Рисувана действителност 02.04 | 17:20

Карикатуристът Христо Комарницки разказа някои подробности около опита си на илюстратор в деня на шегата, лъжата и смеха – 1 април. Събитието бе първото от поредицата "Новите интерактивни култури”, която се организира съвместно от групата СеминарБГ и Червената къща.

Заедно с Христо Комарницки се опитаха да очертаят някои ново породили се тенденции в употребата на смешния образ, циркулиращ не само в старите, но и в новите медии.

"За мен най-важен е контактът с публиката, защото веднага разбирам от коментарите под снимката какво мислят хоратс”, споделя Комарницки.

Facebook той възприема като особено пространство. Нарича мрежата "съвременния гардероб, в който хората "крият” мислите си”.

Според него виртуалното пространство дава на потребителите възможност да изкрещят каквото си искат, та дори и най-нелепите си хрумвания. Безпокои го обаче фактът, че се наблюдава една илюзорност, разминаване между заявената позиция и последващото (без)действие.

Все пак тъкмо в интернет той намира нова публика, а пък старата със сигурност го е последвала и на онлайн полето.

Повечето си карикатури Комарницки рисува на ръка, но се случва да използва и софтуер. "Това няма кой знае какво значение, тъй като много по-важно е самото послание и идеята, която стои зад образа”, смята той.

Неведнъж се е натъквал на свои творби и на най-неочаквани места из мрежата – някои прерисувани, а други просто споделени без посочен автор. Това обаче не го гневи, а по-скоро се радва, че карикатурите му се харесват от толкова много хора.

Случвало му се е и обратното – веднъж нарисувал Ангела Меркел в стил Мерилин Монро с развята пола над гръцкия национален флаг, но през цялото време го човъркало съмнението, че е виждал нещо подобно и преди. След допитване до колеги се оказало, че наистина почти същото изображение е било публикувано на страниците на "Time”.

"Не бива да се заблуждаваме, че идеите ни са толкова уникални и оригинални", категоричен е художникът и добавя, че често едно и също нещо може да хрумне едновременно на 2-3 души.

Във връзка с кражбите в интернет, той коментира, че при илюстраторите нещата стоят малко по-различно, тъй като те нямат мощна индустрия зад гърба си, която да следи за правата им, както е например при киното и музиката.

"Радвам се обаче, че все повече блогъри искат позволение да използват моя карикатура. – с усмивка отбелязва той и допълва – "Значи вече има някаква култура, не е толкова безхаберно”.

Дори когато не го уведомяват, той не е против, защото подписът му стои отгоре и по някакъв начин, циркулирайки свободно из интернет, карикатурите му продължават да носят популярност на собственото му творчество.

Себе си Комарницки определя като "графичен коментатор, който всеки ден изразява мнението си в 150 кв. см.”

Макар и работата му да изисква високо темпо, идеите му не секват. Следи информационния поток, всяка сутрин чете пресата и се рови из сайтовете, а в градския транспорт редовно се натъква на свежи ситуации.

"Събирам впечатления през целия ден и следобед вече разполагам с няколко скици, от които избирам коя да бъде публикувана”, обяснява той.

На въпроса докъде се простира свободата на карикатуриста и възможно ли е той да е политически коректен Комарницки отговаря, че той всъщност е почти изключение в българските медии, тъй като не среща никакви ограничения.

"Единствената мярка е вътре в мен и аз решавам докъде да стигна” – категоричен е той.

Разказва за един период, в който е направил поредица карикатури, сам определящ ги "на ръба на поносимостта”. Излъчвали голота и били по-провокативни от обичайните. Според него това е било не толкова израз на собственото му безсилие като автор да се изрази друго яче, а по-скоро безсилие на обществото да реагира на процесите в страната.

Христо Комарницки сравнява творчеството на карикатуриста с актьорство . Според него първо трябва да влезеш под кожата на образа, да го изучих, да проследиш подробно поведението му – също, както актьорите учат ролята си. важен е характерът и работата на художника е да изобрази тъкмо това независимо дали на хартия, или на екран.

"Целта ми е да внуша на хората, че могат да мислят и наред с това да се посмеят” – споделя той. "В мрежата по-скоро търся нови съмишленици, но целта си остава същата”.