От terra nullius до terra bellum* 30.09 | 09:02

Когато Япония превзема Манджурия (територия на Република Китай) през 1932 г., правейки на пух и прах всички усилия за създаване колективна сигурност от Обществото на народите (ОН), едва ли е подозирала, че запалва фитила на една война, която след десетилетие ще остане в историята като най-трагичната човешка катастрофа.

Нападението на Полша от Нацистка Германия през 1939 г. е следствие от това своеволие на военно надмощие в Изтока.

Тогава Китай, като неразвита индустриално аграрна държава, бива оставен от световните сили на милостинята на японския имперски милитаризъм. Причините защо светът не предприема никакви стъпки, за да спре фриволността са неизброими – от разрасналата се световна икономическа криза до липсата на механизми за налагане на санкции от ОН.

Преди повече от две седмици Япония и Китай влязоха отново в ожесточен спор за земя.

И този път Токио бе първата страна, дала старт на конфронтацията, като вместо окупация, този път използва богатството си и откупи от частник няколко острова със спорен статут в Източнокитайско море. Но Япония, може би както през 1932 г., забравя, че ответната страна има претенции за нещо, което смята за свое.

Разликата сега е, че Китай е военен и икономически гигант с насърчавано през годините националистическо мислене сред населението. Към тази взривоопасна смес трябва да добавим, че младите китайци са възпитавани да помни врага си. А Япония винаги е била ненаситният кръвожаден окупатор в представите на китайската пионерска младеж.

На 10 септември 2012 г. японското правителство обяви, че е купило острови от частни японски собственици за 30 млн. долара. Китайската реакция бе мигновена – два военни кораба бяха изпратени в конфликтната зона.

Това, което не личи на пръв поглед в цялата история, е ролята на САЩ.

Добра обосновка на участието на Вашингтон дава сайтът за геополитически анализи globalsecurity.org.

Островите, наричани Сенкаку от Япония и Дяоюйдао – от Китай, са обект на спорове още от Китайско-японската война (1894-1895 г.), когато Токио слага ръка на архипелага, заедно с Тайван. Япония смята, че островите никога не са били китайско владение, настоявайки че статутът им преди войната е terra nullius (ничия земя). Токио добавя, че Китай не е предявявал претенции, докато на островите не били открити природни ресурси.

След края на Втората световна война идва и ролята на Вашингтон, който като победител администрира една голяма част от островите на Япония за военни цели, между които са и проблемните Сенкаку/Дяоюйдао. Двадесет години по-късно през 1971 г. САЩ връщат островите на Япония.

Дотук добре, но има още един щрих, който трябва да бъде добавен – подписаната през 1943 г. Декларация от Кайро. В нея Уинстън Чърчил, Франклин Рузвелт главнокомандващият военните сили на Китай Чан Кайши се споразумяват, че ако Китай се присъедини към Съюзниците, което и прави, след войната ще си върне всички територии, които Пекин смята за окупирани от Япония. В това число Манджурия, Формоса, Тайван и островите Сенкаку.

Историята обаче показва друго и през поствоенните години, когато Китай е под комунистическа власт, отношенията със САЩ се влошават. Нещата се усложняват допълнително, когато Вашингтон и Токио сключват Договора за взаимно сътрудничество и сигурност през 1960г. Според него САЩ ще считат за порвокация всеки акт на агресия срещу територия на Япония.

От друга страна обаче САЩ не са признали островите Сенкаку за ничий суверенитет. Така че въпреки голямата роля на Америка е непредвидимо каква позиция би заела. Китай смята, че търпението му е изчерпано.

Остротата на китайските интереси пролича след протестите в Пекин, които осъдиха японските придобивки през изминалите седмици. Китайските демонстранти успяха дори да уплашат редица японски производители в Китай, принуждавайки ги да напуснат страната. Япония, от своя страна, опита да противодейства на напрежението със свои протести, които останаха глас в пустинята след недоволствата на Червения дракон.

На среща извън заседанията на ООН на 26 септември външните министри на двете страни взаимно си показаха рогата, отказвайки да отстъпят. Това се случи ден, след като Китай изведе в Източнокитайско море военен самолетоносач в опит да внуши мощта си и намеренията да отстоява островите. Военният министър на САЩ Леон Панета изтъкна необходимостта от конструктивен диалог, след като посети и двете страни.

Това, за което Панета не си дава сметка е, че трудно може да влияе на процес, в който държавата му не може да заема позиция при евентуален военен сблъсък. Историята показва, че тя се повтаря, което не означава, че Сенкаку/Дяоюйдао са новата Манджурия.

Но въпреки това отказът на две страни да правят отстъпки за един интерес събужда тревоги за сигурността на света. Особено когато са замесени толкова големи сили с толкова дълга история на водене на войни.

* от лат. От ничия земя до земя на войната