Eксклузивно – новият смразяващ кръвта бестселър на Джон Сол 30.04 | 10:00

Наелектризиращият трилър "Дом за разплата" (ИК "Изток-Запад") е написан от популярния и четен в цял свят автор Джон Сол в отличните традиции на писатели като Дийн Кунц, Дъглас Престън, Стивън Кинг, Лий Чайлд и Джеймс Патерсън.

Сюжетът на романа успява моментално да потопи читателя в обаятелния свят на Джон Сол: след като майка й умира, 14-годишната Сара Крейн е принудена бързо да съзрее, за да се грижи за семейната ферма в щата Вермонт и за скърбящия си баща, който дави мъката си с алкохол.

Тихият живот на двамата обаче се разбива напълно в мига, в който таткото на Сара отива в затвора за това, че е убил човек в пиянска свада, след която прегазва и осакатява и собствената си дъщеря.

Поверена на "грижите” на приемно семейство, в което думата "обич” е непозната, и изолирана от всички в училище, Сара намира сродна душа в своя съученик Ник Дънигън – доскорошен пациент на психиатрията, който така и не е престанал да чува гласове и има видения.

В същото време ексцентричната учителка по рисуване Бетина Филипс се захваща да развива вродения талант на Сара в живописта...

Сара обаче открива нещо съвсем ново и тревожно в наследствения дом на Бетина, известен като "Шътърс”.

Въображението на Сол ражда хипнотизиращи сюжети и образи, намесвайки шокиращи описания и свръхестествени елементи.

Творчеството му е олицетворение на качествения трилър и всяко негово произведение е дяволски увлекателно четиво, което държи в напрежение до последната страница.

Такъв е и романът "Дом за разплата”, който перфектно допълва страховитото, но обаятелно портфолио на Сол, известен у нас с книги като "Черната мълния”, "Злото, което не спи” и "Сенки”. 

А ето и ексклузивно само при iNews кратък откъс от романа:

Чуло гласа на Конър, едно едро куче вълча порода изскочи иззад съседната къща, разлая се бясно и взе да се щура покрай оградата, която отделяше двора от тротоара.

И още с първия кучешки лай гласовете в главата на Ник се съживиха и взеха да се надвикват със същия бяс, с който лаеше кучето, макар Ник да не успяваше да схване дори една дума от крясъците им.

Бяха прекалено много, прекалени силни, а и кучето бе почнало да вие и...

От колата се измъкнаха и Елиът Наш заедно с Боби Фендлър и се приближиха, а Сара се стресна от леко изцъклените им погледи и злобните подигравателни усмивки по устните им.

Ник се бореше против възцарилия се в главата му хаос, но и дума не успя да продума преди Сара да го хване за ръката:

– Върви – прошепна му. – Просто си върви по пътя.

Ник стисна ръката й и пристъпи напред, но Конър му се изпречи.

– Остави ни на мира, ако обичаш – фиксира го с поглед Сара.

– Защо? – озъби й се Конър. – Кой ви е разрешил да се навъртате насам?

Кучето взе да лае по оградата.

Сара се поколеба, но като погледна тримата изпречили се на пътя им, изведнъж й писна:

– Тоя тротоар да не е твой?

– Тротоарът си е наш – заяде се Елиът Наш. – Освен това сме повече от вас и не щем да ни ходите по тротоара. Загрявате ли?

В мига, в който думите на Елиът стигнаха до ушите му, гласовете на Ник почнаха да вият.

– А ако не загрявате какво ви редя, кучето ми ще ви научи – обяви Конър. – Полицейско е.

– Да не си посмял... – отвори уста Сара, но Конър Уест вече насъскваше песа.

– Ей, Кинг! Дръж, мойто момче, дръж!

Кучето се хвърли срещу оградата, но после се отдръпна и моментално млъкна. Присви се към земята и заголи дългите си остри зъби.

От гърлото му долетя заплашително ръмжане, при което Елиът Наш отстъпи крачка назад.

– Добре бе, Конър – рече, но далеч не толкова самоуверен, колкото беше звучал само преди секунди. – Може пък...

При вида на ръмжащото куче, което се канеше да прескочи оградата, Ник така силно стисна ръката на Сара, че насмалко да й изпотроши костите:

– Лаят – прошепна й. – Воят. Пак почнаха. – Гласовете виеха отново в главата му, но един се открояваше над цялата какофония.

Убий го! пищеше гласът. Веднага го убий!

Едновременно с него се разнесе и крясъкът на Конър Уест:

– Давай, Кинг! Дръж!

Хаосът в главата на Ник се сля с действителността и животът взе да протича в забавен каданс.

Ръмжащото куче направи мощен скок и прелетя над оградата с оголени зъби, насочени право към лицето на Сара.

А самата Сара се смрази при появата на рисунката в съзнанието й.

Онова, нарисуваното куче – и то ли беше немска овчарка? – беше разтворило уста точно като това, дето летеше към нея!

С тази разлика, че сегашното не умираше, ами нападаше със стичащи се от бърните му лиги и с побеснял поглед. Но, така или иначе, беше същото куче.

Убедена беше, че е същото куче.

Само че нищо не можеше да направи, за да го спре. След миг челюстите му ще се впият в шията й, зъбите му ще разкъсат плътта й...

Ник също не изпускаше от око огромния пес, който прелетя над оградата и сега се носеше към Сара, но ръмжането му се заглуши от онзи глас, който се чуваше все по-силно и съдържаше повече бяс и от самото куче.

Убий го! Убий го! Моментално го убий!

Ръката на Ник се вдигна, но той забеляза, че не само тя се надигна да опази Сара от връхлитащото я куче. В ръката му се беше озовал и нож с голямо, лъскаво острие, извито най-отпред нагоре като кинжал.

Ник вдигна ръката с ножа пред снишаващото се към Сара куче, дръпна го рязко нагоре и го извъртя, разсичайки кучешкия корем чак до гърдите. От гърлото на Ник се разнесе вой от чист бяс и ръката му направи последно рязко движение с ножа.

Разпраното тяло на кучето се приземи само на два-три сантиметра от нозете на Сара и кръв бликна от огромната рана, която бе разсекла целия му торс, а Ник не можеше да откъсне очи от ножа в ръката си.

Само дето в нея нямаше никакъв нож.

Ръката му си беше празна.

А гласовете в главата му изведнъж млъкнаха.

Конър Уест се беше втренчил в кучето, което току-що беше насъскал да нападне Ник и Сара. Но ето, че след една невероятно кратка секунда животното се беше размазало върху тротоара, червата му се точеха по бетона, нозете му потръпваха и гърлото му едва гъргореше.

– Какво направи, бе? – изкрещя Конър и се свлече на колене до умиращото псе. Но щом протегна ръка да го погали, Кинг внезапно го прониза с поглед и заби ядно зъби над китката на господаря си.

Конър нададе бесен вой, който премина в агония, и задърпа ръката си от кучешките челюсти.

Само след секунда кучето издъхна на угасващата дневна светлина.

– Убиец! – изрече задъхано Конър, хванал разкървавената си ръка. – Уби ми кучето!

Боби и Елиът взеха да отстъпват, но Конър се надигна от кучешкия труп и пристъпи към Ник.

Елиът Наш успя да го дръпне за ръкава:

– Зарежи го тоя... дай да изчезваме.

Но Конър не се поддаде, а закова с погледа си Ник:

– Ти го уби, ши...

Но преди да успее да довърши изречението си, вратата на съседната къща се отвори и на верандата излезе жена с притиснат към ухото мобилен телефон:

– Конър и приятелчетата му, заедно с Ник Дънигън – повиши глас жената, та тийнейджърите на тротоара добре да чуят какво говори. – Момичето не го познавам... кучето ми се вижда умряло... Не знам как са го направили... Ще те изчакам. – Слезе от верандата и се запъти към групата младежи. – И те ще те изчакат. Никъде няма да мръднат.

Но Сара почти не обърна внимание нито на приближаващата жена, а още по-малко пък – на приказките й.

Не беше в състояние нито да се помръдне, нито дума да обели.

Кучето беше захапало Конър точно така, както онова, нарисуваното от нея, беше захапало своя мъчител.

Но друго нещо не се връзваше.

Мъжът на картината държеше скалпел.

А Ник Дънигън нямаше нищо в ръката си.

И все пак кучето лежеше мъртво, с корем разцепен чак до гърлото.

Не е възможно.

Но фактът беше налице...