Владислав Христов: Пазете поезията! 12.04 | 18:30

Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Има издадени четири книги "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012, номинирана за наградата "Иван Николов"), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014). Носител е на отличия в националните конкурси: за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), за хайку на свободна тема (2010), Добромир Тонев (2015), Славейкова награда (2015) и международния конкурс за хайку - Cherry Blossom (2011). Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на The Haiku Foundation. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация Frogpond, Световният хайку клуб World Haiku Review и мн. др. Текстовете му са превеждани на 16 езика. Организатор е на множество инициативи, свързани с популяризирането на хайку в България.

На 9 април у в столицата започна конкурсът  "Моето хайку за София”, с което Столична библиотека стартира проекта "Международен хайку форум София”. Той е съфинансиран от Столична програма "Култура" на Столична община за 2016 г., Програма 4: "Литература, издателска дейност, оперативна критика, културна периодика и превод".

Девет наши автори на хайку са включени в световната антология The Living Haiku Anthology, а ти си един от тях. Освен това заедно с още две български поетеси влизате в университетските учебници в Япония по хайку. Как те избраха?

Според мен активността на българските майстори на хайку и публикациите им в международни издания и антологии неминуемо води до тяхното забелязване. България трайно присъства на световната хайку карта. Това не е не е никак случайно, защото страната ни има вече традиции в този жанр. Нашите хайку са били забелязани от проф. Ричард Гилбърт от Университа Кумамото, Япония. Той се свърза лично с мен, Мая Любенова и Цецка Илиева по електронната поща, с молба да разрешим нашите хайку да влязат в учебника. Това е чест, която до сега не е оказвана на други български автори. Япония е родината на този жанр, да си чужденец и да бъдеш приет там е голямо признание. Разбира се, понеже е новина от сферата на изкуството, повечето медии не я отразиха. Такива новини не продават, не носят посещения и лайкове, те най-често са слагани от родните издания в графата "маловажни".  Вече стана нормално всичко, свързано с културата в тази държава, да се дискриминира. Да имаш култура се превърна в нещо архаично, извън времето си  - не се вписваш в общата картинка на меркантилното "живеене".  Докато се чудим накъде да поемем вече 26г., народът сам подмени ценностите. Сведе ги до трите кюфтета вечер, шопската салата, мечтата в събота да отидеш до мол-а, а за Великден - в Гърция. В такава среда, хората на духа се чувстват като Последните мохикани. Имаме право на своя провал като нация, а ние гребем от него с пълни шепи. Нека стигнем дъното и дано, стигайки го, започнем да се променяме към по-добро.

Участваш ли в конкурса "Моето хайку за София"? И дали конкурсът най-сетне е признание за тези, които пишат в този набиращ популярност в България жанр?

С годините участвам във все по-малко конкурси. В страната ни литературните конкурси често се манипулират и победителите изведнъж се оказват приближени до журито. Вярвам, че конкурсът за София ще бъде изключение в това отношение. Той е не само признание,  но ще бъде и предизвикателство за всички, пишещи хайку. Да, ще участвам в него не толкова заради хайку, а защото обичам града, в който живея. Той ми е дал културната среда, без която аз нямаше да постигна много от това, което съм постигнал. София може да е всякаква, но тя преди всичко е градът, който обитаваме, нужно е да я приемаме такава, каквато е, и ако нещо в нея не ни харесва, да търсим вината първо в нас. Свикнали сме да виним винаги някой друг, нещо странично, а ние да си оставаме уютно в сянка. Щом е така, нямаме право да мърморим, че това или онова не било наред. Като не е наред, запрятаме ръкави и действаме!

Защо пишеш хайку?

Пиша хайку, за да осъзнавам по-добре света, за да продължавам да се радвам на дребните-големи неща, на знаците, които често пропускаме да забележим. Започнах да пиша хайку преди 15 години уж на шега и в един момент разбах, че това е моя даденост, която приех и развих. В момента не пиша активно хайку, при мен то е като дишането, част е от моята същност, не е нещо с което да се доказвам, няма и пред кого. Просто се забавлявам, все пак хайку е игра на стихове. За съжаление много хора се вземат на сериозно в тази игра и най-често това са хора, които най-малко имат общо с хайку. Това е често срещано явление през последните години и в другите литературни жанрове. Литературата не е състезание, всеки бяга в своята пътека, и никой не може да те настигне, нито да избяга твоя път, защото той е само твой. В съвремения свят в който живеем, афиширането, че пишеш или че се занимаваш с някакво изкуство, се превърна по-скоро в социална поза, в начин да се етикираш. Жалко е това, но е все по-често срещано. Ниското ниво е поголовно, високите нива продължават да бъдат все така рядко достижими и дадени на малцина. Тези малцина със сигурност не членуват в клубове и сдружения, те са самостоятелни бойни единици.

Твои текстове са превеждани на много чужди езици... Как се постига това?

Постига се преди всичко с много труд и упоритост. Преводите не са ми били самоцел, но понеже поезията е интернационален код за общуване и покрай нея винаги се завързват много приятелства, обменът и преводите са част от тях. Тук е мястото да благодаря на всички мои преводачи, без тях един автор не може да прекрачи прага на родината си, те са негови съавтори, преводът е общо дело, обща мисия на пишещ и преводач. За съжаление държавата ни няма адекватен подход за подпомагане на преводите на българска литература и издаването на родни автори в чужбина. Те са принудени сами да се оправят най-вече чрез лични контакти с други писатели и издателства извън страната. Това е някакъв вид литературна просия, до която са доведени творците ни. Крайно време е да бъде създадена глобална програма, която да подпомага превода на български книги и доброто им презентиране в чужбина. Това, разбира се, може да стане с отделяне на средства от бюджета. Ако изобщо се отделят такива обаче, те обикновено са толкова малко, че потъват по време на дългия си път към културата. Светъл лъч в тази насока е създаденият Национален център за книгата към НДК, който подпомага преводи на български книги с проза. Дано скоро да бъде обърнато внимание и на поезията, все пак тя стои в основата на литературната пирамида. Поезията не носи печалба, чете се от малко хора, от още по-малко се разбира, но без нея цялата пирамида рухва. Пазете поезията!

Всяка пролет се чества празника на цъфналите японски вишни – Ханами, какво е за теб този празник? Би ли споделил едно твое хайку по темата?

Японската вишна, наречена – сакура, е един от символите на Япония. Цъфтежът й е свързан с промените на природата, а с това и с промените в хората.  Животът на самураите е бил сравняван с живота на вишневите цветове, който  трае  "не повече от три дни". Тази ефимерност на цъфтежа, ни кара да се радваме на живота, който се случва тук и сега, да не водим един отложен живот. Нищо освен настоящия момент не е сигурно. Вишните ни казват – днес цъфтим, утре ни няма и всеки, изпуснал това, си е за негова сметка. Прекрасно е, че във все повече български паркове виждам цъфтящи сакури. Това показва, че все пак усетът ни за красота не е безвъзвратно изгубен. Ето и едно мое хайку, посветено на японските вишни:

вишневи цветчета

ту ги срещне ту ги раздели

течението на реката

В много държави ДДС ставката върху книгите е значително по-ника от 20-те процента у нас. Смяташ ли, че изобщо трябва да има такъв налог върху книгите?

Ако проблемите опираха само до свръхвисокото ДДС върху книгите, щеше да е много по-лесно да ги разрешим. Да, липсата на налог би облекчило много издателствата. В случая обаче, генезисът на проблема е много по-дълбок и има нужда от по-кардинално лечение. В страната ни се води изначално грешна политика спрямо културата. Тя винаги е била финансовото изтърсаче в бюджета. Какво правите, уважаеми управляващи, защо системно унищожавате единствената сфера, която може да ни изведе от духовната кал в която тънем? Знам, че ви е по-добре народът да си стои в блатото и да е опростачен, но не забравяйте, това е бомба, която тиктака под вашия стол.

Какво мислиш за бежанската вълна, заливаща Европа? Трябва ли всички тези мигранти да бъдат приети в Европа?

Мисля, че още преди да съществува тази вълна, Европа години наред получаваше знаци, че това ще се случи, знаци за които си затваряше очите. В един момент всички сме в паника и "много изненадани”.  Несправянето със ситуацията и поредицата от нелепи решения, показаха, че Европа има спешна нужда от престуктуринане на мисленето и подхода си в новите реалности. Ние сме отдавна във война, атентатите не са спирали от 70-те години насам. Това е по-лошата война, тази на постоянния страх и на неизвестността. Терористите постигат целите си, те оперират точно с този страх. Какво правим ние, "цивилизованите” хора, в отговор на това? Поддаваме се на страха, разбира се. От друга страна, проблемът с мигрантите беше политически употребен за хибридни войни и от двете страни на барикадата. Вместо да се търсят трезви решения на това голямо за всички нас предизвикателство, се оформят лагери, водят се вътрешни войни. Докато Европа е разединена по въпроса с мигрантите, той няма да има цивилизовано разрешение.

Има ли ценностен разпад след промените у нас? На какво се дължи това?

Истината е, че преходът не се състоя, и че много малко неща в страната ни се промениха, не само като начин на мислене, но и като начин на действие. Политическият пейзаж за четвърт век се смени многократно, обаче щетите от това понесе българският народ. Грабителството е основна ценност. В момента сме повече територия, отколкото държава. Ако това беше целта на полититиците – чудесно се справиха! Сега да видим от тази територия как ще градим държава, гражданско общество и всичко останало. Казват, че всяка нация си заслужава съдбата. Склонен съм да се съглася.

Какво е необходимо, за да оцелеем като нация?

Първо е необходимо да не се уплашим от многото работа, която ни чака. Второ е нужно да спрем с живуркането на дребно и с конформизма. Когато политик ни удари шамар, да не обръщаме и другата буза. Да започнем да си подаваме ръка, вместо да си подлагаме крак. Това като начало не е никак малко...