Санстефанският мит 03.03 | 16:58

"Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби!"

                              Васил Левски

Поначало историческата памет и националната самоличност на всеки народ би трябвало да се опира единствено на фактите, но твърде често миналото се преплита с най-различни митове и легенди. Обикновено тези митове се дължат на стремеж към самоизтъкване, на романтизъм, а нерядко и на отрицателни емоции към съседни и по-далечни народи и държави. Единствено при българите обаче митовете като че ли са по-скоро израз не на национална гордост, а на някакъв ирационален нагон към самоунищожение. Един от най-убийствените примери в тази насока са несъмнено наукообразните легенди около Санстефанския договор.   

Той е сключен на 3 март 1878 г. и е предварителен (прелиминарен) договор, който самата победителка Русия е обявила, че ще бъде преразгледан, т.е. е съвсем очевидно, че той не е окончателен и както е известно този договор трае до лятото на 1878 г., когато се сключва окончателният Берлински договор.

А целта на честването на националния празник е да се отбележи подобаващо знаково събитие и повратна историческа дата, която най-пълно отразява съществени за националната ни идентичност и националното ни самочувствие ценности, достойнства, общобългарски усилия, борби и постижения.

В този смисъл какво е непреходното, исторически великото значение на случилото се на 3 март 1878 г.? Както вече беше изтъкнато, Санстефанският договор е предварителен, окончателен е Берлинският договор. Фактологично неиздържана е тезата, че със Санстефанския договор е приключила Руско-турската война от 1877-1878 г. и той именно е донесъл освобождението на българите.

Всъщност военните действия прикпючват с Одринското примирие, подписано на 31 януари 1878 г. Този неоснователно подценяван исторически документ е с важно значение за изхода от войната, при това той по-плътно се доближава до общите препоръки на великите сили, отправени към Османската империя на Цариградската конференция в края на 1876 г. В текста на примирието категорично се заявява, че "България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османска армия там повече не ще се намира".

Следователно според постановленията на Одринското примирие българската държава ще се възстанови в духа на общите европейски решения от декември 1876 г., взети на Цариградската конференция, но с немаловажната разлика (в полза на българското национално единство), че проектираните през 1876 г. два автономни български вилаета през януари 1878 г. са събрани в едно автономно княжество, еднакво по територията си с диоцеза на Българската екзархия.

Друг аргумент, обезсмислящ недоказаната значимост на Трети март като знаков ден на българското освобождение, е обстоятелството, че Санстефанският договор е едно временно руско-турско споразумение, в това събитие няма никакво конкретно българско участие. Нещо повече, Българското княжество, начертано на картата в Сан Стефано от руските дипломати (начело с граф Н. Игнатиев), се различава по границите си и по включените в него български територии както от екзархийския диоцез, така и от повтарящите го международни споразумения - Цариградската конференция и Одринското примирие. Именно според Санстефанския договор Русия отстъпва на Румъния и Сърбия съответно Северна Добруджа и Нишко (признати за неразделна част от българските територии и със султанския екзархийски ферман от 1870 г., и от великите сили в Цариград през 1876 г.).

По всичко личи, че Русия и по-конкретно граф Игнатиев нямат сериозни намерения да допуснат образуването на българско правителство, но за сметка на това са намислили да отстранят всякакви ограничения за окупацията на България. Това се вижда най-добре в чл. 25 на Санстефанския договор, според който "пълното опразване на руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н.в. руския император и н.в. султана". Руската окупация се определя да бъде "приблизително две години".        

В пълен разрез с идиличната картина, оставена ни от Иван Вазов за дечицата, които посрещали "братушките" с "крушки", руснаците се държат в България именно като в завоювана и окупирана територия. Те са твърде раздразнителни и към липсата на желание сред българите да им подаряват стоки и храни без пари. Произволът на руснаците е толкова страшен, че един руски дипломат свидетелства, че българското население "по това време предпочиташе турското владичество пред могъщественото покровителство на Царя Освободител". Първият български екзарх Антим I пък споделя пред един руснак: "Вие, русите, ни избавихте от турците, благодарим ви за това; но кой ще ни спаси сега от вас, русите?", четем в "Строителите на съвременна България" от Симеон Радев.      

В действителност тъкмо Берлинският договор, подписан на 13 юли 1878 г., дава международна гаранция за българската държавност и спасява българите от пряка руска власт, но същевременно утвърждава разпокъсването на страната на 5 части в съответствие с британско-руското споразумение, сключено в навечерието на Берлинския конгрес. За разлика от Санстефанския договор, обаче, Берлинският договор намалява времетраенето на руската окупация от "приблизително две години" на 9 месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на 9-месечния период. Нещо повече, Берлинският договор налага още от самото начало международен контрол върху руската окупационна администрация.

И след всички тези факти Санстефанският договор се чества като национален празник на България, а Берлинският договор е смятан повсеместно за "черен" за България...               

Изключително показателен за принизеното ни национално самочувствие, за неоправданото ни самоподценяване е историографският факт, че вече 134 години руската окупация в България от 1878-1879 г. се обозначава снизходително и неточно като "временно руско управление". Началото на тази военна окупация юридически поставя именно Санстефанският договор. Как изобщо е възможно денят на подписването на този тъкмо договор българите да приемат за най-ярък знак на освобождението си от петвековно чуждо иго?

Тържественото честване на този ден, внушенията, че Санстефанският договор и българският национален идеал са едно и също нещо, означава освен всичко вече изтъкнато, че ние днес официално и "всенародно" почитаме деня, в който се установява чужда военна окупация в България. Надали има друг народ освен българите, който да нарича "освободители" собствените си завоеватели. Надали има други, които да наричат опитът за замяна на едно чуждо владичество (турското) с друго (руското) "освобождение". 

Ето едни особено показателни думи от Захарий Стоянов: "Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и пр., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския…", четем из предисловието към брошурата на Георги С. Раковски "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите". 

Разбира се, с горните съображения не се опитвам ни най-малко да подценявам героизма и заслугите на руските воини. Просто има твърде много основания да се съмняваме в знаковия характер на Трети март за България.