СЪРФИСТИ 24.10 | 13:27

Не очаквах точно тази тема да бъде преекспонирана така, че да накара доста хора да си обърнат гърба. Но в края на краищата пресищането води до това. Мигранти, бежанци...каквото и определение да бъде дадено на един процес като този, някой непрекъснато ни говори за него, анализира, критикува, изисква, прогнозира, предсказва...Няма нищо лошо един сериозен проблем да бъде дискутиран горещо – нали дискусиите, особено с етикет "демократични”, водят до решение.  Но като си споделих с доста хора мислите около това преселение на народите, видях и доста смръщени лица: Стига толкова!  

Но защо стига? Защото, казват ми, всеки си потърси изгодата чрез тръбенето. Едни се изявяват като хуманисти, други ни внушават великодушие – търсят причините в свободата да избираш къде да живееш. И нямали сме право да ограничаваме тази свобода. И не сме човечни, щом не искаме да слушаме бюлетина за онова, което се случва. 

Не, човечни сме. Боли ни за издавените деца и жени, мъже и старци, боли ни, че хората напускат домовете си...Но ако някъде има война и е нормално да се избяга от нея, нормално ли е с този поток да тръгнат и онези, които не са заплашени от кръвопролитието й, просто искат по- добър живот. И много хора се питат: а как бедните хора плащат, за да ги превозят, да ги натъпчат като сардели в камиони и параходи, и лодки...И се превърна тази ситуация в изгоден бизнес. Някой има интерес – плаща. Друг има интерес – приема да му плащат. Важното е да си изкусен сърфист, да издебнеш надигането на вълната и да се впуснеш в инерцията й.

Пресищането с една тема е твърде опасно. То сваля ореоли, то притъпява социална чувствителност. Навремето Соня Бакиш ми даде  текст на Стефан Продев за Ленин – за това, че бюстът му е навсякъде, че се преекспонира една личност и от това следват само загуби – достойнството на личността се обезценява, обществото се уморява от това преекспониране, идеята се обезценява.

И ние, българите, се уморихме. Уморихме се да гледаме как видни наши обществени фигури се местят от място на място, където има някакъв проблем – дали за да го решат – или да ги видят? Още преди време, когато нишката на проблема беше тъничка, Кристалина Георгиева се появи в околностите на София, в един такъв временен пристан. Поогледала се, казала, че трябва да потърпят настанените там – и си тръгнала.  Уважавам желанието всичко да се види отблизо, но този галоп на нашите видни фигури, който не води до практични и важни решения, не ми допада.

Взех да се замислям дали пък не е време да въведем задължителни сеанси за нашите видни фигури – посещения при авторитетни ясновидци. Така отрано ще знаят проблема, може да си ушият нова рокля или нов костюм, когато се срещат с него – или пък ще имат повечко време да мислят, докато този проблем пристигне...Навремето близка на Ванга ми разказваше, че тя виждала камили да се разхождат у нас. Звучеше малко невероятно, но ...преди година-две видях  камили зад някаква ограда  по пътя към Банкя. Сега остава да се случи и другото – много пясък да покрие плодородната ни земя.

Иначе пясъкът ни е покрил. Покрил е нашите проблеми, българските. Тук-там се чува за избори. Тук-там за нещо друго. Сипят се съвети от сърфистите – какво да се случи, как да се случи. Как  да се поощри всеки, който иска да живее по-добре – та затова – добре дошъл и в България. А ние къде отиваме? Не е редно да ни въртят пръст и да ни упрекват в липса на човеколюбие. Просто искаме да защитим скромните си домове. Скромните си доходи. Да ни забележат, нас и нашите проблеми, преди да се опитват да поддакват на този или онзи за това или онова.

Така стана тя. Чужди сили ще ни пазят, чужди интереси ще защитаваме, пък ще си сърбаме нашенската попара. Дали да има референдум? Ами ако наистина народът поиска да си каже мнението, парламентът отсега да опразни заседателната зала. Защото народът и онези, които вземат решенията, вървят по различни пътища. Народът няма пари за сърф. Не се издига високо. Той гледа нещата отдолу. Добре вижда – вижда и това, че онези горе си правят удоволствието да се пързалят по вълната и да се наслаждават на риска.    

Работата е там, че те все оцеляват, а мъничкият човек – не.

Така стои проблемът и с миграцията. Тя ще стъпче мъничкия човек и през тялото му ще мине оттатък българската граница – защото – за какво й е България? Но ние оставаме тук. С невидимите си, не, с пренебрегнатите си проблеми. Защото "отвън” не питат за нас.