Музикалният бизнес у нас още не е проходил 22.07 | 10:03

За проблемите на българския музикален бизнес ни разказа проф. Иво Керемидчиев, преподавател по звукорежисура; медийна композиция и дизайн, директор на програма по музикален бизнес, Национална музикална академия "Проф.Панчо Владигеров”.

Как се прави музикален бизнес в България? Печели ли се от музика днес, въпреки поговорката "Музикант къща не храни”?

Приказката "Музикант къща не храни” е стара приказка, от други времена. Тя е оттогава, когато даже нямаше музикален бизнес. Тя визира музиканта, който се изхранва със свирене. Свирачът. Той често е на път. Неговото музикантско ежедневие няма устойчив адрес, силно е желан навсякъде, но за кратко – за времето на шоуто. Афоризъмът, обаче, може да се окаже верен и в съвремието. Съществена част от манталитета на професията се е запазил до днес. И ако нещо не помогне на съвременния музикант, той ще продължи да се рее и обикаля, да търси себе си и своята публика – без име, без ясен облик, без адрес на своето изкуство. Това нещо е музикалният бизнес. Истината е, че музикалният бизнес като дейност и като професия още не е проходил - специално в България. Той е нещо, което е настанено като амбиция в нашето ежедневие за следващите десетина години, ако не и повече. Идеята е да бъде развито, да започне да действа, да бъде някакъв организиращ механизъм на цялата музикална индустрия.

Сега това не съществува. Има откъслечни опити да се утвърдят продуценти, да се издигнат някакви имена, които да бъдат полезни на самата музикантска професия. Такива продуценти и личности има, но са единици. Много често те не са хора от самия бранш, не са музиканти. В този смисъл познават малко или наблюдават от друга гледна точка музикалното производство, намесват се по друг начин в музикалните професии.

Стремежът ни е да изградим хора и специалисти, които да бъдат възпитани, едва ли не да излязат от нашите среди, да бъдат възпитани благодарение на музикалното си образование, благодарение на едно разширено допълнително обучение, специализирано в областта на бизнеса, на правото, на финансите и т.н. Ние се стремим да направим тази образователна задача едно постоянно занимание, тя да бъде една постоянна част от образователната номенклатура.

В този смисъл смятате ли, че професията продуцент е развита вече в България?

Не, не смятам. Най-малкото поради факта, че тази професия няма изработен единен статут на действие. Ако ние имаме професия, това значи да имаме и правила за нея, да имаме еднакви мерки, които да предприемаме вътре в рамките й, да имаме най-малкото един общ език, на който да си говорим. В момента няма такова нещо.Единични са опитите, единично е присъствието на отделни личности, които вероятно го правят. Това нещо трябва да придобие общ характер, трябва да има характер на национална програма.

Какво е специфичното за българския бизнес в музикалния сектор в сравнение с другите страни?

Все още има голям дял на намеса на държавата като механизъм. Тя се намесва процентно доста в механизма на пазара, в реализацията на отделните мероприятия и задачи по отношение на целия артистичен бизнес. Държавата все още е фактор, докато в Америка например това не е така. Там тя има едва няколко процента участие в регулирането на музикалния и на арт пазара.

Прилагат ли се у нас интересни европейски практики в областта на музиката и конкретно в музикалното образование?Свързано ли е това с европейски проекти?

Специално за нас мога да кажа, че когато започнахме, ние обявихме сравнително амбициозното си желание да реализираме нашите кадри първо в рамките на европейския пазар, т.е. да не сме организирани и насочени като модел само в контекста на българския пазар. Затова организираме една голяма част от практикумите и от първоначалното практическо обучение на нашите студенти в рамките на националния пазар, на институциите, които битуват в момента на пазара. Но целим да развием модела и да го обвържем европейски. В този смисъл продължаваме да градим контакти - с Култур Контакт във Виена, с тамошния Институт по културен мениджмънт. Имаме няколко обмена на ниво преподаватели с Бъркли и с някои други европейски института, които започват да се интересуват. Не е трудно да се направи контакт, да се осъществят връзките. Трудното е, че образователните институции в чужбина са на едно високо ниво от гледна точка на пазара, на финансите. Те обучават сравнително скъпо, техните програми са на по-висок стандарт. Това прави обменът в рамките на нашите дейности по-труден. Очевидно трябва да се издигат инициативи и да се утвърждават практики, които да бъдат подкрепени от европейски програми.

Ние правим такива опити в момента в рамките на "Еразъм” и по линията на други действащи европейски програми, за да може да осъществим нашите образователни цели. Казали сме, че ако не изградим модел, ако не направим програма в съзвучие с европейските стандарти и ритъм, няма да се получим добър резултат, просто защото пазарът е малък и свит. Поне засега.

Всъщност самите музиканти могат ли да правят бизнес? Това не е ли против тяхната нагласа?

Всеки един музикант и всеки един човек на изкуството като цяло страни от тази идея. Истинският задълбочен творец трудно контактува с финанси, с организации, с институции. Тези неща са му чужди. Той влиза със страх в досег с институции и е малко интровертна фигура. Ако е действително творец, ако е действително човек, който се занимава със своето творчество и вътрешно богатство от идеи, обикновено не е насочен към един такъв маниер на работа. Не са му присъщи широките, бързите контакти, тичането по институции, връзките с институционални фигури.

Само изпълнителите от поп-фолка ли са печеливши и успешни? При тях това е видимо, а много от творците в другите сфери се представят единствено и само чрез оплаквания за липсата на пари.

Това като наблюдение е вярно, но тук има и друга причина. Ако трябва да говорим за музиканти и творци, които се оплакват, и за липсата на резултати в сферата на сериозното и стойностно музикално изкуство, това е поради факта, че между работещите музиканти и хората, които трябва да ги ръководят няма установен действен диалог и връзка. Всъщност, на практика няма широка, добре действаща администрация. Да я наречем условно и най-общо бизнес прослойка, която би ръководила и би прокарвала намеренията им на политическо ниво. Самите политици също не са добре ориентирани в ръководството на култура и културни индустрии. В момента все още няма добър контакт между масата творци и държавата. Това беше особено валидно до преди няколко години. Тогава положението бе критично лошо. Сега нещата като че ли се оправят. Може би, защото се разширява нуждата от проекти, има по-голямо търсене от страна на самата публика. Нещата стават по-пазарни, по-целенасочени. А и културните продукти са масово с по-ясен облик, творчески овладени, някои от тях значими и забележими.

Българинът свикна ли с мисълта, че за изкуство също си струва да се дават пари? Наблюдавате ли развитие в тази насока? Реално на почти всеки концерт залите са пълни.

Пълните зали трябва да се заслужат, да се достигнат. Всеки сам събира своите зали, своето общество и своите поклонници. В сегашните години те не са факт по подразбиране. В миналото у нас това бе подпомагано в рамките на една обща политика. Един вид така се отглеждаше изкуство. А и за Европа и света това бяха смислени години - на творчество и култура.

Сега нещата по организацията и публикацията на културните събития са възложени на отделните ръководители на институти - например на директорите на театрите, на директорите на филхармонии. Те създават общества и провокират култура. Отделните културни, в това число и музикални общности, са сравнително автономни – за добро и лошо. Ценностите по- трудно преминават от ръка в ръка. Трудно се гради национална култура, защото в крайна сметка незаинтересоваността на високите етажи продължава да бъде сравнително голяма. Това се предава по силата на генетичния код и надолу. Значими културни факти и събития често са смислово и регионално ограничени...

По отношение на българската публика – да, тя се научи да си плаща. Хората узряха за тази идея. Може би е станало по-естествено вътрешното разпределение на самите средства и всяко нещо си намира пазарното място. За съжаление огромно число хора не могат да отделят пари за изкуство. Това са хората, които са маргинализирани, които са избутани встрани, много от които имат сериозни културни нужди. Това са не само хората по провинциите. Според мен тук държавата следва да се намеси със система от мерки, защото има страшно много хора, които нямат достъп до култура. Да, така трябва да се нарича националната програма за институционално и социално подпомагане в областта на културата – достъп до култура.

Все пак българските музиканти продължават да се стремят постоянно към чужбина. Това желание за по-добър стандарт ли е, инерция ли е или...?

И двете, защото е законен стремежът към едно постъпателно, правилно и високо реализиране в рамките на професията, ако този човек е добър специалист. Естествено е, когато човек е млад, да се стреми към едно по-добро развитие и да погледне и да види, че българският пазар, че българските институции в момента не му осигуряват такова развитие.

По-скоро можем да кажем, че няма добри примери у нас, защото ги няма институциите, има липса на бизнес. Предишните активни институции като Импресарска агенция и Концертна дирекция имаха проблеми, бяха обременени идейно и принципно, но бяха там. Имаше ги. Осигуряваха разпространението и реализацията на всеки музикант, който е реализиран, който е доказан в рамките поне на националната ни култура. Защищаваха творческото самочувствие и бита на музикантите. Сега тези механизми ги няма. Сега съществуват тези единици или тези самонарекли се продуценти, продуцентски къщи и т.н. Те действат, имат си своите връзки, но все още не са достигнали такъв мащаб на работа, че да осигурят и да завъртят един сериозен контингент от специалисти и творци, така че тези творци да се осланят на тях, да съществуват чрез тях. Да се гордеят, че те ги представят.

Това е една от сериозните причини, които спъват българския музикант- липсата на съвременни, адекватни на момента институции. Откровено казано и самата образователна система в момента не знае точно срещу какво седи. Все още не можем да се научим и да осъществим правилно образователния си продукт. Ние не можем да дадем достатъчно добро образование и поради факта, че не само сме спънати чисто финансово, но и поради липсата на добри управленчески модели, практики и механизми в държавата. Защото такова едно образование включва, както казахме и реализация, в рамките на добра и действена национална институционална структура. Имаме ли я?

Друга причина, поради която нито един от музикантите ни не иска да се реализира тук, е, че трябва много труд, много загуба на време, а няма никаква възвращаемост. Така наречените пропуснати ползи в други сфери са много големи. Ако музикантът един ден не реализира макар и част от това, то за какво е учил?! В крайна сметка той може да го реализира на европейския пазар, тук не, защото няма какво да прави с 450-500 лв. заплата. Няма възвращаемост, няма натрупвания, да не говорим за постъпателни реинвестиции и развитие с течение на времето.