Сподвижник на Боян Петров с потресаващи разкрития за легендарния алпинист и смъртта му 10.07 | 20:11

Алпинистът Иван Томов, който загина на 17 май малко след като покори връх Лхотце в Хималаите без кислород, е водил личен дневник. В него т35-годишният приключенец е описвал изкачванията на различни планини, препятствията, през които е минал, критиките от легендарния Боян Петров и изчезването му на Шиша Пангма. "168 часа" публикува частта с историите на Томов, като първата e посветена на Съни, както всички наричаха Боян Петров:

(писано през 2018 г.) "Боян загина. По-точно е да се каже, че изчезна. Но това не изключва предното. Плановете да ходим на Тенгри, Победа и Чо Ойо увиснаха във въздуха. Бях в Тайланд, когато официално го обявиха за загинал. Обикалях някакви градове, храмове и други забележителности, правих снимки, потях се, забравях да ям и да пия. Тялото ми вършеше рутинни неща, които прави всеки път по време на културен туризъм.

Мислите ми обаче бяха далеч от това горещо и влажно място. Бяха в Хималаите. Главата ми беше пълна с десетки въпроси. Защо остави сателитния си телефон в базов лагер? Подобна грешка преди 2 години ни коства изкачването на Нанга Парбат. Как така си позволи да остане без връзка със света и без подкрепа отзад? Защо се опита този път да го изкачи този връх джудже на всяка цена? Защото се е получавало 10 пъти преди това - самонадеяност? Опит да докаже, че е най-добрият, и да разпечата върха (да го отметне, че го е покорил - бел. ред.)? Бързане за Еверест?

Каквато и да беше причината, не се връзваше с предишното му поведение. Да, когато на човек му се получават нещата, той понякога губи бдителност, но Боян не беше от тези. При него нищо не се е получавало лесно и наготово. Беше ли неочаквано това, което се случи? Да. С успехите и невероятната си способност да оцелява беше създал нещо като ореол на безсмъртие около себе си. И все пак беше ли предсказуемо? Отново да. Човек, който с подобен интензитет ходи по най-високите и опасни върхове по света, е много вероятно да загине. Хората, изкачили всички осемхилядници без шерпи и кислород и все още живи, май са под 20 в целия свят. Хората, загинали по пътя към хималайската корона, са стотици. Статистически вероятността неговият път да приключи точно така беше донякъде предсказуема въпреки всичките ни сантименти и любов. През 2009 г. Съни пропадна в цепнатина на Гашербрумите. През 2013-а претърпя жестока катастрофа, която отложи изкачването на Броуд Пик и К2 за 2014 г. През 2016-а нова катастрофа в Кресненското дефиле.

Знаци от съдбата? Предупреждения

Кой би могъл да знае със сигурност?

Какво би се случило, ако Боян би изтълкувал нещата така? Можеше ли да си седне на д-то и да се разтвори в суетата на прашна, сива, задушаваща и гърчеща се София? Да се радва на жена си, децата и внуците си? Да се отдаде на науката, на различни каузи като например спасяването на Пирин? Би ли бил тогава същият този Боян?

Би ли запазил този заразителен блясък в очите си
и пълен със струяща енергия поглед?

Имам един приятел в нашето туристическо дружество. Преди много лета е изкачил Гросглокнер в зимни условия. Толкова се е наплашил от "високата" планина, че оттогава не е припарвал над 3000 метра. Сега е в преклонна възраст. Радва се на внуците си, на успехите им. Ходи понякога с нас по походи. Кое е за предпочитане? Има ли грешно и правилно изживян живот? Къде е границата между съзидателното и разрушителното?

Навремето прочетох един цитат, че е по-добре да живееш 3 години като лъв, отколкото 30 като овца. Сега направих същата аналогия между Боян и дядо Мони. Дълго време си мислех, че е за предпочитане къс, но ярък и наситен стопроцентов живот. Обаче сега осъзнах, че сравнението е некоректно. Предназначението на тези две животни е коренно различно. Природата на овцата е да блее и да пасе трева, да е вперила поглед постоянно в земята в търсене на зелена и свежа трева.

Да дава вълна, месо и мляко. Лъвът трябва постоянно да е нащрек. Да ловува всеки ден, за да оцелява. Да мигрира постоянно от място на място, където има по-лесна и достъпна плячка. Така е устроен, не може да избяга от природата си.

Ако се предаде и се опита да стане тревопасен, ще загине. Човек също се ражда с определени заложби и предопреленост. Преобладаващото население е просто инертна маса. Живее в някаква матрица и прави всичко, което му е било завещано от предишните поколения.

Има обаче и друга група хора - търсещи и преоткриващи себе си и света около тях. Няма да изброявям всички гении и откриватели, благодарение на чиято креативност сме на това технологично стъпало в момента. Може ли в този случай да се каже, че съдбата на дядо Мони е безлична, а

Боян написа българската история в Хималаизма

и остави ярка следа и пример за подражание? Не може. Какъв обаче би бил наистина Боян, ако беше изоставил проекта си 14х8000 през 2016-а? И ако не би могъл, би ли изоставил високите планини след приключването му? Ако беше изоставил Хималаите тогава, то за мен той би се превърнал в човек, претърпял лоботомия. Щеше да диша, да го хранят през тръбички, да се изпражнява и дори да вижда.

Какво обаче щяхме да четем в този поглед? Очите са прозорец към душата. В тях щяхме да видим пустота, апатия и може би дълбока тъга. Орел, затворен в клетка. Живо тяло и мъртва душа. Естествено, това твърдение е преувеличено. Боян беше достатъчно интелигентен, за да намери и други интересни занимания и реализация в този живот. Но той не можеше и без високите планини.

Ако беше изкачил всичките осемхилядници, със сигурност щеше да се насочи към изкачване на други върхове, където не е стъпвал досега българин. През 2014 г. в базов лагер на Броуд пик разглеждах едно издание на Lonely Planet за Хиндукуш и Каракорум. Още тогава той говореше за изкачване на Тилич Мир (първенеца на Хиндукуш) и други върхове в Памир и района. Вероятно щеше да иска да завърши континенталните първенци.

Дори тази година (б.р. - 2018-а) той планираше да вмести в програмата си Победа (най-високият връх в планинската верига Тяншан в Китай - бел. ред.), за да завърши проекта "Снежен барс". Наивно е да се смята, че би спрял. 

И така, премествайки се плавно от Тайланд в Камбоджа и после във Виетнам, се терзаех с подобни въпроси и мисли и решавах какво да правя това лято. Нееднократно съм казвал, че Победа не е солов връх и изпитвам от мимолетния си досег с него невероятен респект към този гигант. Затова реших, че Киргизия отпада като вариант. Но къде тогава? Имах пуснат отпуск. Положих големи усилия да си го взема точно в този период. Да го отложа? Да ходя на море? Не е в характера ми да ходя лятото на море. Всъщност въобще не ходя на море. Исках планина, и то достоен заместител на Тяншан. Още преди да се прибера в Англия, реших, че ще бъдат Корженевска (връх в планината Памир, намираща се в Средна Азия - бел. ред.) и Комунизъм (най-високият в Памир на територията на Таджикистан - бел. ред.).

Няколко приятели, качвали и двата върха, ми препоръчаха да се свържа с една възрастна жена - Рано Умаровна Сабирова. Същата жена, която бе поканена в експедицията през 1975 г. да смъкват телата на загиналата женска група на Елвира Шатаева

Набързо спретнахме с нея организацията да си плащаме всичко на място и да дадем по $700 за хеликоптера до базов лагер. Смятах, че така ще излезе по-евтино от $2500, които искаше фирмата монополист за пълния пакет. А и исках да съм независим. Когато ми се яде или взема душ - си плащам. От предишния си опит знаех, че не се задържам кой знае колко в базов лагер, а нагоре по лагерите съм автономен и пълният пакет не ми покрива нищо.

С мен реши да дойде една приятелка - Янислава. Не можех да преценя какви са й точно шансовете да изкачи Корженевска, но смятах, че ги има. За Комунизъм не ставаше и дума. Кацнахме в Душанбе на 14 юли в 4 ч. сутринта. Тя си извади виза, аз си показах руския паспорт и Рано благополучно ни посрещна. Оказа се ексцентрична баба.

Била снежен барс без връх Победа

Тоест качвала Ленин, Тенгри, Корженевска и Комунизъм. Руснаците се шегуват, че ако си изкачил само тези 4 върха, си снежен барс без топки. Та се радвам, че тя не е качила Победа, не исках да си я представям с пълния комплект атрибути. Забягвайки напред, и аз съм в това положение, но за разлика от нея възприемам нещата или/или. Или си снежен барс, или не си. Понятието "почти" не съществува.