Каквото и да е българското училище – то подготвя бъдещето 17.09 | 18:07

Когато септември преполови започват "радените вълнения" около новата учебна година.

Дните стават все по-къси и хладни, но нова радост замества слънчевото лято – училището. Училището, уважаеми читатели, е призвано да съхранява традициите и духовността.

Още от мрачните години на робството – училището е крепител на народните надежди, то е еманация на стремежа на българите към просвещение, към това да бъдат "равни на другите европейски народи".

Училището, без съмнение, укрепва и чувството за общност. Неслучайно българите са отделяли от залъка си, за да съградят храм – за душата, или за знанията.

Пример в това отношение в Панагюрище. В този град, чието име е свързано и с българското образование, и българската свобода с труда на бедни и богати е построена третата гимназия в България.

И когато тя изгаря до основи в пожарищата на април – хората отново се събират и я възстановяват. Днес това училище гордо носи името на своя патрон Нешо Бончев.

Така са се изграждали училища. Не сега. Навремето.

"Даскале, месо ти го давам, кокали ми го върни: човек да го направиш", така са се обръщали родителите към учителите на децата си (Иван Вазов - "Даскалите"). "И даскалът, често много добър човек..., в пълно съзнание, че върши благо дело, зверствуваше над беззащитната си жертва, за да изкара из нея добър човеек...".

През годините отношението към училището се променя – с идването на режима започва масовото промиване на мозъци, от телевизора, в учебниците масовото се зубрят идеологеми.

Още в тези най-ранни години образованието пада в жертва на политиката, от която и до днес не може да избяга.

Е, да – имаше грамотни хора, но едва ли те имаха свобода да говорят свободно. Този белег на управлението се прехвърля и върху училището и върху културата. 

А каква е ситуацията днес – дали сега ще смее учителят да НЕ напише съкровената "тройка"? Как ще посмее при тези делегирани бюджети, нали един да не завърши се губи разходен стандарт.

Пък и разни майки постоянно обхождат училищата да искат бележки за надбавките – иначе край, спират децата от училище. Пари за учителски заплати – НЯМА! Дали се откриват нови училища – няколко и се броят на пръстите на невнимателен дърводелец. Закрити училища – над 1900, при това само за 20 години.

А може би трябва да погледнем назад, към едва роденото българско училище, когато мишките не гонят книжките, а даскалите изкарват от децата добри хора.

За допълнителна информация и справка – моля, вижте мемоарния разказ "Даскалите" на Иван Вазов. Защото и сега, както тогава – каквото и да е българското училище – то подготвя бъдещето.

*В статията са използвани снимки от Държавна агенция "Архив".