2012 – годината, в която комерсиалното кино изтъпя окончателно 30.12 | 13:57

Ще започна този текст с уточнението, че комерсиалното (холивудско) кино винаги е било с една или няколко идеи по-лесносмилаемо от, да речем, европейското кино.

Естествено, с ясната идея към киносалоните да се засилят възможно най-голямо количество зрители и не на последно място – за да може търговията с пуканки да продължава да процъфтява.

През 2012 година обаче почти всички продуценти, сценаристи и режисьори, работещи върху ленти с бюджети, стартиращи от 100 милиона долара и нагоре, решиха, че един филм не трябва да има почти никакъв смисъл, за да върне инвестираните в него колосално количество финикийски знаци.

С което количество, прочее, без особено проблем може да се увеличи многократно Брутният вътрешен продукт на държава от калибъра на Уганда.

Бюджетите обаче са бели кахъри, въпреки скромния факт, че през 2012 година станахме свидетели на най-голямата боксофисна бомба в познатата ни вселена. Нейното име е 200 милионният "епос" на Disney – "Джон Картър: Между два свята".

Да се върнем обаче на наративните холивудски територии, където сюжетните линии се превърнаха в по-алогични, отколкото посестримите им, характерни за видеоигрите от 1996 година.

Още по-неприятният за отбелязване факт е, че колкото повече един пуканков-блокбъстър се вземаше на сериозно, толкова масовата публика му се радваше.

Нещо повече, по върховете на боксофис класациите се настаниха основно алогични ленти с претенции, които са се взели крайно на сериозно.

Веднага давам пример с последните приключения на Джеймс Бонд – "Скайфол".

Преди премиерата на филма медиите във Великобритания го превъзнесоха до степен, че в съзнанието на всеки средностатистически зрител се настани мисълта, че "Скайфол" ще се бори за Оскар в категорията "Най-добър филм".

Рекламната машина на компанията, която стои зад лентата, ни го представяше като Бонд за възрастни – психологически трилър със сложни персонажи, смърт и "марианска" дълбочина на сюжета.

А Мартин Кембъл така хубаво беше уцелил златния баланс с "Казино Роял".

Ще ви помоля обаче да се съсредоточите единствено върху един елемент от "Скайфол" – "коварният" план на "лошия" Хавиер Бардем.

На практика Бардем е трябвало да предвиди ужасно много неща, които ще се случат в точно определен ред. А именно, че Бонд ще убие шанхайския наемен убиец по начин, който ще насочи британския агент към прелестна прелъстителка, която непременно ще се залюби с Бонд и която впоследствие ще го заведе до секретната военна база/остров на Бардем.

Където Бонд ще го залови, ще го върне в Лондон и затвори на изключително тайно място с възможно най-космическата система за сигурност. Но Силва ще пусне своя компютърен вирус и явно познавайки всички градоустройствени планове на подземен и надземен Лондон почти ще успее да стигне до основната си цел.

Не на последно място изиграният от Бардем Силва разполага и с армия, чиято численост спокойно може да надмине тази на родната.

И всичко това, за да може да се добере до Ем. В същото време, по-рано във филма, Бонд спокойно влезе в апартамента на спящата Ем, като изпечен, хм, крадец...

Написаното по-горе важи в пълна сила и за последния Батман – "Черният рицар: Възраждане" и могъщо прокламирания като духовно продължение на култовата поредица "Пришълецът" - "Прометей".

Последният (от който по реклама трябваше да зависи бъдещето на човешкия род) между другото ни демонстрира нагледно, че хората в съвсем обозримото бъдеще ще могат да си срежат корема от край до край, да го "зашият" с нещо подобно на телбод и буквално секунди след това да припкат като гъзелки в пубертета.

Таглайнът на лентата като нищо може да бъде "В космоса никой не го е еня за съвсем обикновени здравни норми". Въпреки, сериозността на продукцията, която милионни рекламни долари се опитваха да настанят в съзнанията на хората.

Вероятно в някои далечни части на галактиката висши форми на живот все още се почесват по главите, опитвайки се да открият начин "Прометей" да изглежда поне като миниатюрно логичен филм.

За жалост и в трите изброени случая говорим за трима меко казано доказани режисьори в лицето на Кристофър Нолан, Сам Мендес и Ридли Скот.

За първите двама съм почти сигурен, че са били силно притиснати от продуценти и студията, налели парите в съответните проекти.

Казвам последно обаче единствено, за да оправдая донякъде режисьорите, а не заснетите от тях ленти.

Тъжната истина е, че наложилият се през 2012 година тренд "Може да нямам много смисъл, но съм адски софистициран, дълбок и правен със Соломоново злато", предвид положителния баланс и на трети изброени блокбъстърни творби, ще продължи да набира скорост.

И все пак, в мен остава минималистичната надеждата, че когато си говорим за блокбъстъри през 2013 година, въпросните ще напомнят повече на представители от 2012 година като комиксовата вакханалия "Отмъстителите" или младежкия "Хобит: Неочаквано пътешествие".

Също пуканкови ленти, които обаче не са забравили своята същност и първообраз. Бидейки лесно смилаема, но и адски забавна материя, която е приятна именно заради алогичната си природа и факта, че не се взема насериозно. Филми, които на запад им казват "Guilty pleasure".

С други думи, през 2013 година гласувайте с кино портфейлите си, внимателно. Защото през 2015 като нищо ще се опитат да направят от "Междузвездни Войни: Епизод 7" космическа версия на "Изкуплението Шоушенк"...