които се случиха между тези две страни в последните няколко десетилетия. Като за капак реакциите в Косово, които са истинска проява на грозна еуфория, продължиха да нагнетяват напрежение. Политиката някак приклещи спорта.

Любопитно кога и как някои помислиха, че са победители. Има игри, в които няма победители. И тези, които си мислят, че са победили в някаква измислена и жалка футболна война, трябва отново да изгледат записите и да видят поведението на своите "национални герои". Защото – да бръкнеш в раната на Белград, не е победа или подвиг. Всякакви други твърдения граничат с абсурдното твърдение, че българите, които носят тениски с картата на България на три морета, когато ходят в Македония, са успели да постигнат нещо повече, освен да подразнят съседите си.

Сърбите, от друга страна, не бива да се поддават на подобни провокации в момент, когато всички погледи са насочени към тях. Страната следва ясна и балансирана линия на своето развитие. Изпълнява стриктно ангажиментите, свързани с европейската си интеграция. И може би, ако не стоеше все още въпросът за независимостта на Косово, отдавна щеше да е член на ЕС.

Неморално е да се ползва спортът за политически цели. Затова албанският премиер трябва да си зададе въпроса – щеше ли да бъде победител, ако се бе стигнало до жертви. Защото тази провокация се размина без такива вероятно само по милостта на някое небесно божество. Това бе евтина демонстрация на политическо влияние, което за жалост нито ЕС, нито УЕФА, нито САЩ пожелаха да заклеймят открито. А оценката за подобни действия трябваше да бъде категорична, след като те са способни да предизвикат вълна от насилие от Прешево до Белград и Буяновац и до Скопие.

Кой позволи да се случи всичко това? Дали пък УЕФА, която би трябвало да следва както наложените правила, така и принципни изключения, не можеше да направи компромис? От европейската футболна централа имат подготвено оправдание – Сърбия и Албания не са в текущ военен конфликт, очевидно дипломатическите им отношения са "нормални", според УЕФА, както и от двете страни не е подадена молба да не бъдат поставяни в една група.

Единствено между двете футболни федерации е имало договорка да не се допускат гостуващи фенове на мачовете им. Тук е грешката на УЕФА като организатор – как може да се сметнат отношенията на Сърбия и Албания като "нормални"?! Липсата на информираност от страна на европейската централа е първоизточникът на проблема, но е ясно, че вината няма да бъде поета от нея.

След като през 2008 година Армения и Азербайджан бяха в една и съща квалификационна група и не успяха да намерят достатъчно подходящ неутрален терен за двубоите си, им бяха присъдени по нула точки за двата неизиграни мача. Оттогава двете страни не се поставят в една група, като новият член на УЕФА Гибралтар е предпазен от среща с Испания по настояване на испанците. От този квалификационен цикъл пък Русия и Украйна също предварително бяха разделени, за да се избегне конфликт, като Русия не може да се падне в една група и с Грузия поради същите превантивни мерки.

Не ни се иска дори да допуснем, че действията на федерацията имат за цел да представят Сърбия като рискова държава страна, която не бива да посреща гости от чужбина поради обстоятелството, че не е способна да осигури безопасността им. Не ни се иска някой да си помисли, че е победител в провален мач.

Вариантите пред УЕФА са: да насрочи преиграване на мача от 41-вата минута при резултат 0:0 на същия стадион или на неутрален терен, което е малко вероятно. На домакина може да бъде присъдена служебна загуба заради провала в организацията на събитието, на двата отбора могат да бъдат начислени по 0 точки, защото и албанците изиграха роля в незавършения мач, тъй като отказаха да излязат отново на терена и да доиграят срещата.