Първият учебен ден - започва пътешествието в света на книгите 15.09 | 11:11

Лятото вече ни маха за довиждане, а с него отлетя и ваканцията за учениците. Първият училищен звънец ще удари и децата бързо ще се върнат в класните стаи.

Но никак не е лесно да се откъснат малчуганите от летните игри и да се привлече вниманието им  върху книгите и учебниците. Трябва подход, трябва разбиране, трябва малко и самите вие да сте деца.

Именно за символа на училището, за работата с деца и за богатството, което ни дават книгите, ще поговорим с един млад човек, влюбен в работата с и за малчуганите.

Петя Кокудева е родена през 1982 г. в Смолян. Завършила е журналистика, а след това литература и творческо писане. В момента работи като копирайтър в международна рекламна агенция, но истинската ѝ страст са децата. Първият ѝ опит да спечели и малки, и големи да споделят с нея чудния свят на литературата е дебютната ѝ книга "Лулу: детски стихотворения за възрастни”.

  От малка Петя обича книгите и писането. Любимата ѝ учителка е била г-жа Караджова, която ѝ е преподавала литература до 7-ми клас. За нея Петя казва, че е извадила късмет с такъв преподавател, защото госпожата "едва забележимо ме поощряваше, но същевременно беше много строга. Малко филмово се чувствах – като в ситуацията с онези треньори, които знаят, че ученикът им е добър, но никога, никога не им го казват.”

Любовта към литературата обаче винаги е била в сърцето на младата авторка.

"Просто си я нося тази близост с детските работи, както децата си носят раниците на гърба. Има нещо недоловимо и необяснимо в голямата любов към нещо – тя е толкова по-мащабна от мен, че изобщо не мога да я обозра, не ми е ясен произходът й. Лесният отговор е, че не съм намерила друго нещо, в което толкова да се забавлявам, колкото в детската литература.” уточнява Кокудева.

Петя е част от малкия процент млади хора, които се занимават с малчугани.

"Точно, защото с тях се чувствам естествено – да седнем всички по турски на килима, да ги разпитвам (аз много обичам да питам, а децата много обичат да се чувстват питани!), да си запризнаваме един подир друг белите и страховете. Да им почета и да видя на какво се смеят и какво не им се нрави... Да пишеш за деца е едно, но съвсем друго е да ги срещаш на живо. Нужно е да си готов да приемеш както обичта им, така и неодобрението и безразличието им. С една дума, fairplay.” обяснява Петя.

За нея  няма точен метод, с който да се привлече вниманието на хлапетата, но споделя, че трябва да има разнообразие – "четене, питанки, измисляне, малко всериозняване, после хоп, малко смях... Ако ги возиш по права магистрала, се омърлушват и заспиват”. Именно защото децата са много любопитни, но и бързо се отегчават Петя казва, че те трябва да се водят "по пътечка със завойчета – на всеки ъгъл да им се разкрива ново нещо, да се сменят "пейзажите”...”.

  Авторката споделя, че децата са като възрастните – "някои четат, други изобщо не”, но пък за тези, които са по-малки - между първи и пети, шести клас - Петя казва, че обичат шеметните герои като Макс и Мориц, Дръндьото, Мечо Пух, Карлсон.

Относно първия учебен ден (15 септември) младата авторка казва, че го свързва "не толкова с абстрактни усещания и мисли, колкото с конкретни неща: училищното знаме, което се катери полекичка нагоре и проскърцва; ние децата, които с почуда се разглеждаме взаимно и установяваме, че сме други вече, пораснали... Сега го свързвам с фъстъчета, които щъкат наоколо с раници, по-големи от тях самите. Сякаш са натъпкали целия живот вътре в раницата - да го изучават...”.  изрежда тя.

Въпреки това Петя е категорична, че не смее да дава "акъл” какво трябва да се промени в училището, за да стане то по-привлекателно за децата днес. Но пък казва, че "това, което искам да променям, се опитвам да го правя, създавайки книги и срещайки се с деца. Опитвам да им покажа литературата като преживелица, като начин не толкова да поумняваш, колкото да се развълнуваш. Литературата е обмен на енергия, не рецепта за помъдряване. Животът сам ще си ги направи мъдри (той това го може чудесно!), а литературата е тук, за да ги окрилява и въодушевява – било чрез тъга или смешки.”

  Авторката си пожелава и в бъдеще да има шанс да работи с деца, но казва, че "няма план, има само плам”.

А ние пожелаваме на учениците на добър час и се надяваме, че процентът на младите хора като Петя Кокудева да се увеличи от скромните 3%.

Из стената на Петя Кокудева:

"ПУШЕНОТО ПИЛЕ НА ЯВОРОВ  или окъсняло благодарствено писмо за учителите

 Моята баба Радост, майката на майка ми, беше кръгла 120-килограмова дама. Живееше самичка (защото бе разведена мнооого отдавна) в един тесен полуподземен апартамент. В готвенето - напук на клишето за "вкусните баби” - я нямаше съвсем никаква. Купуваше ми кренвирши, които аз обожавах! И умееше да хърка симфонично.

 Стените на апартамента й не се виждаха, защото всичко беше в книги. (И досега са си там, вехтеят, но някак достолепно, и представляват за мен нещо като далечно, островно утешение.)

 Баба беше учителка по литература. През една част от живота си на студенти, през друга – на ученици. Имахме си един весел лаф –"пушеното пиле на Яворов”, защото, нали си беше все бедничка - празник наставаше, когато от някой частен урок за Вапцаров или Яворов, изкараше колкото за едно пиле. По време на тия частни уроци аз седях в крайчеца на леглото и слушах какво си говорят с ученика. Хвърчаха наоколо изрезки от вестници и алманаси (Тончо Жечев си го представях като висше създание господне). Изглеждаха – и учениците, и баба – сякаш се забавляват – сравняваха автори, препираха се понякога, смееха се.

 В университета беше най-озадачаващо. Студентите не гъкваха по цял час! Баба влизаше и те притихваха. (Тогава ми беше страшно чудно защо не мишкуват тия хора и внимават така усърдно!?)

 Чак когато баба умря, а аз бях в 10 клас – възраст вече съзнателна – започнах полекичка да подреждам недоуменията и отговорите към тях. Всички тия млади хора обичаха баба ми. Те я слушаха по своя воля, защото от нейните уста литературата излизаше като филм – беше приключение, беше драма, беше комедия. Бабината литература не беше някак над тях, а минаваше през учениците - през телата и умовете им.

 И до днес често се чудя как моята баба Радост, учителката, с толкова много книги, нито веднъж не ме накара да чета. Една книга не ми бутна в ръцете. Едно име не ми натрапи. А аз обичах да чета, и сега обичам. Ще ми се някога да я питам как успя”.