Те са тук 14.03 | 15:14

Ново научно-фантастично изкушение ще предизвика почитателите на жанра да се потопят изцяло и напълно в една страховита история за контакта с извънземна раса. Заглавието на книгата е "Слепоглед" (ИК "Изток-Запад"), а читателите вече могат да я намерят на пазара.

Романът удивлява с напрегнатия си сюжет, водещ читателя в една изумителна извънземна обстановка. Наситен с обрати и динамично действие, той не само пленява вниманието по абсолютно безапелационен начин, но и подтиква към задълбочени размисли.

Авторът Питър Уотс е морски биолог по образование, чиято страст към авангардната наука в съчетание с богатото му въображение раждат един великолепен роман. Със стил и финес той плавно е втъкал във фабулата и тънкостите на когнитивната психология, които придават широта с дълбокия си подтекст.

Историята ни води през смутни и сдържащи дъха мигове. Разкава ни за шестдесет и петте хиляди извънземни тела, свити около Земята в сияен юмрук и пронизващи атмосферата с писъците си до момента, в който не се превърнат в пепел. Отнася ни до ръба на Слънчевата система, откъдето едва доловим шепот вещае нещо злокобно и неизвестно. Нещо има там, но каквото и да е, то не говори на нас. Неизвестна цивилизация осъществява шпионаж

Питър Уотс се е заел да изследва природата на съзнанието и внушава провокативната идея, че извънземното отвън може да се окаже плътно свързано с извънземното в нас.

Авторът е изпъстрил страниците на книгата с жаргони и обилно количество информация, а идеите му се прескачат една връз друга, но веднъж зарибиш ли се – невъзможно е да оставиш героите по средата на събитията.

С иновативния си и интелигентен подход "Слепоглед" е неслучайно сравняван с творби на класиците в научната фантастика като Айзък Азимов, Майкъл Крайтън, Грегъри Бенфорд, Артър Кларк и Станислав Лем. По своята същност романът изследва все още нерешени загадки в сферата на психологията, биологията, генетиката, космологията и други науки.

Откъс от романа:

Кръвта вдига шум.
Сюзън Вега

Представи си, че си Сири Кийтън.

Събуждаш се в агонията на възкресението, зинал за въздух след разбиващ рекордите пристъп на сънна апне^япродължил сто и четирийсет дни. Заради добутамина³ и левенкефалина⁴ кръвта ти е гъста като сироп. Можеш да усетиш как мъчително си проправя път през артерии, изсушени и спихнати след месеците, прекарани в изключено състояние. Тялото се напомпва в серия болезнени стъпки: кръвоносните съдове се разширяват; плътта се разлепва от плът; ребрата пукат в ушите ти с внезапна, необичайна за тях гъвкавина. Ставите ти са сковани от неупотреба. Приличаш на съсухрена мумия в хватката на неправдоподобен rigor vitae.

Щеше да пищиш, само да можеше да си поемеш дъх.

Припомняш си, че вампирите са минавали най-редовно през този процес. За тях е било нормално, било е уникалният им подход към пестенето на енергия. Несъмнено са щели да успеят да покажат на вида ти един-два полезни трика относно въздържанието, ако още в зората на цивилизацията не ги беше довършила онази абсурдна антипатия към правите ъгли. Може би все още могат. Така де, нали се завърнаха – вдигнати от гроба посредством вуду магията на палеогенетиката, съшити от отпадъчните гени и фосилния костен мозък, разтворени в кръвта на социопатите и високофункционалните аутисти. Един от тях е командир тъкмо на тази мисия. Шепа от гените му живее и в твоето собствено тяло, така че и то да може да се вдигне от гроба – тук, на ръба на Слънчевата система. Никой не преминава отвъд Юпитер, без да стане отчасти вампир.

Макар и мъничко, болката започва да отслабва. Включваш присадките си и извикваш собствените си жизнени показатели: ще минат дълги минути, преди тялото ти да може да реагира пълноценно на двигателни команди – и часове, преди болката да затихне напълно. Тя е неизбежен страничен ефект. Просто такава е цената за сплайсването⁵ на вампирски подпрограми в човешкия код. Навремето си питал за болкоуспокояващите, но всякакви нерво-блокери прецакват метаболичната реактивация. Така че стискай зъби, войниче.

Чудиш се дали преди края и Челси се е чувствала по същия начин. Но това събужда един съвсем друг вид болка, така че я блокираш и се съсредоточаваш върху живота, който си проправя отново път в крайниците ти. Страдаш мълчаливо и проверяваш корабния дневник за прясна телеметрия.

Мислиш си: "Това не може да е вярно!"

Защото ако е, то тогава се намираш в погрешната част на вселената. Не си в пояса на Кюйпер, където ти е мястото: намираш се високо над еклиптиката и дълбоко навътре в Оорт, в царството на дългопериодните комети, които навестяват слънцето веднъж на милион години и дори по-рядко. Озовал си се извън Слънчевата система, което означава (изкарваш си системния часовник), че си бил "немъртвец" за осемстотин дни.

Успал си се с почти пет години.

Капакът на ковчега ти се плъзва встрани. Трупоподобното ти тяло се отразява в огледалната стена на кабината от другата страна – изсъхнала като чироз двойнодишаща риба в очакване на дъждовете. Мехури с изотоничен разтвор са залепнали за крайниците й като насмукани антипаразити, нещо като пиявици наопаки. Спомняш си как се забиват иглите точно преди да те изключат – още по времето, когато вените ти са представлявали нещо по-различно от изсъхнали сгърчени конци от телешка пастърма.

Отражението на Спиндъл отвръща на погледа ти от отредения му ковчег, непосредствено от дясната ти страна. Лицето му е обезкървено и скелетоподобно: също като твоето. Огромните му хлътнали очи танцуват в орбитите си, докато възстановява собствените си връзки – толкова масивни сензорни интерфейси, че в сравнение с тях показваното през твоите обикновени магазински платки е като театър на сенките.

Чуваш кашлица и скърцане на ръждясали крайници някъде отстрани, мяркаш следи от отразени движения там, където другите се размърдват на ръба на периферното ти зрение.

– Ка... – гласът ти е още дрезгав шепот – ... стан...

Спиндъл размърдва челюстите си. Осезаемо пукат кости.

– ... Прецакани... – изсъсква той.

Дори не си срещнал извънземните, а те вече те въртят на малкия си пръст.