Почина канадският режисьор с български корени Тед Кочев 12.04 | 10:40

Тед Кочев, именитият канадски и холивудски режисьор от български произход, почина на 94 години, съобщи неговият племенник Джонатан в петък.

Роден е като Величко Тодоров Кочев (Цочев) в Торонто, Канада, на 7 април 1931 г. Баща му е от Пловдив, а майка му от Въмбел, Македония, но след Балканската война семейството ѝ бяга в България и тя израства във Варна. Родителите му се запознават в Канада по време на демонстрация през Голямата депресия, но се развеждат още докато Тед е дете.

След като завършва английска литература в Торонто, Кочев започва да режисира за канадската телевизия. По-късно се премества във Великобритания, където работи за телевизия Ей Би Си, режисира театрални пиеси и филми за големия екран. Неговият Two Gentlemen Sharing е селектиран за кинофестивала във Венеция, а в "Човешкият глас" по Жан Кокто участва Ингрид Бергман. Следващият му проект "Да се събудиш в страх", заснет в Австралия, става първият австралийски филм на кинофестивала в Кан.

През 1972 г. Тед се завръща в Канада, за да заснеме The Apprenticeship of Duddy Kravitz, който печели "Златна мечка" в Берлин и номинация "Оскар" за най-добър сценарий. Впоследствие снима касовите хитове "Забава с Дик Джейн" с Джейн Фонда, "Рамбо: Първа кръв" със Силвестър Сталоун" и комедията "Уикендът на Барни". В "Безпримерна храброст" работи със своя приятел и връстник, неотдавна починалия Джийн Хекман, пише "Сега".

Кочев живее в Бевърли Хилс със съпругата си Лайфън. Те имат две деца: Александра, също режисьор (и омъжена за българин), и Томас, композитор и пианист. Има три деца и от предишния си брак с актрисата Силвия Кей: Аарон, Катрина и Джошуа.

През февруари 2016 г. режисьорът подава молба за българско гражданство чрез консулството ни в Лос Анджелис и го получава по време на посещението си в родината на предците си през март.

В негова памет припомняме 4-те истории, които той разказа пред Анита Димитрова от "Сега" при посещението си тогава. Интервюто е осъществено със съдействието на "София филм фест", където Тед Кочев гостува и показа панорама със свои филми.

Баща ми е роден и израснал в Пловдив. Майка ми е живяла във Варна, но са бежанци от Въмбел, Македония. Когато била на 3 години, половината й семейство е избито от турците, а другата половина успява да избяга в България. И двамата пристигат в Канада, когато са около 17-годишни.

Любопитното е, че те не се срещат в България, а в Америка. Моите родители са имали много романтична среща: по време на протестна демонстрация конен полицай напада майка ми и се опитва да я удари с камшика, а баща ми - който по това време не я познава - я прикрива с тялото си.

По-късно използвах тази история във филма си "Джошуа, тогава и сега". Двамата се влюбват, което е доста необичайно за началото на века, тъй като по онова време повечето бракове в България и Македония са се уреждали от семействата.

В Торонто по онова време живеят много българи и македонци, има и българо-македонско дружество - клуб на емигрантите, в който се поставят любителски пиеси. Майка ми и баща ми играеха в тези пиеси. Тъй като аз бях първото им дете, най-големият, а те не могли да си позволят детегледачка, прекарвах много време в залата - да наблюдавам репетициите и представленията. Когато бях на пет години, направих и актьорския си дебют в пиесата "Кървава сватба". Често мисля, че тези мои първи срещи със сцената са повлияли на бъдещата ми кариера.

Живеехме като обикновено българско семейство: майка ми беше украсила къщата като всяка българска къща, ядяхме български ястия - леща, баница, зелник, пълнени пиперки, кебапчета (тук преминава от английски на български и изрежда почти без акцент - б.р.). Майка ми правеше българско сирене и кисело мляко. Пазеше една и съща закваска в продължение на 50 години. Вкъщи говорехме на български и в детството си го знаех много добре; но в училище се говореше английски, а после и заминах да работя в Англия и забравих много думи. А и няма с кого да говоря сега - останах сам, стар вампир!

В България за пръв път дойдох през 1963 г. Когато се ожених, с жена ми отидохме на меден месец на гръцкия остров Миконос, а след това - в София и Пловдив, където все още имах роднини. Беше 1 май и в София хората танцуваха хоро на улицата. Аз се включих; в един момент забелязах, че всички ме гледат в краката! Почнах да се възмущавам: "Защо ми гледаш в краката?" "Не сме виждали някой да танцува така от 50 години, така се е танцувало в началото на XX век!"

Детайлите са много важни в киното. Докато работехме със сценографа по "Да се събудиш в страх" (Wake in Fright), му казах: не искам никакви студени цветове. Не искам да виждам синьо, нито зелено. Само червено, жълто, кафяво. Докарахме на снимачната площадка един варел с червена прах и винаги преди снимки разпръсквахме от него.

Поръчах 1000 мухи от университета от Сидни и при всеки дубъл пускахме част от тях. И когато виках "Екшъъън! Снимаме!", постоянно лапах по някоя муха. Изял съм десетки сигурно. Когато гледаш филма, ти не виждаш мухите, не виждаш прахта - но те са там и ти действат на подсъзнателно ниво. Започваш да се потиш в киносалона, иска ти се да идеш и да си вземеш душ.

Друга част от филма, върху която мислих много, беше убийството на кенгурата. Никога не бих убил животно. Да го направя за филм, беше немислимо. Но това беше кулминационната точка в сценария. И тогава един човек от екипа дойде и каза - Тед, аз идвам от вътрешността и там убиват стотици кенгура всяка нощ, за да направят от месото им консерви за кучета и котки. Тези консерви после се изнасяха за Америка - цели камиони. Така че отидохме и заснехме буквално документални кадри.

Да убиеш кенгуру е много лесно: те са плашливи животни. В момента, в който ги осветиш с прожектор, те замръзват. И тогава просто ги застрелват. Ловът продължи няколко часа; накрая стрелците бяха толкова пияни, че започнаха да пропускат. Всичко беше в кръв, истинска касапница. Целият ужас се извършваше с позволението на закона. Природозащитните организации в Австралия ме похвалиха, че съм показал какво се случва с кенгурата, но години по-късно тези сцени продължаваха да ме безпокоят.

... 15 години след премиерата една жена ми се обади по телефона и ми каза, че правителството е приело закон, забраняващ да се убиват кенгура за индустрията с храни за домашни любимци. Филмът ми беше помогнал да се прокара този закон. Всъщност никой преди това не се интересуваше какво се случва в пустинята.

"Да се събудиш в страх" имаше голям успех във Франция, след като бе прожектиран в Кан през 1971 г. Само в Париж той се въртя по кината 9 месеца. В Австралия обаче не го гледаха много; а в САЩ United Artists му направиха премиера в забутано малко кино в една зимна вечер; така че и там не тръгна добре. Той сподели съдбата на много филми, които не са изкарали големи пари: лентата бе захвърлена.

Кой би харчил пари за съхранението на нещо, което не носи пари? Но австралийският монтажист на Wake in Fright решил, че филмът е шедьовър и тръгнал по следите на негатива. След дълго издирване го намерил в склад в Питсбърг, САЩ - сред купчина филмови ролки, на които пишело "да се унищожи". Ако беше закъснял 2 седмици, филмът нямаше да го има.

Копието бе върнато в Австралия, възстановено и прожектирано в Кан през 2009 г. в рубриката Cannes Classic под селекцията на Мартин Скорсезе. На практика само два филма са прожектирани двукратно в Кан: този и "Приключението" на Антониони.

Урокът на Антониони

Докато работех в Лондон, може би единственият друг българин там беше Пиер Рув (Петър Увалиев). Двамата си говорехме на български. Един ден той ми се обади и ми поиска услуга. "Продуцирах един филм на Антониони - "Фотоувеличение". Чу ли за него?"

Има си хас, всеки в Лондон знаеше за този филм! "Филмът е с 15-20 минути по-дълъг от необходимото, каза той, и продуцентът Карло Понти иска да го съкратим. Но материалът е толкова добър, че не знаем какво да отрежем. Микеланджело Антониони много хареса филма ти "Живот на върха" и ме помоли да викна този млад режисьор, за да помогне със съвет какво да махнем".

Разкарай се, казах му аз, ти ще застанеш зад гърба на Антониони и накрая аз ще опера пешкира за промените. "За някой толкова млад си така циничен", отговори ми Пиер. "Нека Антониони ми се обади и пак ще говорим", казах му аз. Няколко дни по-късно звънна самият Микеланджело Антониони. Изгледах филма и предложих 19 минути съкращения. Всичките ми предложения бяха приети.

Години по-късно с Понти работихме по един филм - Attencione, който така и не видя бял свят. Докато бях в Рим, Антониони ме покани на вечеря. По едно време го попитах - Микеланджело, защо във филма ти има цели осем сценаристи? "За разлика от вас, холивудските режисьори, ние в Италия не мислим, че диалогът е важен, отговори ми той. За нас той е просто звуков ефект. Аз пиша сценарий като за ням филм. Разказвам цялата история с картини. Защото това е киното - картини! Диалогът е за театъра."

След това наемат допълнителни сценаристи да напишат диалозите, като всеки елемент се обсъжда отделно. Кой е добър в диалозите между съпруг и съпруга? О, Анита Димитрова я бива в това, да викнем нея. После имаме екшън сцена. Кой да напише репликите? Нека да е Тед Кочев! Ето така сценаристите стават осем. Това е най-важният съвет, който съм получил във филмовата си кариера: че емоцията трябва да бъде предадена в картини, а не с думи.

Имах приятел в Warner Bros, който ми помогна да започна работа върху сценария по книгата на Дейвид Морел. Написах го, отне ми 4 месеца, но след това те решиха, че няма да заснемат филма. Виетнамската война беше нещо, за което никой в Америка не искаше да се говори. За щастие двама унгарски продуценти и един ливански - тяхната малка филмова компания се казваше Carolco, проявиха интерес и поеха филма. Изпратих сценария на Сталоун, той веднага се нави: след успеха с "Роки" се беше снимал само в провали.

Личен архив

Слай има много добър усет кое е популярно: знае кое ще се хареса на публиката и кое - не. Той искаше да не убиваме героя. А за мен по концепция "Първа кръв" беше самоубийствена мисия. Бях правил много проучвания за ветераните във Виетнам. Към тях отношението беше ужасно. Вземи Втората световна - добре дошъл у дома, Джон Рамбо, ти си герой! Фанфари, празненства, пари. Ветераните от Виетнам - друга история.

Десните консерватори ги презираха, защото бяха лузъри, изгубиха войната. Левичарите ги мразеха, наричаха ги "убийци на бебета и майки" и ги замеряха с боклуци и изпражнения. За тях нямаше място в Америка. Последва огромна вълна от самоубийства. И до днес ветераните от Виетнам продължават да се самоубиват; над 1000 опита годишно. Една трета от тези опити за самоубийство са успешни.

И при Рамбо е така. Той е герой, има медал за храброст, а го третират като отрепка. В края на филма, когато прекосява обратно моста, той е наясно, че отива на самоубийствена мисия, няма връщане назад. Заснехме финала, в който Рамбо се застрелва с пистолета на полковника, получи се много добра сцена. И тогава Силвестър ми каза - виж, ние причинихме толкова много на този герой, ужасни неща го сполетяха, а сега ще го убием, така ли? На публиката няма да й хареса.

Тогава заснехме различен край. Просто за всеки случай. Когато правихме първата тестова прожекция пред публика в Лас Вегас, хората в киното полудяха: пляскаха, радваха се, подвикваха. Но когато дойде краят, самоубийството, целият салон утихна. Внезапно се чу глас в салона: ако режисьорът е в киното, да го обесим на най-близката улична лампа! Никой не беше доволен, че Джон Рамбо умря. Разпространителите кършеха пръсти.