Размисли на един бивш учител в първия учебен ден 15.09 | 14:39

Денят 15 септември (тази година откриването на първия учебен ден е на 17-ти) продължава да предизвиква у мен емоции. Точната дума е "продължава", тъй като повече от 4 години не работя като учител. Избрах да напусна системата напълно доброволно и след дълъг и драматичен размисъл. И след като бях прекарала над 8 години пред черната дъска. Като млад учител.

Повод за този текст стана обявената Национална програма за набиране на млади учители в системата на българското образование, по която работят в МОНМ и Съюзът на работодателите в системата на образованието (сиреч на директорите). Тази информация събуди в мен спомена за избора ми и мотивите ми да не бъда повече учител.

И предварително декларирам – не става въпрос за пари. Темата за заплата на учителите е до такава степен експлоатирана, че всяка реплика е вече излишна. Мога само да посоча: Когато напуснах системата през 2008 година (след голямата учителска стачка) заплата ми беше 435 лв. – ако сега отново стана преподавател, възнаграждението ми ще бъде 475 лв. За парите – точка.

Да се формира такава програма е наложително, тъй като ще настъпи колапс в системата при масовото пенсиониране, което предстои, а и както се установява – една от причините за деформации в поведението и възпитанието на децата е липсата на млади преподаватели в училищата.

Това е мнението както на представители на министерството, така и на синдикатите в системата. Процентът на младите учители до 25 г. в учебните заведения у нас е 0,1%. Само 3,27 на сто от общо учителите у нас са до 29-годишна възраст. Над 55-годишни са 35% от учителите в страната.

Цифрите говорят сами. Затова и всеки може да стигне до прогнозите на председателя на Съюза на работодателите Шейнин – че когато възрастните преподаватели се пенсионират, в образователната ни система ще настъпи срив.

Не мога да преценя дали това ще бъде "срив", тъй като отдавна образованието и образователната система се спускат по нанадолнището. Така при едно постепенно и постъпателно падане срив не може да се получи.

С интерес прочетох и за мерките, които на този етап се обсъждат и предвиждат. Затова и ще коментирам накратко всяка една поотделно.

Националната програма предвижда във всяко училище определен процент от общия числен състав да бъде обявен за назначаване на младши учители без трудов стаж.

Обявяването на свободни места за млади учители не означава, че те ще бъдат запълнени от такива. Първо, защото може млади хора изобщо да не кандидатстват, и второ, защото и в момента точно в сферата на образованието с пълна сила действа принципът на шуробаджанащината. И в момента конкурси се обявяват фиктивно и се назначават познати, близки, вече работили в училището или спуснати отгоре парашутисти.

Планира се да бъдат подписани споразумения с университетите, като висшите училища се задължават ежегодно да предоставят информация на средните учебни заведения за броя на завършващите студенти по съответни направления и региони.

Тази информация я има и в момента, но между броя на издадените дипломи и професионалната реализация след това няма голяма приемственост. И въпреки че специализацията по педагогика е задължителна за някои специалности, не може да има задължение след това, тази професия да се упражнява. Това че университетите ще водят статистика не е действена мярка за привличане на млади учители, а поредната бумащина.

Още от студентската скамейка младите хора ще провеждат платени практики в местните училища.

Платена практика не може да има, тъй като това е част от учебен процес, който е в хорариума от задължителни часове за признаване на стажа и съответния учебен предмет. Дори и да се измисли начин за заобикаляне на този параграф, то заплащането ще е ниско и само допълнително ще отблъсне младите хора.

На педагозите, които ще обгрижват студентите и ще ги въвеждат в учителската професия, също ще бъде заплащано.

Това и в момента се прави, като т.нар. базови учители получават допълнително възнаграждение към заплатата си.

Допълнително финансиране се предвижда и за университетските преподаватели, които отговарят за студентите и осигуряват съдействие по време на стажовете им.

Университетските преподаватели по методика получават заплата според хорариума часове, които са залегнали в трудовия им договор и в спецификацията на възнагражденията на съответните университети, които са автономни според закона.

Възнаграждението на младия учител да бъде обвързано с резултата от работата му и половината от заплатата му да се осигурява от държавата.

Това предложение противоречи на политиката за децентрализация на финансирането в образователната система, която продължава да се провежда и в момента. От друга страна поставя в неравностойно положение младите учители спрямо по-възрастните, дори и те да не са в предпенсионна възраст.

В нито едно от тези предложения аз не видях своя шанс да се върна като преподавател в училище. Напротив, тези предложения само затвърждават убедеността ми, че напускането ми през 2008 година е било в личен план правилният и разумният избор.

А мотивите ми да напусна бяха и продължават да са:

- Огромното количество административна работа, която учителят върши в извънработно време и която е механична и с нищо несвързана със специалността му. (Бях научила наизуст адресите и ЕГН-та на моите ученици от преписване на ръка от документ на документ.)

- Зависимостта на учителя от фактори, които нямат нищо общо с неговия професионализъм. На практика директорът и инспекторите разполагат с властта да бъдат напълно субективни при оценката за работата му, като масово се налагат наказания за административни пропуски (например, грешка в документацията).

- Експертите на по-високо равнище на практика не разбират и не познават работата на учителя, те или никога не са влизали в класна стая или са я напуснали преди много години.

- Постоянно променящите се (понякога и три дни преди началото на учебната година) програми и правила, отново написани и формирани от служители, които хал-хабер си нямат от учебен процес с тийнейджъри през 21 век.

- Едновременно с постоянните промени в програмите и учебното съдържание, които се спускат "отгоре", на учителя няма почти никаква свобода и възможност за разнообразяване на учебния час и творчество. Ако кривне от пътя, може да бъде и санкциониран. Не може и дума да става за усъвършенстване по време на дългогодишния професионален път.

- Почти пълната незаинтересованост на родителите и обществото от това, което се случва със следващото поколение, с техните деца.

- Застаряващата, амортизирана и отегчена среда – визирам голяма част от колегите си, които нямат желание за пълноценна работа, защото вече са уморени. Уморени до смърт и просто искат да добутат до пенсия.

Нито едно от предложенията за Националната стратегия не компенсира, нито противостои на моите лични мотиви за напусна училище. Нито едно от тези предложения не може да ме привлече и да ме върне в класната стая. Дори и заплата на младия учител да се увеличи двойно и тройно.

Това, което може да привлече и задържи млади хора в системата нито са пари, нито са козметични поправки ала "доктор Енчев". Това, което е необходимо на училището, на образованието, не толкова за учителите, а преди всичко за учениците – това е реформа: цялостна и дълбока, същностна реформа.

"Основните причини да не идват млади хора в училищата са заплащането, липсата на информация и страх от работа с деца", казва Шейнин.

И ако приемем, че ниските заплати са действително сериозна причина, то другите две са абсолютно несъстоятелни. Информация има, достатъчно, но тя отблъсква можещите и професионалистите. А за страх от работа с деца – това не е и не може да бъде мотив за един учител.

По-горе употребих думата "шанс" (шанс да бъда привлечена отново), защото ако имам призвание и талант за нещо, то това е да бъда учител. И не само защото съм била млада, моите 8 години в училище остават най-пълните, най-удовлетворителните и жизнени години от живота ми.

Защото обичах учениците си, умеех да ги увлека и ангажирам. И защото ги научих на нещо.

И защото аз научих много неща от тях, моите ученици – както от прилежните отличници, така и от хашлаците и калпазаните, които събирах от кафетата и градинките. За което съм им благодарна и до днес.

Ученето е в цялата класна стая, няма значение дали си седнал на чина или се прав пред черната дъска.

Дали обаче някога МОНМ ще влезе в класната стая?