Брижит Бардо в кадър: Сексимволът, легендата и бунтарката 28.12 | 17:40

Актрисата, певицата и големият защитник на животните, Брижит Бардо почина на 91-годишна възраст. Муза на най-великите – от Годар до Генсбур, символ на еманципацията на жените – тя винаги отказваше етикетите, никога не правеше това, което се очакваше от нея.

Родена през 1934 г. в Париж, Бардо израства в заможно, традиционно католическо семейство, но се отличава достатъчно като танцьорка, за да ѝ бъде позволено да учи балет, получавайки място в престижната Парижка консерватория. По същото време тя си намира работа като модел, появявайки се на корицата на Elle през 1950 г., докато е още на 15 години.

В резултат на работата си като модел, ѝ предлагат филмови роли. На едно прослушване среща Роджър Вадим, за когото ще се омъжи през 1952 г., след като навършва 18 години. Бардо получава малки роли, но популярността ѝ нараства. Тя играе любовта на Дирк Богард в "Доктор в морето", голям хит във Великобритания през 1955 г.

Но филмът на Вадим "И Бог създаде жената", в който Бардо играе разкрепостена тийнейджърка в Сен Тропе, затвърждава имиджа ѝ и я превръща в международна икона. Филмът е огромен хит във Франция, както и в международен план, и катапултира Бардо в челните редици на френските екранни изпълнители.

Освен за кинопубликата, Бардо бързо се превръща във вдъхновение за интелектуалци и творци. Дори за младите Джон Ленън и Пол Маккартни, които изискват тогавашните си приятелки да боядисват косите си в русо, подражавайки на нея. Симон дьо Бовоар публикува известното си есе "Брижит Бардо и синдромът на Лолита" през 1959 г., представяйки актрисата като най-освободената жена на Франция.

"Кралица Бардо стои там, където свършва моралът", пише френската писателка Маргьорит Дюрас през 1958 г. Година по-късно Симон дьо Бовоар отбелязва, че тя прави каквото пожелае и именно това смущава обществото.

Зад образа на свободна жена обаче Бардо трудно понася превръщането ѝ в красив предмет. На 26-ия си рожден ден през 1960 г. тя прави опит за самоубийство.

В началото на 60-те години на миналия век Бардо се появява в поредица от нашумели френски филми, включително номинираната за Оскар драма "Истината" на Анри-Жорж Клузо, "Личен живот" на Луи Мал (с участието на Марчело Мастрояни) и "Презрение" на Жан-Люк Годар. През втората половина на десетилетието Бардо приема редица холивудски предложения: сред тях са "Вива Мария!", мексиканска комедия с Жан Моро, и "Шалако", уестърн със Шон Конъри.

Бардо има и паралелна музикална кариера, която включва запис на оригиналната версия на "Je T’Aime ... Moi Non Plus" на Серж Генсбур, която Генсбур е написал за нея, докато са имали извънбрачна афера.

Въпреки това, Бардо намирала натиска на звездния статус за все по-досаден, казвайки пред "Гардиън" през 1996 г.: "Лудостта, която ме обгръщаше, винаги ми се струваше нереална. Никога не бях наистина подготвена за живота на звезда."

Тя се оттегля от актьорството през 1973 г., на 39-годишна възраст. Основният ѝ фокус става защитата на животните, като се присъединява към протести срещу лова на тюлени през 1977 г. и основава фондация "Брижит Бардо" през 1986 г.

Впоследствие Бардо изпраща протестни писма до световни лидери по въпроси като унищожаването на кучета в Румъния, убиването на делфини на Фарьорските острови и клането на котки в Австралия. Тя също така редовно изразява откровени мнения относно религиозното клане на животни.

В книгата си от 2003 г. "Вик в тишината" тя подкрепя дясна политика и се насочва към гей мъже и лесбийки, и така наречената "ислямизация на френското общество", което води до осъждане за подбуждане към расова омраза.

Бардо има дълга история на подкрепа на френския Национален фронт, заявявайки пред Guardian:

"Относно ужасяващата вълна от имиграция, споделям напълно възгледите на Жан-Мари льо Пен". През 2006 г. в писмо до тогавашния министър на вътрешните работи Никола Саркози се казва, че мюсюлманското население на Франция "разрушава страната ни, като налага своите действия".

Бардо е била омъжена четири пъти: за Вадим между 1952 и 1957 г., за Жак Шарие между 1959 и 1962 г. (с когото има син, Никола, роден през 1960 г.), за Сакс (1966-1969) и за бившия съветник на Льо Пен Бернар д'Ормал, за когото се омъжва през 1992 г. Тя също така е имала редица известни връзки, включително с Жан-Луи Трентинян и Генсбур.