Амир Вайнтрауб: Най-сладката победа е тази за родината 25.05 | 09:57

SPORTA.BG ще ви направи съпричастни към гледната точка на един не толкова известен тенисист, който играе тенис за да живее, и живее, за да играе тенис. Нека да хвърлим един поглед на тенисистите извън топ 100 или топ 200. Какви проблеми имат те? С какво се сблъскват в ежедневието, опитвайки се да практикуват любимата игра? Всеки знае какъв е живота на любимците си, какво могат и какво правят..., но дали всеки си дава сметка каква е цената?

Поредицата материали ще ви направи свидетели на преживяванията на израелския тенисист Амир Вайнтрауб. Това е последната шеста част от поредицата.

Амир Вайнтрауб: Най-сладката победа е тази за родината

Последна серия от погледа към света на мъжкия тенис през очите на израелския тенисист Амир Вайнтрауб

Най-после. Седмицата, в която ще запиша първото си участие за Израел в Купа "Дейвис"* дойде.
Дали обаче не сънувам? Какво ли ме очакваше? Нямаше как да знам друго освен едно - това беше първото ми участие в Купа "Дейвис". Щях да се насладя на първата си победа. Щяха да ме дават по телевизията, на живо при това. Щеше да има стриймове по Интернет, щяха да ми звънят приятели и познати, да ме засипват SMS-и. Но всичко по реда си.

Четвъртък. Ден преди мача с Полша. Предварителните знаци не са добри. Имам чувството, че нося непосилен товар на плещите си. Не искам да сбъркам с нещо, не искам да разочаровам - родината, съотборниците си, треньора, федерацията. И най-вече не искам първото ми влизане в отбора за Купа "Дейвис" да е и последното.

Играя тренировъчен сет с Дуди (Села) - ракета номер едно на отбора. Тренираме в условия, които ще са идентични по време на мача с поляците. Играя все едно хващам ракета за пръв път. Дуди ме премазва с 6-1 за по-малко от 15 минути. Накрая не издържам и чупя ракетата. Правил съм го много рядко - все пак не съм Марат Сафин, а и нямам спонсори като неговите, които да ми сменят екипировката. Казвам си: "Амир, ден преди мача си абсолютно безполезен".

Заради умората от напрегнатия календар и напрежението в нощта преди мача се предавам и спя като прострелян в главата. Обаче лошият късмет продължава да ме преследва - от рецепцията ми се обаждат в 4 сутринта, тъй като съм поръчал събуждане. Няма такова нещо, но оттук насетне не мога да мигна - толкова с почивката.

Петък. Големият ден. Започва двубоят между Израел и Полша за Купа "Дейвис". Следваме предварително установения протокол, който по мое мнение е направен само за да мине времето преди мачовете с някакви занимания, които да ни ангажират и да не ни позволят да му мислим много-много. Излизаме на загрявка с Дуди и за разлика от вчера се чувствам добре - по-спокоен съм, демоните от четвъртък ги няма. Приключваме с тренировката и се отправяме към хотела, където хапваме - Дуди паста, аз ориз.

Отново сме на стадиона - този път започват истинските мачове. Дуди е ракета номер едно и тъй като сме домакини, той излиза първи на корта. Аз съм отстрани заедно с целия отбор и треньорите, ръкопляскам му и го окуражавам. Към края на мача му отивам в съблекалнята, за да се приготвя. Моля се на Господ да ми даде сили. Не ме оставят сам - винаги има някой от отбора с мен, който ме окуражава и не ми дава да се поддам на паниката.

Има няколко неща, които веднага усещаш, щом излезеш за мач от Купа "Дейвис" пред домашна публика. Първото е силата на феновете. Всички гледат в теб, искат да успееш, окуражават те. Усещаш цялата вяра, желание и копнеж за успех върху плещите си - все едно си товарно животно, върху чийто гръб са се наредили надеждите на всеки един в залата - като тон камъни.

Преди мача Амир Хадад, бивш израелски тенисист, ми казва: "Не гледай към тълпата - те само ще те направят по-нервен". И е прав - погледнах само към резервната скамейка, към съотборниците и капитана ни Ейял Ран. Дори не потърсих с очи родителите си сред зрителите.

Мачът започва. Губя първия сет, но чувствам, че не съм по-слаб от полския гигант от другата страна на мрежата. Постепенно горчилката от загубената първа част си отива. Ударите ми от основната линия влизат в корта все по-често, стават все по-силни, ръката ми е отпусната и всичко си идва на мястото с течение на мача.

Взимам следващите два сета. В четвъртия сет обаче, пред прага на победата, внезапно забравям, че не трябва да мисля твърде много. Водя с 5-4 гейма и сервирам за мача. Осъзнавам го и почвам да треперя. Ръката не ме слуша вече - все едно съм болен от Паркинсон. И правя грешката, която стотици, хиляди тенисисти в моето положение са правели през десетилетията. Пред прага на победата спирам да се движа, спирам да играя както досега, спирам да търся победата - чакам я самичка да дойде. И естествено тя не идва - полякът връща пробива, сетът се решава в тайбрек, в който опонентът ми ме смила - ще играем пети, решителен сет.

В петия сет играя с контузия на глезена. Капитанът ни вижда това и ми казва в една почивките: "Скъсявай точките, бъди агресивен". Изпълнявам съвета му. Мачбол. Тълпата пее френетично името ми, всички погледи са в мен. Преди да бия началния удар позволявам на следната мисъл да мине през главата ми: "Виж докъде стигна. Виж колко хора правиш щастливи. Виж какво правиш за родината си. Довърши нещата". Бия мощен първи сервис и печеля точката. Гейм, сет и мач. Повеждаме с 2-0 мача на Полша. На седмото небе съм от щастие - тичам, крещя като обезумял. Прегръщам се с всички. Знам, че не аз спечелих този мач - след загубения четвърти сет, срещата я спечелиха капитана ми, съотборниците, феновете - всички, които ми вярваха. Те ме накараха да играя като дявол - това е магията на Купа "Дейвис".

След този мач вече не съм анонимен. Всички в Израел знаят името ми. Сега само се моля Анди (Рам) и Йони (Ерлих), нашите специалисти на двойки, да победят. Тяхната победа ще значи победа и за Израел. Моля се да бият, за да не се налага евентуално изходът от целия мач да зависи от ръката ми. Страх ме е, че този път няма да издържи и ще потрепери точно в най-неподходящия момент.

Анди и Йони обаче са железни и не прощават - печелим срещата с Полша. След мача им целият отбор прави импровизиран купон. Прегръщаме се, смеем се, припомняме си всяка точка, всеки дъх, всяка тръпка от мачовете. По едно време някой се провиква, че ни снимат папараци. Кога съм си и помислял, че мен ще ме снима папарак?

Понеделник - нова седмица. Отивам на физиотерапевт заради глезена. Анди и Йони заминават на турнир в САЩ, Дуди отпътува за Сан Хосе. Всеки поема по своя път, сякаш нищо не е било. Обратно към ежедневието - до следващия мач, следващата магическа вечер с обаянието на Купа "Дейвис".

* Купа Дейвис (Davis Cup) е най-значимото отборно състезание по тенис за мъже. То е и най-голямата годишна спортна проява в света, организирана е от Международната Тенис Федерация. Представлява отборен турнир, провеждащ се на различни места по целия свят. Отборите са разделени в една световна група и 12 групи на регионален принцип и се срещат един с друг на принципа на пряката елиминация. Шампионът е победителят от световната група. При всеки сблъсък между две държави се играе до три победи в пет мача. Четири от мачовете са на сингъл, а един - на двойки. Мачовете на сингъл се провеждат в петък и неделя, този на двойки - в събота. На сингъл играят първо ракета номер едно срещу ракета номер две на противниците и обратно, след това е двойковият мач и накрая - мачовете на ракети номер едно един срещу друг и ракети номер две един срещу друг. Всеки от мачовете се играе в 3 от 5 сета.