„Хамлет“ – спектакълът на сетивата 26.11 | 15:09

Дълго мислих за "Хамлет" след "Хамлет". И май точно от това трябва да започна. Почти месец и купища писания след премиерата на най-коментираната постановка на сезона, се добирам до едно странично място на втори балкон. Там по-добре не сядайте. Малко сред вдигането на завесата и няколко успешни опита за по-перспективно преместване на сцената започва да вали, като капките зловещо се изливат в реката, която по-късно ще поеме в обятията си една от най-великите трагични героини в историята на изкуството.

Още от първия миг сетивата ми са приковани, като една невидима сила не ги пуска до самия край на спектакъла 3 часа и 40 минути по-късно. Онова, което веднага привлича вниманието ми, е не онова, което казва Леонид Йовчев на своята милитаризирана актьорска трупа, а начинът, по който изглежда и онова, което прави. И тази тенденция се запазва през цялото време.

Много противоречиви коментари се изказаха за подготвяния цели 14 години от Явор Гърдев спектакъл, като те варираха от еуфорични хвалебствия до студена критика. Реших умишлено да се запазя от запознанство с всички тях, за да си създам свое обективно мнение, а то се оформи около усещането, че "Хамлет" е един грандиозен спектакъл на сетивата – ни повече, ни по-малко. Не ме разбирайте погрешно – не че драматургичната му линия куца – напротив, но не тя е водеща тук. Просто онова, за което човек мисли за "Хамлет" след "Хамлет", е онова, което е видял и в което се е потопил.

Както казах, визуалната грандиозност се усеща още от самото начало – тъмната, нагнетена меланхолия струи от всякъде - от проливащия се дъжд, през агресивно червените мебели на тронната зала. Всички до един, главните герои са облечени в едни постапокалиптични пънк одежди, които ги изкарват от епохата на тяхната историческа конкретност. Кубинките на краката на Хамлет (Йовчев) и на Клавдий (Мариус Куркински) сякаш показват, че проблемите на клетия датски принц, са нещо общовалидно за човечеството като цяло и не се ограничават в конкретно време или хартиено произведение.  

Както казва самият Гърдев, Хамлет е персонаж, който съвсем добре усеща безсмислената предопределеност на своята проблемна ситуация, но въпреки всичко, като всеки интелигентен човек, се опитва да въдвори ред в хаотичния, разпадащ се свят.

И като става въпрос за свят, светът, който построява режисьорът, е повече от впечатлителен. Дворецът прилича повече на военна база, а пространството на сцената е разтеглено посредством една метална пътека, която разсича публиката и стига чак до самото дъно на залата. Пътеката всъщност е доста ключова – тя представлява връзката между материалния свят и отвъдното, между дворцовото пространство и останалия свят, между трагедията и спасението. Именно по нея преминава духът на убития крал – бащата на Хамлет, който е представен от андрогенно момче – може би символ на невинността, а може би просто визуална провокация.

Да, визуални провокации определено не липсват – като се започне от разголените по фетишистки крака на Офелия (Весела Бабинова), представена по-скоро като някоя объркана Лолита, през щедро изложените гениталии на Йовчев, който страстно се кълчи под звуците на Адел и Florence and the Machine. (Всъщност, поне за мен, това бе може би единственото излишно нещо, което послужи по-скоро като угощение на жълтите медии, отколкото да метафоризира невинните любовни отношения между двамата млади влюбени).

Не обаче любовта е водещ елемент в спектакъла – тя е просто неизбежната жертва на един жесток акт на братоубийство. Толкова жесток, че самият извършител се пречупва, виждайки деянието си нагледно. Става въпрос за сцената, в която нашият Хамлет дава инструкции на своите актьори, които да изиграят пиеса в пиесата, изобличаваща Клавдий и укоряваща нечестивата му нова съпруга, която дори не бе изчакала кръвта на мъртвия си съпруг да изстине, преди да се венчае за неговия брат.

Това определено е един от най-силните моменти в спектакъла. Актьорите се появяват възкачени на метални конструкции, облечени в готически, стиймпънк одежди, те крещят своите реплики, а пред тях кралят метафорично влачи вана, пълна с кръв, в която пада и мъчително  започва да се въргаля. Всичко това хванато и в перспективата на камера, чиято проекция се излъчва на фона на фантастичната, наситена на драматизъм и ужас сцена.

Лудостта също е един от главните мотиви на Шекспировата трагедия, която също е представена визуално – Хамлет избира доброволно лудостта, необходима му, за да получи своето възмездие – той я представя по два начина: словесно – чрез наситени с безумни реплики монолози, и чрез действията си – през цялото време Леонид скача, пада, въргаля се по сцената, жестикулира агресивно, сваля панталоните си, разхожда се по гащи и танцува. В трактовката на Гърдев Хамлет определено е активна фигура – той е персонаж на действието, а не меланхоличен, тъжен образ, който по-скоро разсъждава "Да бъдеш или не", отколкото действително да бъде. Всъщност, прословутата реплика така и няма да чуете. В превода на проф. Александър Шурбанов тя е възприета като "Да бъдем или не – това се пита", като идеята е, че Хамлет, това сме всички ние.

Но Хамлет не е единствения инструмент на безумието – неговата истинска жертва, то това е Офелия. За да пресъздаде своето помрачено състояние на ума, актрисата ползва най-вече материални предмети – булото, с което окичва главата на кралица Гертруда (Светлана Янчева), и металната посуда, която раздава на околните, вместо цветя. Всъщност, вторият доста силен момент в пиесата е именно самоубийството на Офелия, която предава тялото си, облечено в булчинска рокля на реката, пееща въздействащата песен "Riverside” на датската певица Agnes Obel.

От този момент нататък, трагичните събития започват да се редят едно след друго с бясна скорост пред публиката на Народния театър, докато не се стига до емблематичната сцена с гробарите и черепите.

Как приключва тя и какъв е краят на този визуален шедьовър, дълъг 3 часа и 40 минути, най-добре да видите и чуете сами. Бих могла да ви уверя само в едно – след като видите "Хамлет" ще мислите дълго за "Хамлет".

 ...

"Хамлет" от Уилям Шекспир

спектакъл на Явор Гърдев

Сценография и костюм:и Даниела Олег Ляхова и Никола Тороманов

Музика :Калин Николов

Участват: Леонид Йовчев, Мариус Куркински, Светлана Янчева, Валентин Ганев, Константин Станчев, Христо Петков, Ованес Торосян, Павлин Петрунов, Весела Бабинова, Иван Юруков, Александър Узунов, Йосиф Шамли, Сава Драгунчев, Виктор Танев, Даниел Пеев, Зафир Раджаб, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Пламен Пеев, Теодор Елмазов, Гергана Арнаудова, Петко Венелинов, Емил Марков, Калин Яворов, Виолета Витанова, Станислав Генадиев, Кире Гьоревски