Амир Вайнтрауб: Животът в тенис джунглата 19.04 | 12:32

Спорта.бг ще ви направи съпричастни към гледната точка на един не толкова известен тенисист, който играе тенис за да живее, и живее, за да играе тенис. Нека да хвърлим един поглед на тенисистите извън топ 100 или топ 200. Какви проблеми имат те? С какво се сблъскват в ежедневието, опитвайки се да практикуват любимата игра? Всеки знае какъв е живота на любимците си, какво могат и какво правят... но дали всеки си дава сметка каква е цената?

Поредицата материали ще ви направи свидетели в разказите на Амир Вайнтрауб, умело пресъздадени от Ивайло Ачев. Очаквайте шест материала в началото на всяка седмица.

Успехи, слава, пари, фенове - тези четири думички накратко могат да опишат стремежа на всеки професионален спортист да стане възможно най-добър в спорта, който практикува - да бъде номер едно. А в индивидуалните спортове, в които трябва да разчиташ предимно на себе си, трудността да бъдеш най-добрият може да се съизмери например с това да ходите с чувал цимент на гръб - навсякъде и по всяко време.

Може би вече се питате - кой ли пък е този спорт? Не, не е вдигане на тежести - в очите на моята скромна особа това е тенисът на корт. Спорт, в който комбинацията от физика и психика е толкова невероятно важна за успеха, колкото в никое друго състезателно поприще. И ако не вярвате, драги читатели, опитайте да хванете ракета в ръка - не изглежда както на телевизора.

Рафаел Надал, Новак Джокович, Роджър Федерер - това са съвременните гладиатори в играта с малката жълта топка. Те приковават очите на милиони, печелят милиони, а играта им струва милиони. Всеки по-запален фен на тениса знае кои са те, какво могат и какво правят. Всеки ... но дали всеки си дава сметка каква е цената?

Днес обаче няма да говорим за Рафаел Надал. Няма да говорим за Роджър Федерер. Няма да обелим и дума за Новак Джокович. Днес ще говорим за друг един тенис крал - един от многото. От многото, които се състезават в света на мъжкия тенис. Един крал, но и войник. Един тенисист и един спортист. Един играч, който играе тенис, за да живее. И живее, за да играе тенис.

Едва ли някой от вас, драги читатели, е чувал за Амир Вайнтрауб. При все че аз съм запален тенис фен и аз не бях чувал за него допреди няколко дни. Амир Вайнтрауб е номер 256 в ранглистата на ATP (мъжката тенис асоциация) в момента (15.04.11). Той е на 24 години, роден е в Израел на 16 септември 1986 година. С помощта на неговия блог аз успях да надникна дълбоко в живота на професионалния тенисист - но на този тенисист, който е там някъде, дълбоко в джунглата, която е скрила основите на пиедесталите на тенис боговете. Там, където стотици като Вайнтрауб играят, борят се, оцеляват ден след ден. И които знаят, че няма да успеят да се качат на трона, няма дори да стигнат до подиума, на който е сложен този трон. Но за тях няма друг живот освен тениса. Затова и се наемам със задачата да бъда вашите очи в пътуването към една толкова позната и никога непроучена докрай територия - тази на обикновения тенисист и човек - животът на Амир в света на мъжкия тенис (разказът се води в първо лице).

01.01.2011 година. Проверка на ранкинга - в началото на 2011 година аз съм тенисист номер 280 в света. Само преди малко повече от седмица успях да спечеля републиканското първенство по тенис на Израел. Победих ракета номер едно на моята родина - Дуди Села (бел.ред. към 15.04.11 номер 115 в света, побеждавал в своята кариера имена като Фернандо Гонзалес). Това беше последният ми мач за 2010 година и ето ме сега - четири дни по-късно вече е Нова година и новият сезон на ATP започва. Планирам да летя за Австралия и да участвам в два големи турнира на Зеления континент (в Брисбейн и Оуклънд) и след това да играя в квалификациите на Откритото първенство на Австралия. Но бързо открих колко непредвидим може да е животът в тениса, особено когато си по-близо до номер 300, отколкото до номер 1.

И годината започна. Във вторник вечерта се качих на полет на "El-Al" до Хонконг и оттам взех връзка за Брисбейн, където трябваше да е първото ми участие за годината. Трябваше. Пристигнах в четвъртък късния следобед изтискан като лимон след двудневен полет и на летището ме чакаше шофьор - за първи път в живота ми на професионален тенисист. Нямаше време за задоволство обаче - казах му да кара направо към кортовете, защото искам да тренирам.  Пристигнах сравнително бързо в тенис комплекса, но вече виждам черни кръгове от умора. А там ме чакаше изненада, от която ми се прииска съвсем да не можех да виждам - половината от всички професионални тенисисти явно си бяха направили точно моята сметка за начало на сезона. В Брисбейн имаше толкова много играчи, които бяха по-напред от мен в ранглистата, че нямаше начин дори да помириша участие в квалификациите на турнира, камо ли да играя в основна схема. Имаше само 28 места, а тези, които са най-напред в ранглистата, винаги имат предимство и се класират автоматично. Дори и да се молех на колене на организаторите и да им обяснявах, че съм летял 20 часа от Израел, за да играя, нямаше да помогне.

Какво можех да направя, за да не се окаже че съм хвърлил близо 1500 долара на вятъра (самолетния ми билет до Австралия). Алилуя - спомних си, че има турнир в Нова Каледония. Не се колебах - казах на шофьора си да кара обратно към летището - мястото, което напуснах преди по-малко от час с горещи думи на благодарност. Оттам се обадих на туроператора си: "Искам билет за Нова Каледония". "Къде?" "Н-О-В-А К-А-Л-Е-Д-О-Н-И-Я", повторих бавно и отчетливо. Явно не беше добре запознат с географията. Платих 400 долара за два часа полет.  Кацнах в 2 сутринта, размазан от четири дни непрекъснато пътуване. За мое щастие на самолета имаше още двама тенисисти, които отиваха да играят на турнира. Те имаха резервирани хотелски стаи, аз нямах. Изкарах късмет - пуснаха ме да пренощувам при тях.

Като играч извън първите 250 трябва да сте наясно, че съм принуден да правя компромиси. Компромиси, които за мен значат пари. Значат и живот. Типичен пример е турнирът в Нова Каледония. Реших да играя както поединично (сингъл), така и на двойки. И то след четири дни път без почивка. Защо и на двойки - ами влизането в основна схема на турнира, независимо дали на сингъл или на двойки, значи осигурена от организаторите на турнира хотелска стая. Две участия - два пъти по-голям шанс за стая. За партньор в турнира на двойки играех с тенисист от Италия, номер 210 в света. Успяхме да влезем в основната схема като последната двойка. Това ми струваше пет безплатни нощувки, които иначе щяха да натоварят бюджета ми със 150 долара на нощувка.

В петък следобeд тренирах за пръв път от пет дни насам. При температура от 44 градуса по Целзий и влажност на въздуха 80%. Все едно скочих с дрехите в океана. Цивилизация? На този забравен от Бог остров имах достъп до Интернет само за един час на ден - в най-добрия случай. А за клетъчен телефон можех да забравя.

Събота - време за тенис. Поставен съм под номер две в схемата на квалификациите на сингъл. Победих лесно някакъв местен играч в първи кръг, справих се с един французин във втори. В края на мача обаче контузих абдуктора си. Лекарят на турнира ме прегледа на следващия ден и каза, че няма начин да играя. Казах му "Добре" и излязох за мач срещу друг французин - бивш играч от първата стотица на света. Не можех да си позволя някакъв си местен шаман да ми казва дали съм здрав или не, след като бях хвърлил толкова пари, за да дойда дотук. Победата ми над французина беше една от най-трудните и сладките в кариерата ми.

Между мачовете в Нова Каледония и физическите проблеми продължавах да мисля за Откритото първенство на Австралия. Когато започнах на турнира в Нова Каледония, бях на 20 места от влизане в квалификациите на първия турнир от Големия шлем за годината. Не бях проверявал, но по мои спомени никога играч в първите 280 на света не беше пропускал досега квалификациите в Мелбърн - поне като възможност да участва. През тази година обаче вероятността за "първи път" хич не беше малка. Всеки ден в единия си час на контакт със света проверявах какво става. Седмица преди началото на Откритото първенство на Австралия бях на осем места от влизане в схемата на квалификациите. Беше като да си купиш акции на борсата на Bear Stearns и да чакаш да се вдигнат точно когато започва да се говори за ипотечна криза - проклетото нещо така и не тръгва нагоре.

В Нова Каледония обаче нещата на корта вървяха. Това промени и положението ми в хотела. От наемател станах собственик на стая и всеки ден приемах "пилигрими" - други тенисисти, които нямаха къде да отседнат и ме молеха да ги пусна да пренощуват. Не отказвах, естествено - в крайна сметка всички сме на един кораб.

Загубих във втори кръг на основната схема на сингъл и на двойки и в крайна сметка реших, че от гледна точка на прогреса ми в ранглистата беше умно да дойда до Нова Каледония. Дали обаче и от финансова гледна точка? Пътуването обратно ми струваше 842 долара т.е. общо 1242 долара. Почти толкова, колкото полетът от Израел до Австралия. И най-важното - доста повече от парите, които всъщност спечелих от участието си в Нова Каледония. Но не мислех много за парите - какво бяха те пред възможността да спечеля още няколко точки за ранглистата и да се доближа до участие на Откритото първенство на Австралия?

Следва продължение!