Една любов, която лекува раните от миналото 29.11 | 16:09

Действието на новата книга на Ружа Лазарова - "Органът на мълчанието” се развива в Париж през 90-те години. Това е романтичен декор на необичайната любов, която пламва между оцелял от нацистиките лагери и жертва на комунизма лекар и два пъти по-млада от него жена.

Шокираща любов между 70-годишен мъж и 35-годиншната му любима, между психиатър и неговата пациентка – анорексичка. Истинска и дълбока любов, която бликва като жизнена необходимост и която ще излекува раните от миналото.

Романът дава нова перпектива за двата тоталитарни режима, нацизма и комунизма, като сравнява не толкова тяхната същност, колкото белезите, които оставят в човека.

Разказът изследва властта, паметта, желанието, все ключови думи, които съставят постепено своеобразен речник на оцеляването – на живота.

Ето и откъс от романа:

След известно време болестта се показа. Ракът на белите дробове, на маточната шийка или на панкреаса остава невидим. Отгатва се по страничните поражения, по касапските белези от операциите, по вторичните ефекти от процедурите, по слабеенето. Но липсва поглед върху самия рак, върху неговата същина: израждането на клетките и патологичното им размножаване. Ракът на кожата има тази специфична особеност – показва се.

Първите червени петна, които се появиха под мишницата и се разпространиха бавно по гърба, бяха обяснени от лекарите с лъчетерапията, последвала операцията. Един-два месеца по-късно, когато те се преобразуваха в аленочервени пъпки, диагнозата бе усъвършенствана: съобщиха ни, че това е зона.1 – Зона! Болестта на старците, какъв ужас! провикна се той. Междувременно минаха още два месеца и той съжали зоната, когато изследванията доказаха, че става въпрос за рак. В този момент външният вид на пъпките се беше изменил: червеното се бе разстлало в ореоли около твърди виолетови ядра.

Но тази нова форма беше пак временна, тя съдържаше в себе си – в онова наситено мораво, готово да разцъфне всеки момент – друга форма, която също бе преходна. Нищо не беше окончателно при рака, всичко бе в движение. Като живота, в известен смисъл. Бихме могли да опишем рака и като последователност от медицински прегледи, които отнемаха цял ден, понякога изискваха хоспитализиране, дори хирургическа намеса; приличаха на лекуване, а бяха само прегледи. Бихме могли да се опитаме да си представим чакането на резултатите през всичките тези месеци, да опишем широката емоционална палитра, през която преминаваше онкоболния: от сивото на страха до цветовете на оптимизма. Тревогата на близките му, която рикошираше в него. Ракът имаше свой собствен календар, в който денят, седмицата, месецът нямаха същата времева стойност, както в класическия.

Дните бяха по-дълги преди прегледите или получаването на резултатите. След резултатите дължината на едно денонощие зависеше от нивото на маркерите на канцерогенни клетки. Календарът на рака си имаше своите празнични и работни дни, своите дати, отбелязани в червено. Ние се съобразявахме с него; чак впоследствие аз възстанових класическия календар.

1 Зона – заразна кожна инфекция, която засяга предимно възрастните хора.

2 В главата ми има две неща, които не успяват да се помирят. Едното, официалното, легалното, самата причина за нашата среща, беше помощта – да ти дам възможност да се преоткриеш, да покажеш колко си умна, талантлива, да станеш това, което искаш да бъдеш. Другото беше нечестно, в разрез с моралните ми принципи: обичта. Съмнявам се, че успях с първата част на моя проект. Чудя се дали не бях с теб като тези своенравни и злобни крави, които дават мляко, след което обръщат кофата с копито... Но втората част, любовта, я изживях истински. Благодаря за този подарък, мила моя Przecinek. Ракът може да бъде описан, започвайки от болницата, където протича част от съществуването на онкоболния.

Огромната въртяща се врата на фоайето преобразяваше света с половин завъртане: отвън оставаше пълно с цветове, с миризми, с желания; вътре миризмата се индустриализираше, цветовете избледняваха, светлината заличаваше сенките – единствено желанието да си жив оставаше непокътнато. Това беше лабиринт от безкрайни коридори, които стигаха до завои, до асансьори или до стени. Те си имаха своя собствена сигнализация, маркировки по пода, на всяко разклонение табели, които указваха със стрелка посоката на различните отдели. Табелите вкарваха в употреба медицинския език. Той привнасяше вкуса на науката и правеше болестта безплътна, изпразваше я от нейната същност.

Почистваше я от страданието и – след като я дезинфекцираше – й даваше име. После предписваше лечения с неясни названия. Табелите ни ориентираха в пространството, но ни хвърляха в лингвистично объркване. В болницата трябваше да говориш чужди езици, за да оцелееш. Движението по коридорите се осъществяваше пеш или в колички, прав, легнал или седнал. Скоростта беше различна.

Болничните легла вземаха трудно завоите. Медицинският персонал се придвижваше бързо, сякаш винаги беше закъснял. Болните вървяха бавно, понякога ги блъскаха. И все пак, сравнени с пренаселените, мръсни и истерични социалистически болници, тези коридори ми се струваха пусти, всичко в тях беше спокойствие, любезност и чистота. Друго ме притесняваше в този болничен лукс.  ...