Мистика и напрежение на фона на "Септемврийски светлини" от Карлос Руис Сафон 03.10 | 08:51

Един от най-популярните съвременни испански автори – Карлос Руис Сафон – блести със своите "Септемврийски светлини" (ИК "Изток-Запад") и на българската книжна сцена. В типичния за него мрачен стил, изпълнен с мистика и напрежение, Сафон ни запознава с тъмна, добре забулена тайна от миналото, която излиза наяве, за да промени завинаги живота на малцината избрани от нея в спокойния френски Прованс в първата половина на миналия век.

Готически мистерии, оплитат гордиевия възел в предвоенния френски Прованс, изтъкан от проблясващи светлини и призрачни сенки в третия роман от жанровата юношеска "Трилогия на мъглата" на Карлос Руис Сафон "Септемврийски светлини".

Подобно на предходния роман от трилогията ("Среднощният дворец"), и тук испанецът бяга от любимата си Барселона – действието се развива на спокойния нормандски бряг в навечерието на Втората световна война.

През 1937 г. изстрадалото семейство Совел, принудено да напусне родния Париж след смъртта на главата на фамилията Арман Совел, попада в тайнствения свят на Лазарус Жан – загадъчен майстор на играчки, който живее отшелнически в имението си, в компанията единствено на механичните си творения.

На малък остров край мъгливия лес, странни светлини проблясват около изоставен фар, а случайно намерен дневник на покойница разбулва отдавна забравени мистерии. Преди войната да раздели влюбените Ирен и Исмаел, те ще трябва да защитят живота и любовта си в люта битка с призрачна сянка от миналото...

"Септемврийски светлини" излиза преди близо 20 години в Испания (през 1996 г.) и е третият роман от жанровата юношеска трилогия на Сафон, последвана от загадъчната "Марина". Освен типичните за Сафон непрогледен мрак и множество страховити приключения, породени от дълго стаявала се тайна от миналото, която се завръща, за да сполети нищо неподозиращите герои, в "Септемврийски светлини" ставаме свидетели и на други два характерни елемента за автора: мъглата – заемаща основно място в първия роман на Сафон "Принцът на мъглата", и сянката, която изиграва съществена роля в по-късните му и може би най-известни творби от незавършената все още тетралогията "Гробището на забравените книги" – "Сянката на вятъра", "Играта на ангела" и "Затворникът на Рая".

Относно юношеските си произведения, Сафон недвусмислено пояснява: "Макар че по принцип първите ми четири романа – отначало издадени с етикета "юношеска литература" – бяха предназначени за младежка аудитория, надявах се, че ще заинтригуват читатели от всички възрасти. При създаването на тези творби се опитвах да напиша такива романи, които самият аз с удоволствие бих прочел в детството си, но към които бих проявил интерес и на двайсет и три, четирийсет или осемдесет и три годишна възраст."

Откъс:

Дориан навлезе в гората, следвайки дирята на светлинките, които идваха от някакъв незнаен източник и проблясваха сред гъсталака. Влажните от мъглата листа образуваха ветрила от неясни миражи. Момчето тревожно се вслушваше в шума от собствените си стъпки, които издаваха присъствието му. Накрая пое дълбоко дъх и си припомни взетото решение: нямаше да си тръгне оттук, докато не узнаеше какво се крие в гората. Това бе всичко – просто и ясно.

Спря се в края на поляната, където бе открил следи от стъпки предния ден. Сега дирята бе смътна и едва си личеше. Той отиде до дървото с наранения ствол и опипа браздите по него. В съзнанието му изникна образа на някаква твар, катереща се светкавично по дърветата като избягала от ада котка. Две секунди по-късно чу скърцане зад гърба си, което го предупреди, че някой – или нещо – се приближава към него.

Дориан се скри в шубраците. Острите шипове на храстите го драскаха като карфици. Затаи дъх и се замоли незнайното същество, което се приближаваше, да не чуе бие­нето на сърцето му така, както той го чуваше в момента – струваше му се, че кънти като чук. След малко примигващите светлинки, които бе зърнал в далечината, си проправиха път сред пролуките на гъсталака, образувайки облаче мъгла с червеникаво сияние.

Оттатък храстите се разнесоха стъпки. Момчето зажумя, неподвижно като статуя. Стъпките спряха. Дориан чувстваше недостиг на кислород, но при тези обстоятелства бе готов да не диша през близките десет години. Накрая, когато дробовете му вече щяха да се пръснат, две ръце разгърнаха клонките на храста, който бе избрал за скривалище.

Коленете на Дориан омекнаха като желе. Светлината на някакъв фенер го заслепи. След кратка пауза, която за момчето се проточи цяла вечност, незнайният силует остави фенера

на земята и коленичи пред него. Дориан видя лице, което му се стори смътно познато, но

паниката му пречеше да осъзнае на кого принадлежи. Лицето се усмихна.

– Гледай ти! Какво правиш тук, ако мога да попитам? – изрече един спокоен и дружелюбен глас.

Дориан най-сетне си даде сметка, че пред него стои не друг, а Лазарус. Едва тогава се осмели да си поеме отново дъх. Въпреки всичко трябваше да мине четвърт час, преди ръцете му да престанат да треперят. Лазарус се възползва от това, за да му подаде чаша горещ шоколад и да седне срещу него. Стопанинът на Крейвънмур бе отвел момчето в една постройка до фабриката за играчки. Щом се озоваха там, той приготви горещ шоколад и за двамата, без да бърза.

Докато сърбаха шумно и се гледаха над ръба на чашите, Лазарус изведнъж прихна да се смее.

– Ама че ме уплаши, синко – рече той.

– Ако това ще ви утеши, аз брах много по-голям страх от вас – отвърна Дориан. От горещия шоколад в стомаха му по тялото му се разливаше усещане за топлина и покой.

– Не се и съмнявам – разсмя се Лазарус. – Я ми кажи сега какво правеше в гората.

– Видях светлини.

– Видял си моя фенер. Затова ли излезе от къщи? И то посред нощ? Забрави ли какво се случи с Хана?

Дориан преглътна слюнка, която му се стори по-скоро като едрокалибрен куршум.

– Не, господине.

– Добре. Гледай да не го забравиш. Опасно е да се разхождаш по тия места в тъмното.

От известно време имам чувството, че някой броди из гората.

– И вие ли видяхте следите?

– Какви следи?

Момчето заговори за страховете и опасенията си относно странното присъствие, което долавяше в гората. Отначало му бе трудно да сподели наблюденията си, но Лазарус му

вдъхваше такова доверие и спокойствие, че постепенно езикът му се развърза. Докато

разказваше, Лазарус го слушаше внимателно, но не криеше удивлението си, а най-фантастичните подробности дори го караха да се усмихва.

– Сянка, значи? – попита трезво майсторът на играчки.

– Не вярвате на нито една моя дума – оплака се Дориан.

– Напротив, вярвам ти. Или поне се опитвам. Но навярно ще се съгласиш, че това, което

ми разказваш, е малко... странно.

– Но вие също сте видели нещо. Затова бяхте в гората. Не съм ли прав?

Лазарус се усмихна.

– Така е. И на мен нещо ми се привидя, но не мога да го опиша с такива подробности

като теб.

Дориан допи шоколада си.

– Искаш ли още? – предложи Лазарус.

Момчето кимна. Чувстваше се уютно в компанията на майстора на играчки. Да пие с него шоколад в потаен нощен час бе интересно и вълнуващо преживяване. Оглеждайки ателието, в което се намираха, Дориан забеляза огромна фигура, просната върху една от работните маси и завита с покривало.

– Нещо ново ли майсторите?

Лазарус кимна.

– Искаш ли да ти го покажа?

Момчето ококори очи с жадно любопитство. Нямаше нужда от отговор.

– Добре, но имай предвид, че още не е завършен... – предупреди го Лазарус, като се приближи до покривалото и поднесе фенер към него.

– Робот ли е? – попита Дориан.

– В известен смисъл – да. Но май ще се окаже доста чудато произведение. Идеята за него не ми даваше мира години наред. Всъщност преди много време ми я подсказа едно момче горе-долу на твоята възраст.

– Ваш приятел ли?

Мъжът се усмихна с лека тъга.

– Готов ли си? – попита.

Дориан закима енергично. Лазарус свали плата, който покриваше изделието...

Стреснато, момчето отстъпи крачка назад.

– Това е просто машина, Дориан. Не бива да те плаши...

Дориан заразглежда могъщата фигура. Майсторът на играчки бе изковал ангел от метал

– почти двуметров колос с внушителни криле. Изработеното от стомана лице проблясваше

изпод качулка. Ръцете му също бяха огромни – можеха да обхванат главата на момчето в

юмрук.

Лазарус докосна някаква пружина на тила на ангела и механичното създание отвори очи – два рубина, пламтящи като нажежени въглени. Гледаха право в него... в Дориан. Сърцето му едва не изхвръкна.

– Моля ви, изключете го...

Лазарус забеляза ужасеното изражение на момчето и побърза да покрие отново робота. Дориан въздъхна облекчено, когато демоничният ангел се скри от погледа му.

– Съжалявам – рече Лазарус. – Не биваше да ти го показвам. Това е просто машина, Дориан. Метал. Не се плаши от вида му. Играчка е, нищо повече.

Момчето кимна, макар че не изглеждаше убедено. Лазарус побърза да му поднесе нова чаша, пълна с димящ шоколад. Дориан засърба шумно гъстата течност, която му действаше подкрепително. В това време майсторът на играчки го наблюдаваше внимателно. Когато преполови чашата си, момчето погледна Лазарус и двамата се усмихнаха.

– Здравата се уплаши, а? – попита мъжът.

Хлапакът се изкиска нервно.

– Сигурно ме мислите за голям пъзльо.

– Напротив. Малцина биха дръзнали да правят проучвания из гората след това, което се

случи с Хана.

– А според вас какво точно е станало с нея?

Лазарус сви рамене.

– Трудно е да се каже. Вероятно ще трябва да изчакаме полицията да завърши

разследването.

– Да, но...

– Но какво?

– Ами ако в гората наистина има нещо? – настойчиво попита Дориан.

– Сянка ли?

Момчето кимна сериозно.