Стоян Михайловски - един от най-големите интелигенти на България 07.01 | 15:40

                                                                       Живях в тълпите сам – не ме разбраха.

                                                                       .........

                                                                       Посях любов – поженах срам, вражди!

                                                                       Напущам веч световните стъгди –

                                                                       и в теб подирям, Господи, подслона!

Стоян Михайловски е виден писател, публицист и общественик, поет-философ и сатирик, майстор на баснята и епиграмата.

Ражда се на 7 януари 1856 г. в гр. Елена - първо дете на Никола Михайловски и Елена Хаджидимчова. Неговият баща и чичо му – Иларион Макариополски – са видни български възрожденци, наследници на стар чорбаджийски род.

Михайловски живее до дванадесетата си година в гр. Елена, след което семейството му се преселва в родния град на майка му – Търново. А от 1868 г. вече е ученик в Цариград – във френския лицей "Галатасарай”. Родолюбивата среда, в която израства, възпитава у него патриотични идеали и той публикува на 16-годишна възраст в сп. "Читалище” първото си съчинение – сказката "За нравствеността на един народ”.

Малко след това бъдещият поет учителства в Дойран, Македония, в училището на българската община, но заради борбата си против гръцкия владика Милетий е изгонен от града. Това става повод да се появи през 1874 г. в сп. "Читалище” и първото му стихотворение – "На един гръцки владика, който ма наричаше безбожник”. 

Периодът между 1875 – 1883 г. за Михайловски е време на интелектуално натрупване и формиране. Студент е по право във френския град Екс ан Прованс, за кратко работи в юридическите институции на новата българска държава в Свищов, Търново, Пловдив, Варна и София, сътрудничи на в. "Стара планина”, редактира вестниците "Софиянец” и "Народний глас”. Избран е и за дописен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН).

След завършване на юридическото си образование (1883 г.) Михайловски се установява в София, където започва истинското му битие на писател. През 1884 г. в "Периодическо списание на Българското книжовно дружество” е отпечатана поемата му "Suspiria de profundis” (по-късно със заглавие "Euthasia”). Веднага е отбелязана различността на Михайловски от общото русло, по което се развива до този момент българската литература. В редакционна бележка на списанието поемата е наречена "чудовищна по съдържанието” заради опита на поета да интерпретира философските измерения на смъртта. Но въпреки това е отбелязано, че нейният автор "има доста дарба към поезия”.

През същата година Михайловски издава и първата си книга "Сцени из парламентарния живот в България” – опит за сатиризиране на политическите нрави у нас. Почти едновременното появяване на тези две съвсем различни по идейната си насоченост творби определя по-нататъшния облик на писателя – съжителството на философска и сатирична тенденция в творчеството му. Това е съжителство, което в голяма степен отрежда "екзотично” място на Михайловски в българския литературен живот.

В периода 1887 – 1892 г. живее в Русе. По това време излизат книгата му "Поема на злото” (1889 г.) и трите части на стихосбирката "Novissima verba” (1889 – 1890 г.). Сътрудничи и на почти всички литературни издания със стихотворения, басни, поеми.

През 1892 г. започва сътрудничеството му в сп. "Мисъл”. В юнската книжка на списанието е поместен текстът на неговия "проект за български всеучилищен химн” със заглавие "Кирил и Методий”, а десетилетие по-късно учителят по музика Панайот Пипков създава мелодията на една от най-популярните български песни, останала в съзнанието на поколенията като "Върви, народе възродени...”.

От лятото на 1892 г. Михайловски отново се премества в София. Тук е учител по френски език в мъжката гимназия и чете лекции във Висшето училище (дн. СУ "Св. Климент Охридски”). Във времето до края на XIX век е особено продуктивен, а и славата му на писател постоянно расте. Излизат "Книга без заглавие” (1892 г.), "Сатири. Нашите писачи и газетари” (1893 г.), "Философически и сатирически сонети” (1895 г.), "Книга за българския народ” (1897 г.), "Бог. Библейски стихотворения” (1899 г.).

И ако и до днес Михайловски бива сочен като образец за писател сатирик, то неправомерно се подминава фактът, че той е първият писател в българската литература, който придава на философската проблематика самостоятелен статут. В този смисъл творчеството му от 80-те и началото на 90-те години на XIX век подготвя модерните тенденции, които ще се наложат малко по-късно в литературата ни.

От началото на XX век освен като писател Михайловски става много популярен и като общественик. И преди това той е в центъра на културния и на обществено-политическия живот – избран е за редовен член на Българското книжовно дружество, на два пъти е избиран за народен представител, в печата изобличава някои прояви на княз Батенберг... Но сега вече е изцяло публична фигура, която поема функциите на обществена съвест.

В периода между 1901–1903 г. като председател на Върховния Македоно-одрински комитет се посвещава на борбата за освобождение на Македония: изнася публични беседи из цялата страна, издава свои брошури, посветени на македонската кауза, обикаля Западна Европа с мисия да спечели подкрепата на европейските сили. Освен това за трети път е избран за депутат, а в печата публикува поредица от статии против домогванията на княз Фердинанд към едноличната власт.

Върхов момент в публичното битие на Стоян Михайловски е периода 1904-1905 г. Заради отпечатаната във в. "Ден” статия "Потайностите на българския дворец” (1904 г.), изобличаваща княз Фердинанд, е даден под съд по специално създадения за случая Закон за защита на Особата. След шумен съдебен процес, по време на който демократичната общественост застава на негова страна, му е наложена 7-месечна условна присъда.

Вече издал "Книга за оскърбените и онеправданите” (1903 г.), "Източни легенди” (1904 г.) и "От развала към провала” (1905 г.), той олицетворява усилията на голяма част от българската интелигенция да демократизира обществения ни живот. А и е дотолкова популярен като писател, че в началото на 1905 г. сп. "Мисъл” му отрежда "мястото на патриарх на съвременните български писатели”.

Веднага след съдебния процес настъпва обаче обрат в поведението на писателя. По негова молба през 1905 г. българският парламент му отпуска народна пенсия. Това става повод за множество дебати в печата, поетът е обвинен, че се е прекършил пред довчерашните си политически противници. Той преживява тежко обвиненията, здравословното му състояние рязко се влошава и обявява оттеглянето си от публичния обществен и литературен живот. Книгата "Днес чук, утре наковалня” (1905 г.) маркира прелома, настъпил у него.

Оттук нататък Стоян Михайловски съсредоточава творческото си внимание върху нравствените и религиозните проблеми на личността. Започва сътрудничеството му в сп. "Духовна пробуда” и "Църковен вестник”. В тези и в някои други издания той отпечатва огромен брой художествени и публицистични текстове, сред които преобладават религиозните стихотворения и размисли.

След като през 1908 г. издава поемата "Словоборците станаха богоборци”, започва неговият опит за връщане към публичния обществен живот. Но обществото не приема неговата нова метаморфоза. До 1911 г. на три пъти се кандидатира в изборите за Народно събрание, но нито веднъж не е избран за депутат. Тогава излиза в отделна брошура "Позив към българския народ и българската интелигенция” (1911 г.), където писателят прави обстоен анализ на опитите на монарха да ограничи действието на Търновската конституция и да въведе автократична власт.

Периодът на войните, които България води (1912 – 1918 г.), за Михайловски е време на патриотичен възторг. Той води личен дневник за хода на Балканската и на Междусъюзническата война, публикува в печата стихотворения, прославящи героизма на българския войник. По това време са написани и значителен дял от философските му и моралистично-афористични произведения, повечето от които остават непубликувани.

А личният му живот е осветен от любовта му с французойката Маргарита Лабрам-Стойчева, която до края на Първата световна война живее в България. Тази любов ражда неговия любовен цикъл "Когато всеки месец беше месец май”.

След войните се появява последната му книга "Съчинения” (1918 г.), в която писателят дава израз и на облика си на религиозен поет. През 1919 – 1921 г. Михайловски излиза отново на обществената сцена, като възглавява редактирането и издаването на независимия вестник за политика и литература "Напред”. В него той публикува статии против несправедливия за България Ньойски договор. В Народния театър се играе драмата му "Кога боговете се смеят” (1922 г.).

От 1923 г., вече възрастен и изморен от превратностите на съдбата, Михайловски се отдръпва изцяло от обществения живот. Пише философските трактати "Въведение във философията на новобългарската история” и "Как западат и се провалят държавите”, непубликувани приживе, в които се опитва да обясни от своя гледна точка драматичната участ на новата българска държава. Преработва и систематизира творчеството си, пише религиозни и философски размишления (наричани от Михайловски апофтегми или откръшлеци), създава драми и религиозни стихове. Подготвя няколко ръкописа с религиозната си лирика, които остават неиздадени.

На 18 юли 1927 г. поетът оставя последното си писмено завещание, завършващо с думите: "При големите мъки и страдания, които изпитвам, чувствувам, че душата ми се горевъзнася до последните предели на света, откъдето чрез едно помръдване на своите криле тя ще отлети в безконечността”. Умира на 3 август същата година в София. Предсмъртното му желание е да бъде погребан до гроба на Иван Вазов (покрай храм-паметника "Св. Александър Невски”), но то не е изпълнено поради несъгласието на Вазовите сродници.