На Запада ще се наложи да се включи пряко в Украйна 25.05 | 12:00

Унищожава ли войната демокрацията или е последното средство за запазването ѝ?

Върху този въпрос разсъждава популярният украински писател Юрий Андрухович в интервю за БНР.

В предаването "Събота 150" Андрухович говори и за най-новия си роман - "Радио нощ", в който се разказва историята на музикант от една източноевропейска страна.

"Това е държава с много силно тоталитарно минало, чийто президент се опитва да установи нова диктатура. Главният герой – музикантът Йосип Ротски – решава да участва в протестите срещу управлението и това се превръща в най-важната промяна в неговия живот. Идеята беше да опиша собствените си преживявания през 2013 и 2014 г., когато излизах на майданите в Киев и други градове. По това време пътувах и прекарвах седмици наред на различни места. Събрах определени впечатления, особено от нощните часове на майданите, и чаках моментът да ги опиша. Исках да мине определено време от тези преживявания преди да започна.

Идеята за книгата ми дойде през 2017 година. Тогава започнах да пиша за този пианист, който свири на майдана. На втори план историята е обусловена от детската ми привързаност към слушането на радио. От много време насам исках да напиша литературен текст под формата на радио монолог. Героят го чете нощем, когато повечето хора спят. Аудиторията му е малка, но това е и предимство, защото самият говорител може да е по-открит, честен, много драматичен и артистичен. Обединих тези две идеи в книгата и в главния герой – от една страна той е участник в революция, от друга е човек, който разказва по радиото."

Когато самият вие бяхте на майданите, имахте ли усещането, че сте нещо като бъдещия си герой – протестиращият артист? Във вашия случай с бъдещата мисия да предадете събитията и собствените си усещания.

"Артистите имаха съществено присъствие и на двата майдана. По време на Оранжевата революция през 2004 година това беше мирно присъствие и даде хубав пример как артистите могат да участват в революция, в която липсата на насилие е принцип. Всички участващи хора на изкуството разсъждавахме, че сме там, за да предотвратим насилието с поеми, музика и картини и да се уверим, че целта ще бъде постигната по мирен път.

Опитахме се да повторим всичко това през 2014 година. В началото идеята беше същата - колкото повече изкуство, култура и артисти има там, толкова по-малък е рискът от насилие. Но ситуацията и режимът бяха изключително различни. Те успяха да ескалират напрежението по много организиран и ефективен начин. Накрая артистите също бяха част от физическите сблъсъци."

Когато писахте книгата, бяхте ли разочарован от последствията на революцията през 2014 година?

"Писах книгата на два етапа в рамките на две години - през 2018-а се подготвях, като събирах бележките си. Повечето от текста написах през 2019 година, когато имахме много странни избори. Най-напред Володимир Зеленски спечели президентския вот, което тогава за мен беше знак, че с обществото ни се случва нещо опасно - то може да гласува за един абсолютен профан в политиката, който е бил част от развлекателната индустрия на предишния режим.

Същата година партията на Зеленски спечели и парламентарните избори. Аз и много от хората, които бяха протестирали на майдана, започнахме да гледаме към бъдещето с голяма тревога. Това е и една от причините романът ми на моменти да има разочарован и песимистичен тон, но преди всичко той е ироничен."

Промени ли се мнението Ви за Володимир Зеленски и партията му или войната заигра ролята на параван пред предишните проблеми на Украйна?

"Войната, разбира се, е най-опасното предизвикателство пред нас. В същото време украинците продължават да живеят с идеята, че сме изключително корумпирана страна и гледат критично на всяка власт. Това е типична черта на украинското общество – само да се уверява, че корупцията е навсякъде.

Но също така смятам, че Володимир Зеленски се промени много от февруари 2022 насам като президент на воюваща страна. В тази си роля той заслужава висока оценка. Все още го критикувам, но не съм сигурен, че някой друг би се справил по-добре. Той има умението много добре да комуникира с международната общност и колегите си от други страни. И е много убедителен. Разбира се, сега говорим за военновременен президент. Веднъж го формулирах така - той беше лош комедиант, който стана добър драматичен актьор."

Заради войната в Украйна няма да има президентски избори, които иначе трябваше да се проведат тази година. Смятате ли, че продължителността на това военно положение застрашава демокрацията в идеалистичния смисъл, заради който протестирахте преди 10 години?

"Най-напред трябва да имаме предвид самото извънредно положение, в което живеем. Това е война, в рамките на която сме постоянен обект на атаки. В конституцията на страната е предвидено, че изборите са невъзможни в такава ситуация. В тях няма да могат да участват много украински граждани.

Аз съм съгласен да няма избори до края на войната. Не съм съгласен обаче с тенденцията президентската власт да се увеличава заради сегашната ситуация. Надявам се журналистите и лидерите на общественото мнение да могат да критикуват и да реагират на такива тенденции, каквито вече се наблюдават, за да се запази балансът между властите.

Въпреки това съм убеден, че в момента всички важни решения се взимат на фронта. Най-важният властови фактор не са президентът и неговата администрация, нито правителството или парламентът, а украинската армия. В нейните ръце е изходът на войната, от който зависи изобщо и оцеляването на демокрацията в Украйна."

Смятахте ли се за пацифист преди войната?

"Аз съм от поколението непосредствено след хипитата. Любимата ми литература бяха Херман Хесе и американските поети-битници. Бях дете, когато САЩ водеха война във Виетнам, а после младеж, докато СССР воюваше в Афганистан. През целия си живот съм гледал на войната като на лошо нещо, което не приемам. Като бях в казармата в началото на 80-те, се стараех да съм възможно най-лошият войник – униформен пацифист.

Но сега живеем в съвсем различен свят. В него доминантна е руската агресия, на която няма пацифистки начин да се противопоставиш. Не можеш да спреш руската агресия с пацифистки жестове. Вижте и революцията в Беларус през 2020 година - те се опитаха не да се бият, а да протестират мирно срещу режима на Лукашенко. Бяха унищожени и много от тях сега са в лагери.

Нас ни нападна една ужасяваща система. Не можеш да застанеш с методите на Ганди срещу руските танкове. Има само един начин да спрем тази агресия - да сме въоръжени и да отговорим военно.

Ако се предадем, ще бъдем унищожени. Когато западните страни пращат военна помощ на Украйна, макар да е на час по лъжичка, те помагат на себе си. В момента помагат на 70 процента от държавата ни да води нормален живот. Ако получим повече оръжия, то Украйна ще може да отблъсне агресора по-бързо и ефективно. Но съжаляващите, че Западът изпраща военна помощ на Украйна, трябва да са честни към себе си - те са съгласни милиони украинци да бъдат пожертвани в името на мира с Русия."

Доколкото Ви разбирам, не смятате, че Западът помага достатъчно на Украйна.

"Не. Не го прави и основната причина е, че всички имат огромен, почти метафизичен страх от Русия, най-напред като ядрена сила. В същото време те наистина се опитват да помогнат на Украйна и са честни, когато казват, че Украйна не трябва да губи войната. Това е противоречие между мисли и дела, което се дължи на липсата на смелост да вложат всичко в украинската победа.

Това, разбира се, е процес. Очаквам персонални промени на политическо ниво след предстоящата поредица от избори в западните страни. Изборите са непредсказуеми, защото това е демокрацията, но аз очаквам тези страни все повече да се ангажират с конфликта, дори да не искат. Защото това е стилът на Русия - тя постоянно ескалира и вдига залозите. Западните политици няма да могат просто да стоят отстрани и да пращат по малко помощ и инструкции на Украйна. Сигурен съм, че ще настъпи момент, в който няма да имат друг избор, освен да участват пряко във войната.

Това сега се обсъжда и тук не визирам само формулировката на френския президент Макрон. Когато има такъв проблем, той не може просто да изчезне. Русия постоянно ги провокира и си играе с изказвания и идеи, че, например, ще изстреля ядрени ракети по цели в страни от НАТО. Москва играе много рисково и процесът не може да бъде спрян. Хората в България и навсякъде по света трябва да разберат, че руската агресия спрямо нашата страна не е териториален конфликт. Целта не е просто да им дадем малко наши земи. Те искат да установят нов световен ред с нови правила, в който правото е на страната на силния, искат да разделят света по нов начин. Това не е проблем само на Украйна и украинците – ние просто сме им съседи и първа жертва."

Нека в края се върнем на Вашата книга. В нея има един чудесен епизод, представляващ сън на главния герой. В съня двойка пътуващи музиканти от времето на Ренесанса вървят по много труден път и преодоляват различни предизвикателства, от приятелско предателство до разярени носорози, за да достигнат някаква химерна обетована земя. Като читател и в контекста на книгата аз възприех това като алюзия за пътя на посттоталирарното общество и отделните индивиди в него към някакво обещано светло бъдеще, пред което непрекъснато се появяват пречки - корупция, вражди и специфични местни проблеми. Едновременно с това самото светло бъдеще винаги остава неясно, защото за отделните хора то може да има съвсем различни измерения, основани на техните собствени разбирания. Има ли обетована земя за украинците и даде ли ѝ войната по-ясни очертания?

"Ние се намираме в уникален и определящ период от своята история. Можем да го наречем хамлетов - да бъдеш или да не бъдеш. Опитвам се да разсъждавам като максималист, който все още си представя по-добро бъдеще. Аз съм песимистичен в писането си, но не и в собствените си виждания и пожелания за всички нас. В сегашния момент има един много тесен коридор, който свършва с вход към нещо друго. Ние трябва да го прекосим. Проблемите на украинското общество, които са трупани с векове, са концентрирани в сегашния исторически момент. Ако преминем през него, оцелеем и защитим бъдещето си и правото да съществуваме, тогава ще достигнем един следващ етап от нашата история и реалност. Може би това е обетованата земя - една нова, процъфтяваща и демократична страна. Разбира се, това е утопия, а утопиите са невъзможни. Дистопиите обаче са възможни и единствения начин да ги предотвратяваме е като създаваме утопии."