Ангелина Абаджиева: Цигулката е много капризна! 31.03 | 12:12

На 1 април от 19 ч. в зала "България" Софийската филхармония ще представи една разходка в света на безсмъртни литературни истории, претворени в музика, с помощта на  Лиз Берто (виола) и Ангелина Абаджиева (цигулка). Концертът е част от цикъла "Сцени и маски" на Софийска филхармония, който ще представи на своята публика музика, писана за театрални постановки по класически произведения, или такава, вдъхновена от литературни шедьоври.

Музикалното събитие е и поводът за разговора ни с нашата известна цигуларка Ангелина Абаджиева.

Ангелина Абаджиева е  ученичка на проф. Боян Лечев. Още като студентка става носител на наградата "Паганини”. Следват специализация в Германия, концертмайстор на оркестъра в Майнц, концертмайстор на оркестъра на Метропол театър, концертмайстор на оркестъра на Кьолнското радио. Редица нейни записи остават в Златния фонд на Българското радио и телевизия. Прави записи в България с оркестъра на БНР – концерт за цигулка и оркестър № 1 на Панчо Владигеров – изключително труден, който тя изпълнява виртуозно. А през 2006 г. е поканена заедно с други ученици на проф. Боян Лечев на честване на 80-годишнината му посмъртно и зала България избухва в бурни аплаузи и овации за нейното уникално изпълнение на Концерт № 1 за цигулка и оркестър на Паганини. От десет години Ангелина Абаджиева живее и работи в Германия. 

Плаче ли цигулката? И кога?

За мен цигулката е най­-изразителният инструмент, създаден от човека, и вече близо триста години, този инструмент буди в нас възхищение. Гениалните италиански майстори достигат съвършенството чрез цигулката, която се доближава най­-много до човешкия глас. Тялото й наподобява душата, а четирите струни – четирите вида темперамент. Ето защо цигулката може да плаче, да страда, да се смее и по всякакъв начин да въздейства на публиката. Не случайно е определена като "царицата на инструментите". Като такава, съответно тя е и много капризна. За да заплаче, й е нужен творец, който да притежава три много важни качества – перфектна техника, голямо сърце и изключителна обич към музиката. Предполагам, че знаете колко сложен процес е създаването на такъв изпълнител. Ако не притежава дори едно от тези качества, цигулката започва да си отмъщава.

Какво да очакваме на 1 април? Моля, разкажете какво ще изпълните.

На 1­-и април, заедно с младата и талантлива виолистка Лиз Берто, ще изпълним двоен концерт на Макс Брух. Разбира се, това ще се случи и в компанията на колегите от Софийска Филхармония, под диригентството на Максим Ешкенази. Изключително много се вълнувам, тъй като това ще е първия път в който ще изпълня тази творба, и то пред Софийска публика, с която за последен път се срещнах преди повече от десет години.

Верди, Моцарт, Шостакович, Паганини... Имате ли любими композитори и техни произведения? Кои?

Нямам фаворити. За мен музиката на всеки един композитор е много силна и действа по специфичен начин. За да не ви разочаровам, мога да споделя с вас най­любимото си цигулково произведение. Това е "Поемата" на Шаусон (Shausson).

Живеете в Германия. Има ли разлика между българската публика и и публиката в чужбина? В коя държава се чувствате по­добре на сцената?

Аз живея в Германия от много години. В началото започнах работа като концертмайстор в таетъра на град Майнц, след това в театър "Метропол" в Берлин. От 17 години насам работя в радиото на Кьолн. С немската публика се срещам често, почти всяка седмица, но както споменах, с българската, за голямо съжаление, се срещам много рядко. Въпреки това, мога да кажа, че публиката навсякъде е страхотна. Всеки изпълнител има една задача и тя е да й грабне вниманието и да го задържи от първата до последната минута. Специално аз, се чувствам добре пред публиката, когато съм в най­добрата си форма и разбира се, когато съм приготвила хубава програма. И все пак, ако трябва да бъда напълно искрена, в България ми е малко по­-трудно, тъй като не познавам добре вкуса на българската публика.

Обедня ли духовно българинът? Защо, според Вас, и какво е истинското богатство в този смисъл?

Духовното обедняване е не само в България, а в почти целия свят. Смея да твърдя, че ние живеем във време, в което парите се ценят повече от книгите, например. Ще дам за пример Германия. Както знаете, това е богата държава, но въпреки това постояно се закриват оркестри и дори театри. За жалост това не е най- страшното. Страшното е, че няма млада публика. Както в Германия, така и в България, младежите се възпитават в грешна посока и това няма как да доведе до нищо хубаво. Единственото, което можем да направим е да вземем пример от азиатските страни, където се забелязва голямо културно развитие. Отново ще дам пример, но този път с Южна Корея. Имам информация, че там всяко дете е здължено да изучава някакъв инструмент, а в случай, че детето и семейството му са неспособни на такава покупка, държавата покрива разходите свързани с инструмента. Можете да си направите изводи сами.