Луи Айер - основателят на спортното движение у нас 17.11 | 21:31

Той е роден на 17 ноември 1865 г. в град Хомберг и още от ранни детски години се увлича неимоверно по спортовете. А и не се ограничава в заниманията си - борба, бокс, атлетика, вдигане на тежести, футбол, припомня Север.бг. 

Когато през 1894 г. е поканен заедно с десетина свои сънародници от тогавашния министър на просвещението на България да дойде у нас, за да развива спорта, Луи Айер вече си е създал името на прекрасен педагог и треньор.

Той се заема с полагането на основите на българския спорт още със стъпването си на наша територия. Първото му назначение е в Лом, където изгражда база буквално от нищото (с учениците си правят игрища сами) и закупува спортни уреди от Западна Европа със свои собствени средства. Увлечението на младите по атлетиката, "ритни топката", борбата, "юмручният бой" са огромни и дават на швейцареца увереност в резултата на усилията му. Той се заема със създаването на т. нар. "юнашки дружества", които бързо се разпространяват из почти всички градове и села на България. Любопитен факт е, че отлично познатият ни възглас "българи юнаци" произлиза именно от името на дружествата "Юнак".

Освен на спортни навици, Луи Айер учи възпитаниците си на много други морални и духовни ценности, които да ги направят достойни за себе си, близките и родината си: патриотизъм, душевна и физическа хигиена, семейно разбирателство... По-късно той се мести в Силистра, където продължава делото си, създавайки местния клуб "Юнак" и колоездачното дружество "Стрела".

През 1909 г. Луи Айер се установява със семейството си в най-модерния по онова време град в България - Русчук (Русе). Любопитен факт е, че в този период швейцарецът започва да разработва система от упражнения за нежния пол и именно русенки са първите спортуващи жени в страната.

По това време Луи Айер вече отдавна приема България като втора своя родина. Красноречиво доказателство е записването му като доброволец при избухването на Балканската война през 1912 г. Нещо повече: той не само се включва в българската армия на своя глава, а и когато научава за започването на бойните действия, излиза на една от русенските улици и сам започва да събира свой "юнашки легион". На ентусиазма му се отзовават 216 души.

По време на бойните действия на Луи Айер е поверено командването на Дванадесета лозенградска дружина в рамките на Македоно-Одринското опълчение, като за проявеното по време на боевете мъжество получава два ордена "За храброст" и офицерски чин подпоручик.

Въпреки героизма на армията ни, интригите на съюзниците и интересите на Великите сили довеждат до Междусъюзническата война, от която България излиза с поражение. Луи Айер още веднъж доказва безмерната си обич към народа ни и, омерзен от антибългарската кампания в Западна Европа, пише на френски книгата "Pro Bulgaria" ("За България"), в която детайлно, аргументирано и подкрепено със снимков материал и лични разкази разкрива каква е цялата истина за събитията, разиграли се на Балканите през 1913 година. Всички приходи от продажбата на документалния труд авторът дарява на българските ветерани.

Показателен за отношението му към предците ни и поучителен за много наши съвременници е следният цитат: "Народ, който за 30 години можа да възроди и направи цветуща своята родина – такъв народ не се оставя да бъде повален. Той вече се завърна към един възродителен труд със задача да превърже раните си и да възстанови силите си. Героизмът на неговите добродетели и величието на неговото минало отговарят на неговото бъдеще...".

Когато през 1915 година България се включва в Първата световна война Луи Айер е вече 50-годишен. Въпреки това той не се поколебава и отново се записва доброволец. Разпределен е в обоза, но категорично отказва да остане извън боевете с думите "На първа линия!".

Българинът родом от Алпите Луи Айер загива улучен от вражески куршум по време на отбраната на Дойран на 2 септември 1916 година. Погребан е в обезлюденото в момента село Чаушли на територията на Република Македония. Дъщеря му Луиза също участва като доброволка във войните и дава живота си за България.

През 1920 година съпругата на Луи Айер Полин (наричана от българите "светица") се завръща в Швейцария заедно с родения си в Лом син Марсел. Предсмъртното й желание е в ковчега й да бъде поставена шепа пръст. От България.

Марсел пък превръща дома си във Вьове в своеобразен музей, в който съхранява сабята, медалите и снимките на баща си. И разпъва българското знаме всяка сутрин до 1992 година, когато умира на 90-годишна възраст. Там обаче, на брега на Женевското езеро, и досега има едно късче земя, на което се вее трибагреникът и което пази безмерната любов на един швейцарски род към България.