Поп-фолкът е мечта 02.04 | 14:45

Името "Град на мечти” казва за новия филм на българския документалист Светослав Драганов много повече от всичко, което се изписа и изговори по темата. "Град на мечти" не е просто "филм за комунисти и чалгари", както го определиха мнозина – определение, което всъщност му направи доста добра реклама. "Град на мечти" е филм за един град, подслонил няколко поколения мечтатели.

Премиерната прожекция на филма се състоя в рамките на вече отминалия София Филм Фест 2012, като събитието, темата и героите се превърнаха в едни от най-дискутираните. Това бе само един от поводите да потърся режисьора, с когото си поговорихме за чалгата и социализма като двете страни на една и съща монета, за истинското лице на най-могъщото социално явление у нас в момента, за мечтите на нашите баби и дядовци и за особеностите в характера на Митко Пайнера. Сега ви представям и разговора, запознавайки се с който, съм убедена, ще поискате и вие да видите "Град на мечти”.

Как се роди идеята за "Град на мечти”?

– През Димитровград само бях минавал, но всъщност винаги ми е било много интересно какво точно се случва там. И тъй като самият аз проявявах интерес, ми хрумна, че би могло да направим филм за него. Всъщност, филмът в началото се казваше "Шампанско и сълзи”.

Защо?

– Причините са две: заигравката с популярната едноименна песен на Ивана и заради метафората: винаги се случва така, че докато едни отварят шампанското, другите проливат сълзи.

Защо решихте да го прекръстите?

–Защото се получи така, че по време на работния процес, всички хора започнаха да говорят за мечтите си. Заглавието дойде в следствие на филма, то бе провокирано от него.

Никой преди теб не се бе решил да прави филм за чалгата и определено бе една нещурмувана ниша – това ли бе целта на филма – да я запълни?

–Не. Генерално, идеята на филма бе фактът, че в България има хора, които живеят в някакви паралелни реалности. Преди това бе характерно за ерата на соца, но то бе под повърхността. Сега излезе наяве. В момента в България има страшно много паралелни действителности и всъщност в Димитровград това нещо се усеща осезаемо: от една страна реалността на комунистите, които в момента са тотално маргинализирани и ъндърграунд и тази на фолкаджиите, които са отгоре, но всъщност никой не ги познава. Зад кулисите поп-фолкът изобщо не е това, което е на сцената. Той е параван, реклама. И този филм е за това – да го види извън това пространство: кои са всъщност тези хора? Какви са?

И успя ли?

– Мисля че да. Документалното кино е уникално, защото ти дава билет, с който можеш да влезеш в нечий чужд живот и да видиш какво се случва там. Получаваш пропуск да видиш какво се случва под повърхността и да влезеш в кожата на другия, да видиш нещата през неговия поглед. Този филм ми даде точно един такъв шанс – да разбера нещо, което ми беше любопитно от много време. Беше доста забавно.

Когато човек гледа филма ти, има специфичното усещане, че ти просто си включил камерата и си оставил своите герои да разказват. Но, предполагам, си им задал някакви въпроси. Как например провокира разговора между прохождащата фолк певица и нейната меркантилна майка, в който обсъждаха успеха в тази индустрия и ролята на парите в него?

– Истината е, че това наистина ги вълнува. Аз заснех разговорите от тяхното ежедневие. Това са темите, върху които те мислят и около които е съсредоточен животът им. Ето, Симона (амбицираната, млада фолк певица – б. а.) – та тя бе толкова искрена. Искаше да изпълни мечтата си с такова желание! Тя мечтае да пее, да е известна и мечтата ѝ наистина е откровена. Може би звучи смешно или наивно, но тя наистина се кефи на това нещо. Когато пее, тя е щастлива. Мечтае, а не си търси богат съпруг като много други.

Имаше един момент, в който Симона заяви, че ако не кара Ферари или Порше, няма да я възприемат като сериозна певица. В същото време я видяхме в едни доста по-скромни условия – живее в евтина квартира, студиото, където записва се намира под земята... Това ли е реалността?

– Ами, те просто следват поп-фолк стереотипа. Продават мечти. Всъщност, поп-фолкът е една мечта: чрез него хората бягат от реалността. Младите момчета в клиповете виждат едни мечтани жени, които няма как да притежават. Това е една много интересна тема – настрани от филма. Какво е поп-фолкът? Може ли да му се даде безпристрастно определение? Можем ли да го анализираме като културно явление? Поп-фолкът е попкултура. Култура за масите. Той не е по-различен от онова, което се излъчва по MTV – просто хората не разбират какво се пее там.

А, какво бе твоето лично отношение към поп-фолка, преди да заснемеш "Град на мечти"?

– Ами, аз лично не слушам поп-фолк, но винаги ми е било интересно какви са тези хора и защо го правят.

Промени ли се то след филма?

– Да. Осъзнах, че всички сме хора. Всичко е до нюансите. Те не са по-различни от останалите.

Появиха се някои критики, че умишлено или не, си показал героите си като някакъв вид гротеска, като изопачени образи на самите себе си...

– Не е така. Моят начин на филмов разказ е да бъда максимално откровен. Искам героите да бъдат това, което са, без да се прикриват. Хората да могат да ги видят в действителната им светлина и да ги харесат, въпреки това, че те не са перфектни. Игралното кино е идентификация с героите. Хубавото при него е, че не е задължително героите да са идеализирани, като в игралното, и въпреки това да ти станат симпатични. Както каза Серьожа (отчужденият син на бащата-комунист - б.а.): "Животът е такъв какъвто е и ще го изживея такъв какъвто е". Та, идеята бе да се покажат истинските хора и публиката да ги хареса, въпреки че не е като тях. Защото всъщност всички сме еднакви.

Заобича ли героите си?

– Да, определено. Даже започнах да им правя любовни обяснения, а те изобщо не повярваха, че говоря сериозно, хаха.

А те как реагираха на премиерата - факт беше, че на места публиката се смееше доста жлъчно?

– Факт е, че им беше малко странно. Особено на Симона - тя е толкова натурална и истинска, което в този поп-фолк свят определено е пречка. По някакъв начин тя си помисли, че е сгрешила, защото е откровена. Аз обаче й казах: "Слушай какво, хората ще те харесат, когато си истинска”. Защото хората често искат да се правят на такива каквито не са, само и само да ги харесат – играят роли, слагат силикон, това е абсурдно, не мислиш ли? Не само в поп-фолка, навсякъде. А, тя беше естествена и си помисли, че е сгрешила. Каза ми: "Никой не го е правил (да е естествен - б. а.), ако някой го направи и аз ще го направя, без да се притеснявам”. Но, хората трябва да са такива каквито са - това е истината.

Да, но понякога е трудно - героят ти Папо, например, е рок-музикант, който е принуден да прави чалга, за да преживява и очевидно това не му бе приятно...

– Ама то не е само в поп-фолка. Хората правят компромиси навсякъде . Папо е просто една метафора. Много хора правят това, което не искат, за да оцелеят. И се самозалъгват. И аз го правя. Казвам си, ето сега ще направя нещо, от което ще изкарам пари и ще се почувствам по-добре, но в крайна сметка не е така.

Би ли направил поп-фолк клип?

– Ми, защо не. Може би. Но, честно казано, за мен рекламата, например, е много по-голяма чалга. Там т. нар. "творец” получава много повече пари, а лъже много по-брутално. Ние знаем, че те ни лъжат, но лъжата продължава да ти се набива в главата, чуваш я отвсякъде. Най-смазващото е, че децата не знаят, че това е лъжа и го приемат за чиста монета.

И какво излиза - на нас ни набиват едни глупости в главата, а на нашите баби и дядовци други - но пак глупости...

– Проблемът знаеш ли какъв е – че когато човек бъде оставен сам да мисли, той се обърква. Хората искат готови решения.

Какви са най-големите разлики тогава в тези две поколения - на соца и на поп-фолка, чиито мечти са еднакво изфабрикувани, макар и по различен начин?

– Може би по-скоро по външни белези. Интересно е, че всичко е взаимосвързано. Например, всички онези хора, които да повярвали в социализма са дошли от село. 90% са били селяни. Тези хора са били научени на труд. Всичко се е свеждало до якото бачкане. Сега работническата класа изчезна или се маргинализира. Тя се пренесе в Китай, в Бразилия. Тук вече това понятие го няма. Сега всички са ориентирани към това да изкарват пари.

А какво, според теб, ще бъде следващото поколение?

– Не знам, но ми е интересно да го видя. Надявам се, че ще бъдат добри хора, не толкова зависими от това, което им казват.

Има ли някаква странна зависимост между това, че именно символът на комунизма се превърна в мека на чалгата?

– Всичко е случайно, но подборът е доста интересен – хората, които са отишли там на времето са били авантюристи. Те са зарязвали всичко, за да строят комунизма. Такива авантюристи са техните деца може би.

И сега, със същия хъс, народът се стича към "Пайнер”?

– Да. И това е доста симпатично. Любопитно е, че фирма "Пайнер” си стои в Димитровград. Митко Пайнера не държи да идва в София. Не го касаят къщите в Бояна. По време на снимките му казах, че го намирам за готино.

А него защо не го включихте в лентата?

– Ами, всъщност той е доста срамежлив. Каза ми, "Ще остарея и ще дойдеш. Още не ми е дошло времето”. Той е просто един човек, който се е възползвал от ситуацията... Но, определено би било интересно, ако се направи един такъв филм. Не да го питат глупости, а да му зададат въпроса дали е щастлив. "Не ми трябва известност”, това ми каза той. Той не е Хю Хефнър - той е просто Митко Пайнера - едно уникално явление.

А, генерално, има ли материал за документални филми в България?

–Е, как не. Тук в момента всичко се променя. Пълни сме с комплекси и толкова объркани... Има какво да се покаже.

Вижте ревю на филма "Град на мечти".