Стига вече подобия на преход! 04.03 | 14:15

Денят след националния празник 3 март България се събужда за новата седмица с две трагични новини – двама млади българи са починали тази сутрин след престоя си в болница.

Пламен Горанов, който се самозапали пред общината във Варна в знак на протест срещу политиката на кмета Кирил Йорданов, е починал вчера вечерта във Военноморската болница.

36-годишният мъж беше с 80% изгаряния по тялото. Въпреки усилията на лекарите и мащабната кръводарителска кампания, в която се включиха много граждани от цялата страна, той е загубил битката.

Вчера следобед от този свят си отиде и Даниела Апостолова. За нейния живот лекарите в "Пирогов" се бориха 20 дни. Даниела заедно със свои приятели беше пила течност за чистачки, мислейки си, че пият алкохол.

Двете трагични развръзки ще кажете, че нямат много общо.

В първия случай се касае за избран съзнателно метод за протест срещу съществуващата в България и в частност във Варна политическа и икономическа система.

Вторият случай представлява изключително нелеп младежки битов инцидент.

Общото обаче между двата случая е не само в безвремие загубения млад живот на 36-годишен мъж и 18-годишно момиче. Общото не е и само в символичната дата – 3-ти март.

Общото е в това, че двата инцидента експлицират предела на нищетата, в която българското общество се намира в момента – след 23 години изграждане на демокрацията, всъщност се оказваме в началото на прехода.

Ако Пламен е взел решение да се запали пред общината във Варна, като отчаян протест срещу статуквото, защото друг вариант на противопоставяне и влагане в смисъла не е открил, то постъпката на Даниела и компанията й е също израз на липсата на смисъл и перспектива.

Защото да избереш една от най-мъчителните и болезнени смърти – чрез огън – е липса на перспектива.

Защото да се изпият три литра течност за чистачки с мисълта, че се пие ракия, тъй като целта тази вечер е да се напиеш, също е липса на перспектива.

А не са само Пламен и Даниела. Преди тях прогърмяха изстрелите в софийския квартал "Гоце Делчев" и в пловдивския "Кючук Париж”.

В продължение на 20 години политическа ни класа се гордееше, преповтаряйки думите на президента Жельо Желев, че българският преход е безкръвен.

Ами, вече не е такъв.

И по-точно преходът никога не е бил такъв, тъй като метафората за изтичането на мозъци от България в емиграция прикрива по-трагичното – изтичането, бягството на живота от България.

Преглъщайки мъката от горните констатации, можем да зададем въпрос: Дали преходът вече може да започне и у нас?