Данчо Караджов: Всеки един изпълнител трябва да намери пътя си 30.10 | 12:33

Много е трудно да напишеш уводни думи към интервю с човек, когото всички познават. Поне десет пъти започваш нещо като текст и веднага изтриваш първите думи, защото все ти се струва, че не звучат никак достойно и представително.

"Да те жадувам", "Мина и Лора", "Сляп ден" и култовата "Сбогом" - едва ли има българин, който поне веднъж в живота си да не е чул тези песни, дори и да не е фен. 

Йордан Караджов – фронтменът на емблематичната рок група "Сигнал", е човек, който кара всеки българин да усеща по различен начин музиката на "Сигнал".

И трябва да призная, че с огромно вълнение правех бързите си крачки към сладкарницата, в която имахме уговорка да се видим за това интервю. Всеки от "Зелените сигнали" на "Сигнал" бяха за онези "весели момичета", които истински вярват, че "от тях зависи днес в света – да бъдат просторите сини".

Това интервю не е само за музиката на Данчо Караджов, но и за неговото ново амплоа, в което ще го видим съвсем скоро - като жури в музикално реалити по една от родните телевизии.

Дали музикантът ще бъде жестокият съдник или толерантният учител в "Гласът на България", вижте в следващите редове. 

Участието Ви в риалити формата "Гласът на България" определено е изненада. Йордан Караджов ли ще е "лошото ченге" - треньор в шоуто?

- Не зная защо всички се чудят, че съм в този формат. Аз не съм изненадан от това. Там нещо неприкосновено ли е за сериозните хора или наистина има какво да се каже на децата, които кандидатстват. Точно това е – има какво да се каже на децата, които кандидатстват, защото от много време насам ми се искаше да споделя опита си, който имам от 42 години на професионалната сцена. И все частично – някой, ако ми се обади или ме срещне, ме пита за нещо. Но тука нещата са доста по-сериозни, защото все пак имам един клас от 16 души, които вече са 8, след съответното разпределение. Затова съм в този формат. Няма нищо необикновено.

Даже бях поласкан от поканата на Евгени Димитров – Маестрото и Славчо Трифонов. Още повече, искам да изкажа възхитата си от екипа на "7/8” - продуцентската къща. Наистина е удоволствие да се работи с такива хора, защото до секундата всичко е изчислено, няма нещо, за което да се усъмниш и да кажеш "мамка му, защо дойдох само да си губя времето". Няма такова нещо. Адски съм доволен и сега очакваме да започне излъчването на формата.

А как ще се чувствате в компанията на фолк певица - Преслава и на двама млади поп-изпълнители, каквито са Миро и Вики от "Мастило", които са другите треньори?

- Колкото и да странно да ви звучи – чувствам се прекрасно. Интересно и за други важи колеги беше, че до мене стои Преслава. Аз съм на 60 години - тя е на 28 години. Нищо не би могло да ме притесни, в какъвто и да било аспект. Тя доказа, че не е тази популярна личност в средите на поп фолка, която лети по небето, а не стъпва по земята. Напротив, оказа се едно много земно момиче, което не се е главозамаяло от славата в този бранш и в този отсек от публика. И даже ми изпрати SMS, като ми благодари за хубавите думи. Няма да крия – стана ми приятно, защото ние там сме се наредили четирима души – Миро, Вики, Преслава и аз като едно цяло. Дори чухме забележки, че са очаквали още на първия ден да се скараме, да се хванем за гушите. Защо? Ние какво делим?

Напротив, ние сме там, за да съберем най-добре пеещите деца и да ги изпратим на финалите, на "живите" концерти. Нищо повече. Помагаме си, когато някой от съответните кандидати не е за там, съобразяваме мненията си и ги уеднаквяваме и по този начин работим много добре. Така че специално за Преслава искам да кажа следното – ако беше някоя друга, някоя от по-възрастните й колежки, които наистина не знам защо толкова много са се объркали, че са мега звезди и т.н.

В България такова нещо не може да съществува и няма. Безкрайно сме бедни, за да имаме мега звезди.

Може би щеше наистина да ми е неприятно да работя с някоя друга нейна колежка, защото сигурно нямаше да намерим общ език. А той идва оттам, че ние имаме някъде 32-33 години разлика. Сигурно съм по-възрастен от баща й, така че най-вероятно го има съответния респект и тя. Първо – към годините ми, второто – към всичко онова, което съм оставил като култура в тази държава и имам малката претенция да е така.

Мислите ли, че подобни риалити формати са способни да откриват истинските таланти, или по-скоро всичко опира до това да има шоу?

- За съжаление, пак ще се повтори същото, което се повтаря всеки път. Има много пеещи деца. Разбира се, трябва да им се покаже някоя друга тайна от занаята. Но лошото е, че след като приключи всичко това, те ще трябва сами да търсят пътя. Защото никой не се ангажира да ги прави популярни и знаете ли, може би е по-добре. Защото хубост на сила не става, както е казал българският народ.

Ок, ти ще го направиш медийна звезда за половин година, а след това какво правим?

Всеки един изпълнител трябва да намери пътя си – дали с повече шанс или с по-малко, това е вече съдба. Ако не можеш да докажеш себе си, ако не можеш да направиш така, че да бъдеш харесван от тези, които те слушат и гледат, нищо няма да излезе, дори да пееш като Павароти. Затова си мисля, че такъв формат е много добър – за да покаже, че има такива деца и че по друг повод ще трябва да им се помага, а не така. Защото това според мене е по-лъжливият начин те да станат известни за няколко седмици. След тези седмици хората ще ги забравят, защото те искат продукт, а не да слушат как се пеят кавъри на популярни певци.

"Сигнал" свирят и пеят на живо. Но все по-малко изпълнители правят така. Защо?

- Ами, защото в общи линии... имаше един филм на времето - "Вземи парите и бягай" на Уди Алън. При нас става точно така. Всеки носи някакъв диск в джоба, пуска го, само си отваря устата, при това некадърно и не е в синхрон с това, което звучи. Отива, взема си хонорара и си заминава.

Няма артист, няма певец, няма душа в това, което прави.

А при едни рок музиканти, това е не табу, а нещо много по-силно – да не си позволяват никога да правят подобни глупости, защото хората много бързо разбират. Ето, наскоро имахме концерт в Монтана. Идва един фен, не знам просто как да го нарека – беше на 11-12 години и с толкова прегракнал глас, че трудно го разбираш какво иска да ти каже, казва: "Аз съм ви фен до гроб, до гроб!". Чакай бе, момченце, какъв гроб, ти си на 11 години. Адски беше възбуден, държеше билета и ме моли да го подпиша и вика: "Велики сте, велики сте!". Това е, което младите не могат да постигнат. Защото един 11-годишен ще дойде и няма да им каже тези неща.

А на един дядо, какъвто съм аз в момента, това е най-голямата награда. Това е най-голямата радост от тази дълга, дълга музикална история, която сме сътворили заедно с колегите от "Сигнал".

"Дилмано, дилберо" е първият Ви запис, изпят в ефира на радио "София" през 1972 г., когато е било трудно да правиш кариера, особено музикална. Вашата музика е била забранена за известен период от време?

- Имаше ужасяващо дебилни хора. Наистина живяхме в един много-много тежък режим. И този, който или не си спомня, или не е живял, е може би един от най-щастливите хора на земята. Но пък вие младите, сега имате други проблеми от също много дебилната система, в която живеем сега. Всъщност народът не е толкова виновен, виновни са дебилите, които взимат властта и на които им вярваме. Тогава имаше големи странности – защо си с дълга коса, защо носиш високи токове. А ние искахме да носим онова, което се раждаше оттатък. И искам да кажа, че успявахме, с редица компромиси от наша страна – фиби в главата, връзваме косите, докато ни гледат, а изведнъж излизаме на сцената с коси до кръста и т.н. Е, имахме коси, страхотни коси.

Попълвахме с концертна дирекция едни програми, на живо си ги пеехме съвсем други. Пеехме си наши парчета плюс Uriah Heep I Deep Purple. Пишехме, че ще пеем руски песни, а аз през живота си една руска песен не съм изпял, въпреки че имам 500 концерта в Съветския съюз.

Това е друг прецедент - ние не пяхме руски песни.

Имаше ужасяващи неща – влиза някакъв човек и то случайно на концерт и нещо не му харесва. Моментално се пише някаква докладна до концертна дирекция и те спират за шест месеца. А бяхме забранени по друг повод – защото аз влязох в разправия с охраната на милицията в Бургас. Беше 10 февруари, 1982-ра година. За съжаление - тогава извадиха палките и набиха децата. И аз затова спрях концерта, но след това преиначиха думите ми, изкараха ме бунтар срещу властта и какво ли още не.

И ни изтриха от лицето на Земята за една година, при пълна забрана да практикуваме музикалния си занаят. Разбира се, никой не ни попита как сме си гледали семействата, а имахме малки деца. Синът ми беше на 2-3 години, съпругата ми беше бременна с Лора. Но, когато стиснеш юмрук и не си сам, а имаш юмруците на останалите – преборихме и комунизма, преборихме всичките, и тези сега ще ги надживеем и "Сигнал" ще остане.

Наближават избори - дали не са Ви потърсили вече за някой предизборен концерт?

- Ние сме участвали. Ще участваме и сега. Но "Сигнал" се гордее с това, че никога не сме били ангажирани към никоя от тези лакомници за власт. Никога не сме били за тези, или за тези, или за тези. Аз винаги съм считал, че това е нашият занаят, това е нашата работа, с нея си изкарваме хляба – да излезем и да пеем на сцената, но без да вдигаме лозунги "победа за този" или "победа за онзи". Чиста ми е съвестта и то всички го знаят по тези централи. И нямам никакви проблеми, защото считам, че "Сигнал" на народа.

Данчо Караджов – след като навърши 60 г. - някъде?

- Ами, докато умра, а аз не знам кога ще стане това, ще бъда на сцената. Това е. Сега подготвяме издаването на троен диск от този концерт, който се проведе по случай моя юбилей на 21 март. Аз издадох и солов проект "СЕ ЛА ВИ".

Ще направим голяма промоция и на него и на концертния албум. Работя върху един въпрос за отпечатването на една история на "Сигнал" в снимки, което според мене, ще бъде доста интересно. Обадиха се доста хора, но засега сме стопирали проекта, защото не мога да намеря адекватно финансиране на това нещо.

Не искам да се оплаквам. Не се сърдя на никого, защото всеки човек, както казваше баба ми си е "башка луд".

Сигурно ще излезе тази книга, защото ми е много на сърце. Освен всички снимки, ще има и една ретроспекция на всички песни, които съм написал за "Сигнал" през тези 34 години, облечени в музика след това.

Обичате ли да говорите за семейството си, много често пишат за Вас?

- Аз обичам да говоря за семейството си, но семейството ми не обича да говоря за тях. Всичките имат тази нагласа. Ето сега аз толкова се гордея с внучката ми в момента, а той ми вика: "Моля ти се, да не си посмял! Остави детето на мира".

Лора пък тя е вече горе на "брулени хълмове", вече не може да се скрие от никой (бел.ред. Има предвид бременността на дъщеря си). Знаете ли, аз съм много благодарен съдбата, но... аз не мога да ида никъде, спокойно. Адски съжалявам затова, не е никак добре, когато славата ти пречи.

Един мой приятел неслучайно един ден ми каза: "Абе Йордане, ти си голям нещастник!". Попитах го защо, а той ми отговори: "... защото не можеш да се скриеш с една мадама да изпиеш едно кафе". Викам му: "Мене мадамите не ме касаят", но въпреки всичко. Ето, например сега с Вас, имаме работа, правим интервю. Но никой не знае за това.

И затова и семейството ми е против подобни изяви. Но аз обичам да си говоря за семейството. Естествено, горд съм, че съм запазил толкова години връзката със съпругата си – от 42 години сме заедно.

Аз съм ужасяващо пристрастен към децата си.

От кого сте се учили Вие, кои са Вашите музикални идоли, на кого сте искали да приличате?

- Не съм искал да приличам на никого. Но съм се учил. Навремето започнахме с Beatles и Rolling Stones. След това преминахме на Deep Purple и Uriah Heep, а група, която най-много ме е "обладала", това е Queen. Преди години имах шанса да отида до Швейцария в Монтрьо, където е било студиото на Queen. И точно на брега на едно от езерата има огромен паметник на Фреди Меркюри. И аз застанах до него, хванах го за единия крак и съм се снимал така. За мене тази снимка ще остане... завинаги.

Без да го познавам, аз имам общо с него в душата си, в сърцето, защото този човек ми е дал много като усещане за музиката, като усещане за всичко. Няколко дни, след като той почина - на 24 ноември 1991 година. Вкъщи всички плакахме, защото сме убийствени фенове на Фреди и Queen. Тогава държавата беше изпаднала в нокаут, абсолютен нокаут. И ние с целия си музикален инат правехме албум тогава. И всеки вика – в това време какви албуми?

Сънувах Фреди в един коридор, с много хора. Беше с жълто яке, с каквото излизаше на сцената, имаше съответните апликации и с един бял клин с червени кантове, и маратонки също с червени кантове. Така го виждам в съня си и го питам: "Какво правиш тука?", а той ми вика: "Ами, чакам си реда". Питам го закъде чака. А той ми отговори: "Ами, за тая врата, ще ни разпределят, кой е нагоре и кой е надолу. Ти си музикант, нали?". Отговорих: "Да, фен съм ти" и той вика "Много хубаво. Имаш група, нали", и аз пак: "Да". Тъкмо вече влизаше през вратата, обърна се и ми каза: "Hold on, bastard's”.

Не зная, дали не ме смятат за луд, но аз го сънувах този човек. И нямахме още име на албума. На другия ден, обявих на моите колеги, че албумът ще се казва "Шоуто трябва да продължи", защото освен това, че песента "Show must go on” ми въздейства по някакъв начин още като излезе, удобен беше моментът да кажеш на всички, които бяха навели глави, че нещо трябва да продължи. Независимо дали музика или нещо друго. Заради това, което се случваше в държавата по това време.

Имате една песен за Рони Джеймс Дио "Чуваш ли". Каква е нейната история?

- За мене той е най-големият хард рок певец. Преди две години, когато почина. Беше 16-ти май 2010-та година. Много неприятно ми стана. Тогава бях на море на Равда, там имам жилище. И влизам в морето и нещо се замислих за него и изведнъж ...нали сме свикнали да казваме, че чуваме гласове, нещо ми говори или съзнанието ми го изисква. Всичко се случва, ние сме толкова ограничение в това отношение, спрямо паранормалните неща. Изведнъж наистина все едно някой ми каза: "Ти трябва да направиш песен за мене". А аз си мислех за него, докато бях сам в морето.

И го разказвам на сина ми, който е много навътре в тези неща, адски философски е настроен към тях. И сина ми вика: "Никой не ти го е казал, бе, татко. Той ти го е казал!". Отговорих му, че може и да е прав. От излизането на брега, прибрах се вкъщи и добре, че имах китара. Седнах и песента се изля като из ведро, заедно с текста. 

Оказа се, че Дио не е толкова популярен в България. Ето и в Монтана излезе едно момче, застана пред сцената, падна на колене и каза: "Изпейте за Дио песента". Ето всъщност и част от отговора на въпроса ви за младите. Душичките са им по различен начин сложени. Имам чувството, че ние от по-старото поколение, сме преживели повече неща, когато сме ставали музиканти. Тука сега материалното е много жестоко. Всеки мисли за пари...

И какво излезе – че рок-музикантът Йордан Караджов е емоционален и сърцат човек? Какво Ви натъжава?

- Натъжава ме простотията на тоя народ. Нека да не звучи нищо лично. Сигурно има простотия навсякъде по света. Но тук някак си това нещо е някакво амплоа на нацията. Аз не мога да го приема това нещо. И тъй като тази простотия, естествено, се захрани с другата простотия, наречена чалга, и се намериха и не знам колко, колко време, ще трябва да чакаме, за да се изчистим от тях. Това за мене е национален проблем.

Тези дебили, които се събират при президента, който също е дебил, като тях, нали правят Консултативен съвет за национална сигурност, ами ето – за това да мислят. А не да се захванат с Мишо Шамара, че изпял нещо. Ами защо не ме питат мене, че е много прав.

Подкрепяте ли Мишо Шамара?

- Подкрепям го, подкрепям го. Според мене не трябва да се чете директно, трябва да се чете между редовете. Той това е имал предвид. Още повече, че руснаците станаха достатъчно смешни с тяхното трио Pussy Riot и ние веднага трябваше да направим нещо. Защо? Още повече Pussy Riot бяха направили това срещу Путин преди няколко месеца, а Мишо Шамара е изпял песента преди година и половина, две. Значи никой не е обърнал внимание тогава. А сега изведнъж някой обърнал внимание, че изпял песен, която се гаври с трикольора. Ами само той ли се гаври с трикольора?

Ще Ви върна малко назад към протестите за пенсиите за артистите. Забрави ли се тази тема?

- Аз съм горд, че нещата тръгнаха от мене. Въпреки че прекратихме всякакви дебати, защото счетоха, че не е от значение, че има едни хора, които са загубили стаж от порядъка на двайсетина години. Някакви музиканти се оплаквали! Не, ние не се оплакваме - ние си искаме това нещо отново да излезе на дневен ред, да изкрастализира като някаква правда и да кажат кой какъв стаж има. Нас ни обвиниха, че лъжем, че документите са изгорели. Добре де, дайте да ги видим. Какво?! Ще кажат, че нямат архив ли? Пак ще ви цитирам баба ми - "Мижи, да те лажем".

Последен въпрос – какво бихте казали на своите почитатели?

- Могат да са сигурни, че никога няма да ги подведем. Независимо от тъпата конюнктура в тая държава, от мъртвия музикален пазар. Веднага давам пример с моя солов проект. Качихме в интернет, нека хората да си теглят песни и да си ги слушат и когато ги чуят на живо - да си кажат "ето го новото парче", дали за Дио, дали за внучка ми Ния и има страхотен успех на концерти, което ме изпълва с жестока радост. Това искам да им кажа – да са сигурни, че ние ги обичаме, защото тези 34 години без тяхната подкрепа, нямаше как да се случи това "Сигнал" да стои на сцената, да мислят за нови неща, за концерти, каквито правим единствено и само ние. Да са живи и да са здрави и когато идват на наши концерти да знаят, че идват при приятели.