Явор Бахаров и Иван Радоев в една класическа пушкинова схватка 26.03 | 14:22

Пушкин е класик не само заради уникалния начин, по който пише произведенията си – често в строфи и стихове или заради прекалено отчетливия си тъмен и драматичен почерк, а най-вече заради това, че той доста добре успява да смели духа на епохата и да поднесе сладко-тръпчивия й привкус върху своите страници така вещо, че нейната същност остава по еволюиралите сетива на съвременното човечество за дълго, ако не и завинаги.

Пушкин е от онези автори (към които се числят и брилянтни умове като Шарл Бодлер, Байрон и Оскар Уайлд), които майсторски добре предават глобалните настроения по онова време (доколкото е адекватно изобщо тук да се намесват понятия като "глобализъм" и други подобни отрочета на 20-ти век). В началото до средата на XIX век хората са на прага на Индустриалната революция, чийто романтичен дух обаче все още не ги е завладял, и най-характерно за тях е отегчението. Меланхоличното отегчение, което може да бъде най-великият двигател към прогреса и най-опустошителното мъчение, докарващо душата до неминуемия ѝ крах. Всъщност, исторически погледнато, епохата е доказателство и за двете.

"Евгений Онегин" обаче определено се съсредоточава върху второто. Романът обхваща периода от 1819 го 1825 година, а структурата му би могла да се опише като елипсовидна – не с един, а с два центъра: любовната интрига между фаталния, идващ от модерния град Онегин, и млада провинциална дворянка Татяна Ларина и промяната в живота на главния герой вследствие нелепото убийство от негова страна на приятеля му Владимир Ленски на дуел, заради женска чест.

Основното послание е именно за трагичния ход на живота на руското просветено дворянство, което, в своята самовлюбеност и суетност, тотално се самозабравя и губи представа кои всъщност са истински ценните неща в живота. Представителите на епохата са една специфична и много модерна за тогава комбинация от егоизъм и дендизъм, която впоследствие се превръща в основа призма, през която те изживяват животите си. Животи, изпълнени с кухи ценности, лъжливи обноски, снобизъм и отегчение, което, в крайна сметка, се оказва ключово за неизменната им апатия и драматичен край.

Образът на главния герой съвсем конкретно предсказва появата десетилетия по-късно в модерната лирика на темите за мировата скръб, за безутешното търсене на вътрешна опора, за смесицата от скука и безсилно отвращение от ежедневието, с което ще се занимават повечето по-късни класици (припомнете си оскаровия Дориан Грей и забележете колко общо имат двамата с Онегин).

Той е повече от трагичен герой – изкусителният непознат, който обича да се въргаля в своята депресия, обгърнат от комфортния, интроспективен мрак на дома си, служещ за метафора на вътрешните му настроения. Чаровният, софистициран гражданин, който контрастира на пълните с културни комплекси провинциалисти. Те са онези, които го поставят на пиедестал в дома си, и чийто дом в крайна сметка потъва в мрака, който Онегин винаги носи със себе си.

Както се вижда, Пушкин изобщо не е лесен за интерпретация – било то филмова или сценична. Нов опит, и то успешен, прави младият режисьор Стайко Мурджев. Той представя своето виждане на класическото произведение на сцената на Театъра на българската армия в София. Модерната трактовка е уникална по рода си, като в ролята на Онегин ще видим Иван Радоев, а в образа на неговия приятел, опонент и ключов двигател Ленски се превъплъщава Явор Бахаров. Анастасия Лютова пък е избрана за Татяна, а Анастасия Ингилизова ще видим в ролята на сестра й. Прекрасната сценография, която чудесно пресъздава както духа на епохата, така и душата на романа, е дело на Нина Пашова, а музиката - на Петър Дундаков.

Премиерата на "Евгений Онегин" се състоя в петък, 23 март, в Театър Българска Армия и ще се играе на 4, 19 и 29 април от 19:00 часа.

Малко по-подробна информация за постановката може да научите от Jenite.bg.